Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по иска, „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ” АД, срещу решение № 1315 от 09.06.2017г. по в. т.д. № 3034 / 2016г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено осъдително решение № 484 / 11.03.2016г. по гр. д. № 5822 / 2016г. по описа на Софийски градски съд, постановено по предявен иск на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД от „СОЛАР-ДВЕ” ООД за сумата 459 586,84 лева, представляваща получена на отпаднало основание сума за цена за достъп до електроразпределителната мрежа на ответника по посочени фактури, ведно със законната лихва от 16.09.2015г. до изплащане на сумата, както и разноски по делото.

В жалбата се поддържат твърденията от въззивната жалба за неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, поради което се иска неговата отмяна. Касаторът намира, че въззивният съд при оценяване на извършения от първостепенния съд доклад по чл. 146 ГПК е следвало да коригира грешки на първата инстанция и съответно да даде указания по смисъла на абзац 2 и 3 от т. 2 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС относно нова правна квалификация на иска. Счита, че решаващият съд не е обсъдил доводите от отговора на въззивната жалба; неправилно отказва да приложи материалното право на ЕС; не е посочил в мотивите си кои са материалноправните или процесуални норми, които причиняват ефект на обратно действие на решението на съда за отмяна на административен акт върху правоотношенията, които са се зародили, развили и погасили при действието на предварителното му изпълнение; не е разгледал по същество възражението му за възмездност на услугата предоставяне на достъп поради направени разходи за осъществяването й и възражението за приложение на чл. 292 ТЗ към отношенията между производител и оператор на електроразпределителна мрежа. Възприема като превратно тълкуването на събраните доказателства, довело до неверни фактически, а оттам и правни изводи. Твърди, че съдът погрешно е приложил неприложима задължителна съдебна практика, която няма общо с предмета на спора в това производство. Намира, че основанието за сключване на договора между страните е разместване на насрещни престации, всяка от които удовлетворява преки имуществени интереси на друга, поради което сделката е законово определена като възмездна и единственият способ на установяване на цените за достъп до електроразпределителната мрежа като съществен елемент на договора е постигане на съгласие между страните. Посочва, че към момента на сключване и изпълнение на договора с периодично изпълнение, решение Ц-33/2012г. на ДЕКВР е действащ индивидуален административен акт, който не е влязъл в сила, но комуто е признато предварително изпълнение по реда на чл. 13, ал. 9 ЗЕ и не замества волята на страните. Същевременно заявява, че нито нормата на чл. 177 АПК, нито тълкуването по аргумент за противното на нормата на чл. 195 АПК не уреждат последиците от отмяната на допуснатото предварително изпълнение. Счита, че в случая е налице законова празнота по смисъла на чл. 46 ЗНА при регулиране на правните последици на съдебна отмяна на ИАА, когато е допуснато предварителното му изпълнение и съдът е следвало да приложи по аналогия правилото на чл.105 АПК –липса на обратно действие по отношение на правата на третите добросъвестни лица.

