Образувано е по касационна жалба на Министерство на вътрешните работи срещу решение № 2076 от 16.11.2020г. по адм. д. № 3896/2019 г. на Административен съд - Пловдив, с което министерството е осъдено да заплати на Б. В. обезщетение за имуществени вреди - претърпени загуби, в размер на сумата от 800 лв, представляваща неосигурено вещево доволствие, поето за сметка на ищеца, за периода от 18.12.2006 г. до 14.01.2009г.,ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 18.09.2019г., до окончателното й изплащане, обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, в размер на сумата от 25 070,76 /двадесет и пет хиляди седемдесет и 0,76/ лева, представляваща неизплатените трудови възнаграждения, за периода от 18.12.2006г. до 14.01.2009г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 18.09.2019г., до окончателното й изплащане, както и обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 3000 /три хиляди/ лева, изразяващи се в морални болки и страдания, накърняване на човешкото достойнство и гражданските права, неравностойно положение спрямо колегите в Р. Б и подронен авторитет пред колегите от международните полицейски сили, смесено тревожно-депресивно разстройство, за периода от 18.12.2006г. до 14.01.2009г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 18.09.2019г., до окончателното й изплащане, претърпени вследствие на по-неблагоприятно третиране на ищеца, в качеството на държавен служител на Министерството на вътрешните роботи по време на участие на мисия на ООН в Косово от Министъра на вътрешните работи в качеството на орган по назначаване, в сравнение с държавните служители на същото ведомство, чрез лишаване от заплащане на възнаграждение, вещево доволствие и изплащане на осигурителни вноски в намален размер, представляващо пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр (ЗАКОН ЗЗД ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ) (ЗЗДискр) по признак „обществено положение“ и нарушение на чл.6 от ЗЗДискр., които обстоятелства са установени с влязло в сила Решение № 186/07.05.2017г. на Комисията за защита от дискриминация и министерството е осъдено за разноски.

К. Мо на вътрешните работи чрез процесуалния си представител твърди, че решението е недопустимо и неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон - касационни основания по чл.209, т.2 и т.3 АПК. Поддържа, че искът е следвало да бъде разгледан от граждански съда, както и че не е налице незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на министерството, отменени по съответния ред. Счита, че служебното правоотношение не е административно, както и че възможността за ползване на неплатен отпуск при участие в мисии е регламентирана в закона. Касаторът изтъква, че е налице влязла в сила заповед, с която Б. В. е назначен в щат мисии на международни организации и е изпратен в мисията на ООН в Косово, като в заповедта е изрично посочено, че той е в неплатен отпуск, а вещевото и медицинското обслужване са за сметка на служителя. Касаторът твърди, че не са претърпени неимуществени вреди и възразява и срещу размера на присъдените обезщетения. Моли за отмяна на обжалваното решение и за отхвърляне на исковете. Претендира разноски и възразява срещу размера на претендираното адвокатско възнаграждение. Ответникът Б. В. оспорва касационната жалба.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е частично основателна, тъй като решението е неправилно в частта за присъдените неимуществени вреди.

Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.

Производството пред административния съд е образувано по искова молба на Б. В. против Министерство на вътрешните работи за присъждане, на основание чл.74, ал.2 от ЗЗДискр (ЗАКОН ЗЗД ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ)(ЗЗДискр.) на обезщетения за вреди, причинени от Министерството на вътрешните работи, както следва: сумата от 800 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди под формата на претърпени загуби, представляващи неосигурено вещево доволствие, поето за сметка на ищеца, за периода от 18.12.2006г. до 14.01.2009г.; сумата от 25070,76 лв, представляваща обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, представляващи неизплатените трудови възнаграждения, за периода от 18.12.2006г. до 14.01.2009г.; сумата от 3000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в морални болки и страдания, накърняване на човешкото достойнство и гражданските права, неравностойно положение спрямо колегите в Р. Б и подронен авторитет пред колегите от международните полицейски сили, смесено тревожно-депресивно разстройство, за периода от 18.12.2006г. до 14.01.2009г.; законната лихва върху посочените обезщетения, начислена от началото на незаконосъобразните действия - 18.12.2006г., до окончателното изплащане на сумите, претърпени вследствие по-неблагоприятно третиране на ищеца, в качеството на държавен служител на Министерството на вътрешните роботи по време на участие на мисия на ООН в Косово от Министъра на вътрешните работи в качеството на орган по назначаване, в сравнение с държавните служители на същото ведомство, чрез лишаване от заплащане на възнаграждение, вещево доволствие и изплащане на осигурителни вноски в намален размер, представляващо пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр (ЗАКОН ЗЗД ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ) (ЗЗДискр) по признак „обществено положение“ и нарушение на чл.6 от ЗЗДискр., които обстоятелства са установени с влязло в сила Решение № 186/07.05.2017г. на Комисията за защита от дискриминация.

Съдът е приел, че е сезиран с искове с правно основание чл.74, ал.2 от ЗЗДискр., при наличие на влязъл в сила административен акт по чл. 65 ЗЗДискр. Не е било спорно и е установено от доказателствата, че Б. В., като държавен служител от Министерството на вътрешните работи, за периода от 18.12.2006г. до 18.12.2008г. е командирован за участие като полицейски наблюдател в Мисията на ООН в Косово /UNMIK/, като със заповед на Министъра на вътрешните работи рег.№ К-2778 от 12.12.2006г. е назначен на същата длъжност в рамките на притежаваната категория по щат "Мисии на международни организации" при Национално служба "Полиция" – МВР.На ищеца е разрешен неплатен отпуск, считано от датата на заминаване. От 15.01.2009г. е преназначен на длъжност Полицейски инспектор в Шесто РПУ при РДВР Пловдив.

За процесния период били издадени две заповеди относно осигуряването на вещево доволствие: МЗ № Із-829/10.05.2007г. и МЗ № Із-579/08.04.2008г. на министъра на вътрешните работи. Съгласно двете заповеди, държавните служители и работещите по трудово правоотношение получават униформено облекло или левовата равностойност в определените размери; при ползване на отпуск за бременност, раждане и осиновяване, служители, изпълняващи служебното си задължение в униформено облекло, следва да получават неговата левова равностойност. За периода на участие в мисията от 18.12.2006 г. до 14.01.2009 г., вещево доволствие на ищеца не е изплащано, същото е било за сметка на изпратените на международна мисия служители, тоест за негово сметка. За времето на участие в международна мисия ищецът, като полицейски наблюдател (държавен служител на МВР) не е получавал и възнаграждение за извършената дейност, а изплатените му осигурителни вноски за пенсия са били в намален размер.

С решение №186/07.06.2017г. на Комисия за защита от дискриминация е установено, че Б. В., по време на участие в мисия на ООВ в Косово UNMIK, в качеството на държавен служител на Министерството на вътрешните работи в процесния период е третиран по-неблагоприятно от Министъра на вътрешните работи в качеството на орган по назначаване в сравнение с държавните служители на същото ведомство, чрез лишаване от заплащане на възнаграждение, вещево доволствие и изплащане на осигурителни вноски за пенсия в намален размер, което представлява пряка дискриминация по смисъла на чл.4, ал.2 от ЗЗДискр. по признак „обществено положение“ и нарушение на чл.6 от ЗЗДискр. Решението е оставено в сила с влезли в сила решение №5989/24.10.2017г. постановено по адм. дело № 8167/2017г. по описа на Административен съд София-град и решение №12411/18.09.2019г. по адм. дело №725/2018г. на Върховен административен съд.

От заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза е установен размерът на трудовото възнаграждение, което ищецът би получил през периода от 18.12.2006г. до 14.01.2009г. за заеманата от него длъжност в МВР, ако през този период той не беше ползвал неплатен отпуск0,76 лева. Сумата за вещево доволствие за същия период е в размер на 800 лв, изчислени са и дължимите лихви.

От свидетелските показания се установява, че ответникът В. е бил много изнервен и психически чувствал напрежение от начина на третирането му като полицейски служители по време на мисията в Косово, тъй като в България не получавал възнаграждение, бил осигуряван на една минимална заплата и се самоосигурявал на максимума, за да може да получи достойна пенсия; дал около 7 500 лева за мисията в Косово, за да се самоосигури. Когато В. тръгнал на мисията в Косово бил добър, сърдечен, възпитан, а след мисията претърпял промяна, станал подтиснат, неразговорчив, споделял, че когато се пенсионирал и подал документите си, тогава разбрал, че пенсията ще бъде много по - малка. Това негово състояние продължило дълъг период от време, възстановявал се от нервно разстройство.

При така установените факти, от правна страна е прието, че съгласно действалата към относимия период норма на чл. 212, ал. 1, т.7 от Закон за МВР ( отм. ), държавните служители имат право на неплатен отпуск за времето на участие в мисии на международни организации, какъвто е ползвал и ответникът В., като за времето на участие в мисията на ООН от страна на МВР не му е изплащано възнаграждение.

Въз основа на влязлото в сила решение на КЗД, съдът е приел, че е установено, на основание чл. 65, т. 1 от ЗЗДискр., че Б. В., в качеството на държавен служител на Министерството на вътрешните работи в процесния период е третиран по-неблагоприятно от Министъра на вътрешните работи в качеството на орган по назначаване в сравнение с държавните служители на същото ведомство, чрез лишаване от заплащане на възнаграждение, вещево доволствие и изплащане на осигурителни вноски за пенсия в намален размер, което представлява пряка дискриминация по смисъла на чл.4, ал.2 от ЗЗДискр. по признак „обществено положение“ и нарушение на чл.6 от ЗЗДискр.