Ответникът по жалбата и ищец по делото, „СОЛАР-ДВЕ” ООД, в представения си отговор оспорва жалбата като излага подробни съображения.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Въззивният състав е посочил, че в случая основанието за имуществено разместване е сключеният между страните договор от 29.03.2012г., един от съществените елементи на който –цената за ползване на мрежата, се определя от административен орган, съобразно изрично предоставената му от закона материална компетентност. Между страните по делото са съществували отношения по договор за използване на електроразпределителната мрежа от производител, съобразно чл. 84, ал. 2 от Закона за енергетиката, с който „ЧЕЗ Р. Б. АД като разпределително предприятие се е задължило да предостави на „Солар-Две” ООД в качеството на производител на електрическа енергия чрез фотоволтаична електроцентрала достъп до ползването на електроразпределителната мрежа, срещу задължение за заплащане на възнаграждение, определено като цена за извършения пренос, за което в клаузата на чл. 24 от договора изрично е посочено, че е дължима в размера, утвърден от ДКЕВР. Със споменатото решение № Ц-33 от 14.09.2012г., на основание и съгласно дадените й правомощия с чл. 21, т. 8, във връзка с чл. 30, ал. 1, т. 13 от Закона за енергетиката (ЗЕ), ДКЕВР е определила, считано от 18.09.2012г., временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи. За осигурения достъп по електроразпределителната мрежа „ЧЕЗ Р. Б. АД е издало процесните фактури общо в размер на исканата сума от 459 586,84 лева с ДДС, която е била заплатена от ответника по касация на жалбоподателя. Безспорно е също така, че размерът на възнаграждението, дължимо като цена на достъпа е определен в съответствие с раздел ІІІ, т. 12 от решение № Ц-33 от 14.09.2012г. С решение № 4131/25.03.2013г. постановено по адм. д. № 12503/2012г. от тричленен състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, е отменено решение № Ц-33 от 14.09.2012г. в частта по раздел ІІІ, т. 12. По аргумент а contrario от нормата на чл. 195, ал. 1 АПК, която изрично регламентира действието ex tunc на отмяната на подзаконовия нормативен акт от деня на влизането в сила на съдебното решение, отмяната на индивидуалните и общи административни актове ретроагира към датата на тяхното издаване и заличава с обратна сила произтичащите от тях правни последици. За да потвърди осъдителното първоинстанционно решение, решаващият съд е заключил, че когато бъде отменен административния акт, с който е определена дължимата от производителя –ползувател на мрежата насрещна престация –цена за достъп, с обратна сила се заличават и правните последици на сключения договор, чийто съществен елемент е определен от регулаторния орган, а оттам отпада и основанието за нейното заплащане, респ. за осъщественото въз основа на договора имуществено разместване и за задържане на получената като цена сума.

В приложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени следните правни въпроси, които, според касатора, са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „3.1/ Приложими ли са правилата на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета към актовете на ДКЕВР по чл. 36а, ал. 2 от ЗЕ за определяне на цената на достъп за производителите на електроенергия от ВЕИ до електропреносната и електроразпределителната мрежа на територията на Р. Б. ; 3.2/ Следва ли чл. 16, §3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, § 4 от същата Директива?; 3.3/ Допустимо ли е при отсъствие на нормативен акт на вътрешното право, който да допуска изрично приложението на чл. 16, ал. 4 на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета на територията на Р. Б. подобен правен резултат да се постига с 1) индивидуален административен акт на ДКЕВР или 2) отсъствието на такъв акт?;

4.1/ Допустимо ли е въззивният съд, който е констатирал неправилна правна квалификация на първоинстанционния съд, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, да откаже да оповести констатацията си на страните и да им даде възможност в състезателна процедура да упражнят правата си на ефективни правни средства?; 4.2/ Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив съдебен процес, закрепени в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, да допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание?”;

5.1/ Допустимо ли е съдът да се позовава на казуални разрешения на ВКС, постановени в решения на ВКС по чл. 290 от ГПК, по въпроси, стоящи вън от конкретния правен въпрос, за който е допуснато касационното производство по реда на чл. 288 ГПК?; 5.2/ Допустимо ли е да се формира задължително тълкуване по въпрос, който е различен от „темпоралното действие на отмяната на индивидуалния административен акт”?; 5.3/ Задължително ли е за съда тълкуването на цитираните съдебни решения, относимо към приложение на чл. 195 АПК по аргумент за противното към процесните правоотношения?; 5.4/ Задължително ли е тълкуването на съда в цитираните съдебни решения по отношение на правното значение на допуснатото по закон предварително изпълнение на индивидуален административен акт, което се явява законно изпълнително основание по смисъла на чл. 268 АПК?;

6.1/ Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл. 47, ал. 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, постановен по конкретното дело от ВКС: който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по специално разпоредбата на чл. 16, пар. 3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл. 17 от Хартата на основните права и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?; 6.2/ Допуска ли общностното право, и по специално принципът на ефективност, съществуването на разпоредба като чл. 290 ГПК, така както е тълкуван от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на ВКС по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъп на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа?; Въпрос „пети”/ Следва ли чл. 17, пар. 1 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, и този индивидуален административен акт в последствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?;

8.1/ Определената от административния орган регулирана пределна цена на мрежовата услуга „достъп до електроразпределителната мрежа” за производителите на електроенергия от ВЕИ ограничава ли страните по договора за мрежова услуга да уговарят като цена всяка стойност, намираща се в границите на пределната цена? Кое е императивното правило на закона, което постановява, че „конкретния размер на цената на услугата за достъп, предоставяна по силата на сключения договор се определя винаги въз основа на административен акт –решение на КЕВР, поради което в случая волята на страните за свободно определяне и договаряне на цената на същата е заместена по силата на закона от решението на административния орган за нейния размер?; 8.2/ Може ли задължение за плащане по договор за достъп до електропреносна или електроразпределителна мрежа да има и друг, недоговорен източник (сложен фактически състав от договор и нещо друго или само смесен сложен фактически състав) и ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане –договорът или юридическите факти с недоговорен произход?; 8.3/ Различава ли се основанието за плащане по двустранен възмезден договор от основанието на договар и ако се отличава коя е правната норма, която регулира съществуването на такова отличие, какви са нейните хипотеза, диспозиция и правни последици?;

9.1/ Допустимо ли е реализиране на кондикционен иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание за договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорноустановени парични задължения до датата на отпадане на основанието? 9.2/ Представлява ли предварителното изпълнение, допуснато от закона за изпълнение на влязъл в сила индивидуален административен, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки?; 9.3/ Следва ли правото на ЕС и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата?; 9.4/ Следва ли допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени на достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на електроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейски парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?;

10/ Отпадането на съществен елемент от договор за предоставяне на мрежова услуга поради отмяна с обратна сила на административен акт, който то определя, има ли правното действие на а/ акт равнозначен на унищожаване или разваляне на договора или б/ произвежда правно действие на незавършен фактически състав на договора?;

11.1/ Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи приложимата материалноправна норма, от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти?; 11.2/ Допустимо ли съдът да не изпълни задълженията си да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, аргументите и доводите на страните във въззивната инстанция, както и да не обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор?; 11.3/ Допустимо ли е съдът да откаже изрично да разгледа и обсъди доводите на страните на основание наличие на задължителна съдебна практика по сходни казуси, която изключва възможността да бъде променен окончателният правен извод?;

12.1/ Допустимо ли съдът да откаже да се съобрази с качеството на субекта (търговец и да откаже да приложи правилата на втория квалифициращ търговската сделка критерий по чл. 286, ал. 2 и 3 ТЗ? Допустимо ли е и при какви условия и предпоставки, съдът вкл. без възражение от страната, да откаже да признае правното действие на обвързваща го презумпция (презумпции), каквато е тази по чл. 286 от ТЗ?; 12.2/ Допустимо ли съдът да откаже да приложи обвързващата го презумпция на чл. 292 ТЗ, когато между търговци, които се намират в трайни отношения помежду си, направеното търговско предложение за заплащане чрез специфициране на вида и цената на услугата в установен от закона данъчен документ –данъчна фактура с основание и размер на дължимото плащане, не бъде отхвърлено веднага, а задължението надлежно и своевременно изплатено” Касаторът се е позовал на наличие на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т. 2 и т.3 ГПК, като посочва следната противоречива практика: решение по гр. д. № 12946/2015г. на СГС, решение № 1938 по гр. д. № 2412/2014г. на ВОС, решение № 1483/27.07.2015г. по гр. д. № 1483/2015г. на ОС-Варна, решение № 468/16.03.2015г. по гр. д. № 3/2015г. на ОС-Варна, решение № 750/20.04.2015г. по гр. д. № 260/2015г. на ОС-Варна, решение по гр. д. № 3020/2014г. на ОС-Варна, решение № 11899/2014г. по описа на ІІІ г. о. на СГС, решение по гр. д. № 1599/2015г. на ОС-Варна, решение по гр. д. № 2768/2014г. на ВОС, решение по гр. д. № 2549/2014г. на ВОС, решение по гр. д. № 8059/2014г. на ІІ-Г на СГС, решение по гр. д. № 1520/2015г. на ОС-Варна, решение по гр. д. № 363/2015г. на ОС-Варна, решение по гр. д. № 850/2015г. на ОС-Варна, решение по гр. д. № 3001/2014г. на ОС-Варна, решение по гр. д. № 50502/2014г. на СРС, решение по гр. д. № 11999/2015г. на СГС, решение по гр. д. № 14086/2015г. на СГС; решение № 27/02.02.2015г. по гр. д. № 4265/2014г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 331/19.05.2010г. по гр. д. № 257/2009г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 217/09.06.2011г. по гр. д. № 761/2010г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 700/28.10.2010г. по гр. д. № 91/2010г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 318/06.07.2012г. по гр. д. № 615/2010г. на І г. о. на ВКС, решение № 246/27.05.2011г. по гр. д. № 1265/2010г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 127/05.10.2011г. по гр. д. № 1027/2010г. на ІІ т. о. на ВКС, решение № 115/18.02.2008г. по гр. д. № 1082/2007г. на V г. о. на ВКС, решение № 523/20.10.2008г. по т. д. № 274/2008г. на І т. о. на ВКС, определение № 434/10.06.2011г. по т. д. № 1137/2010г. на І т. о. на ВКС.

В изложението се поддържа и въведеното с касационната жалба твърдение за недопустимост на въззивното решение, тъй като наличието на договорна обвързаност между страните изключва приложението на института на неоснователното обогатяване. Също така се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск –приел е, че отпадналото основание за плащане е смесен фактически състав, какъвто иск ищецът не е предявявал и каквито твърдения не е излагал.

Заедно с касационната жалба е депозирана и молба за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Е. С. по част от поставените въпроси.

Настоящият състав намира, че не се явява обосновано основание за допускане на касационно обжалване, предвид следното:

Производството по делото е било спряно на основание чл. 292 ГПК с определение на настоящия състав до постановяване на тълкувателно решение по тълкувателно дело № 7 / 2017г. на ОСГТК на ВКС, предмет на което са част от формулираните от касатора въпроси. Впоследствие отново с определение на настоящия състав производството по делото е възобновено поради постановяване на тълкувателно решение № 7/2017г. от 04.10.2018г. на ОСГТК на ВКС.

В мотивната част на посоченото тълкувателно решение е цитирана многобройна практика на ВКС, съгласно която е дадено разрешението на поставените от касатора правни въпроси, а именно, че постановеното от ВАС и влязло в сила решение, с което е било отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на решение № Ц-33 от 14.09.2012г. на ДКЕВР, съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ, има обратно действие. Съответно при отмяна на административен акт, определящ временни цени за услугата „достъп”, отпада с обратна сила и основанието за дължимост на паричните престации, което води до отпадане на всички целени от неговия издател правни последици от момента на издаването му, въпреки, че е допуснато предварителното му изпълнение. Независимо от порока, актът е породил правно действие, а доколкото последиците му са осъществени назад във времето при допуснато предварително изпълнение, то следва да бъдат заличени с възстановяване на първоначалното положение. Отсъствието на определена по административен ред цена за услугата води до липса на основание за начисляването й в определения с временните цени размер, а това предпоставя възникване на задължение за съответния оператор за връщане на заплатените въз основа на решението временни цени за достъп като платени на отпаднало основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

В мотивната част на същото тълкувателно решение се сдържа и отговорът на въпроса за недопустимост на въззивното решение поради наличие на договорна обвързаност между страните, което според касатора изключва приложението на института на неоснователното обогатяване и разглеждането на спор по действителен и неразвален договор като такъв по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. От цитираната многобройна практика на ВКС става ясно, че независимо от възприетото в решенията на ВКС становище относно вида на правоотношението, възникнало на основание §197, ал. 2 ПЗР на ЗИД на ЗЕ и в посочената хипотеза, и при наличие на сключен договор за достъп /по чл. 104, ал. 2 ЗЕ отм. или по чл. 84, ал. 2 ЗЕ/, съставите на ВКС са възприели правна квалификация на претенцията за връщане на платената цена –чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД /както и допустимост, вкл. надлежна процесуална легитимация на ищците и основателност на исковете/ - в решенията, с които не се споделя договорен произход на правоотношението, възникнало на основание § 197, ал. 2 ПЗР на ЗИД на ЗЕ, е направена аналогия с хипотеза в ППВС № 1/1979г., което не съдържа изчерпателно изброяване на приложимите към чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД случаи, но допуска и „основание”, по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, различно от сделка, по отношение която е установена унищожаемост или която е развалена, с оглед настъпването на последващ сключването й юридически факт и е прието, че отмяната на порочен административен акт /аналогично на отмяна на съдебен акт, послужил като основание за имуществено разместване/, уреждащ правоотношението между гражданскоправни субекти по силата на законова разпоредба за издаването му, като такъв с привременно регулативно действие /решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, обременено от порок, при това различен от нищожност/, обуславя връщане на даденото, въз основа на постановеното предварително изпълнение на същия, на отпаднало основание, по смисъл на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, цитирана в мотивната част на гореописаното тълкувателно решение. Следва да се има предвид, че не са налице обстоятелствата, на които се основават процесуалноправните въпроси в касационната жалба, поради което спрямо тях липсва и общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК., която не е налице и спрямо въпроси, при които разрешението е изведено от въззивният съд на плоскостта на конкретни клаузи от договора между страните, вкл. постигнатото съгласие да се заплаща цена за достъп, утвърдена от ДКЕВР, тъй като относно тълкуването на тези клаузи няма поставен въпрос. Тази предпоставка не е осъществена и спрямо въпросите, свързани с Директива 2009/28/ЕО на ЕП и на Съвета и с Хартата на основните права на ЕС, които не са обусловили изхода на спора, като с атакувания акт не се разрешава по окончателен начин въпроса за правото на възнаграждение за предоставената услуга.

Относно искането за отправяне на преюдициално запитване:

Част от въпросите целят отговор дали конкретният резултат – връщането на платените цени за достъп поради отмяната на ИАА, въз основа на който са били определени, е в несъответствие с принципите за защита на правните очаквания и за правната сигурност. При поставянето на тези въпроси касаторът свързва нарушаването на принципа на правната сигурност с непредвидено от закона прехвърляне на разходите за добросъвестно изпълняваната услуга достъп изцяло за сметка на оператора. Така формулирани, въпросите не съответстват напълно на обстоятелствата по конкретния спор, доколкото с отмяната на индивидуалния административен акт, с който са определени временни цени за достъп, не е разрешен окончателно въпросът за цената на предоставената услуга, нито й е придаден бъзвъзмезден характер. Даденото в конкретния спор решение касае само сумите, платени като цена въз основа на отменения акт - раздел ІII т.10 от Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, но не урежда изцяло последиците от отмяната на решението на регулаторния орган за определяне на временни пределни цени. Тъй като въпросите по същество касаят правото на оператора на електроразпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на ЕП и на Съвета, да получи възнаграждение за предоставената услуга достъп, което право не е окончателно отречено с обжалваното въззивно решение, те не се явяват и пряко обуславящи преценката на съда по конкретния спор. Поради това, за ВКС не съществува задължението да отправи преюдициално запитване по тези въпроси.

Въпросите отнасящи се до тълкуването на чл.17, § 1 от Хартата на основните права на ЕС в смисъл на предвидена защита от Общностното право на придобит доход също не обуславят изхода на делото, доколкото видно от фактите и доводите по делото е безспорно, че доходът е бил придобит законно (съобразно решението на ДКЕВР), но впоследствие основанието за придобиването му е отпаднало.

Върховният касационен съд не е длъжен да отправи преюдициално запитване и по въпросите, касаещи процесуалното право на страната, доколкото искането е извън приложното поле на тълкувателната дейност на Съда на европейския съюз. Настоящият съдебен състав счита, че разпоредбите на националното процесуално право, във връзка с които са поставени въпросите (чл.280 и сл.ГПК), не попадат в обхвата на тълкувателната компетентност на СЕС.

Отделно от изложеното, следва да се посочи още, че произнасянето по това искане предпоставя допуснато касационно обжалване, само в който случай отговор на същите би бил от значение за правния спор. Само при наличие на предпоставките за произнасяне по същество по подадената касационна жалба, би могло да се преценява дали са налице предпоставките за упражняване компетентността на националния съд по чл. 628 ГПК, а именно –доколко тълкуването на разпоредби от правото на ЕС или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС, са от значение за правилното решаване на делото.

Отделно от изложеното, следва да се посочи още, че произнасянето по това искане предпоставя допуснато касационно обжалване, само в който случай отговор на същите би бил от значение за правния спор. Само при наличие на предпоставките за произнасяне по същество по подадената касационна жалба, би могло да се преценява дали са налице предпоставките за упражняване компетентността на националния съд по чл. 628 ГПК, а именно –доколко тълкуването на разпоредби от правото на ЕС или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС, са от значение за правилното решаване на делото.

С оглед изложените съображения искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС е неоснователно.

Въпреки изхода на спора, на ответника по касацията не се дължат разноски за настоящото производство, защото не е сезирал съда с искане за присъждането им.

Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1315 от 09.06.2017г. по в. т.д. № 3034 / 2016г. на Апелативен съд -София.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „ЧЕЗ Р. Б. ЕАД за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.