Съдът е приел за установено и настъпването на имуществени и неимуществени вреди за ищеца - за периода от 18.12.2006г. до 14.01.2009г. под формата на претърпени загуби – за осигуряване на вещево доволствие, от осигуряването на което ищецът е бил лишен и което изцяло сам е поел, както и под формата на пропуснати ползи - от неизплатените трудови възнаграждения за периода на командироване, когато ищецът е бил в неплатен отпуск, от заплащането на които е бил лишен. Въз основа на свидетелските показания е прието и настъпването на неимуществени вреди, в пряка причинно-следствена връзка с осъществената дискриминация по отношение на ищеца и причинените му имуществени и неимуществени вреди. Относно размера на имуществените вреди съдът се е позовал на експертното заключение, а относно този на неимуществените вреди е съобразил нормата на чл.52 ЗЗД и съответно степента на негативното въздействие, характера на дискриминационно въздействие, периода на претърпените вреди, настъпилия вредоносен резултат и е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да бъде присъдено на ищеца е в претендирания размер от 3 000 лв. За основателни са счетени и претенциите за лихви. По тези съображения е постановено осъдителното решение, предмет на съдебен контрол в настоящото производство. Решението е допустимо и правилно.

Съдът е установил точния смисъл на разпоредбите на чл. 74, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗДискр (ЗАКОН ЗЗД ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ). Глава четвърта от закона урежда всички производства, в които се осъществява защитата от дискриминация. Раздел първи, глава четвърта от закона урежда производството пред Комисията за защита от дискриминация, а раздел втори - съдебните производства пред районния и административния съд. Съдебните производства по глава втора включват и производствата за търсене на обезщетение за вреди, произтичащи от неравно третиране (чл. 74 ЗЗДискр), които се развиват по общия ред или по реда, предвиден за исковите производства по ЗОДОВ.

Действително, условие за допустимост на производството за обезщетяване на вреди по чл. 74 ЗЗДискр е проведеното преди това производство за установяване на нарушението пред Комисията за защита от дискриминация, каквото в случая е налице.

Административните съдилища са компетентни да се произнасят по осъдителни искове за заплащане на обезщетение за вреди, причинени от неравно третиране, тогава, когато фактическият състав на отговорността включва вреди, причинени от незаконни актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни лица. Исковете за присъждане на обезщетение за вреди от дискриминация извън този фактически състав са подсъдни на общите съдилища. В случая, тъй като вредите са претендират по повод дискриминация, осъществена от министъра на вътрешните работи и по повод служебно правоотношение, правилно съдът е приел, че искът му е подсъден. Доводите на касатора, че служебното правоотношение изключва приложението на чл.1 ЗОДОВ противоречат на закона и са в противоречие с константната практика на административните съдилища и Върховния административен съд.

Административният съд е обсъдил всички доказателствата по делото и е изложил подробни мотиви по допустимостта и основателността на исковите претенции, въз основа на които е формирал верни фактически изводи и правилно е приложил материалния закон.

Съгласно разпоредбата на чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр в случаите, когато производството по установяване на дискриминационно третиране е реализирано по административен ред пред Комисията за защита от дискриминация /Раздел І на Глава четвърта/, всяко лице, претърпяло вреди от нарушение на права по този или по други закони, уреждащи равенство в третирането, може да предяви иск за обезщетение по общия ред срещу лицата и/или органите, причинили вредите. Според, ал. 2 в случаите, когато вредите са причинени на граждани от незаконни актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни лица, искът за обезщетение се предявява по реда на ЗОДОВ.

В съответствие с нормата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. На основание чл. 4 ЗОДОВ, обезщетението обхваща всички имуществени и неимуществени вреди причинени на гражданите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Тъй като имуществената отговорност по ЗОДОВ е обективна, безвиновна, вината не е елемент от фактическия състав на отговорността.

Искът се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите (чл. 205 АПК). Правилно съдът е посочил, че искът е насочен срещу Министерство на вътрешните работи, което е юридическо лице и съответно е пасивно легитимирано да отговаря по него, с оглед нормата на чл. 205 АПК.

Разпоредбата на чл. 1, ал. 2 ЗОДОВ препраща към АПК за реда, по който се разглеждат исковете по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, а съгласно чл. 203, ал. 1 АПК исковете за обезщетение за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на Дял ІІІ, Глава единадесета от АПК. В разпоредбата на чл. 204 АПК са регламентирани предпоставките за допустимост на иска като според, ал. 4 незаконосъобразността на действия и бездействията се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетението.

Специалната норма на чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр обаче дерогира общата норма като приложението на чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр е обусловено от приключило административно производство пред КЗД в рамките, на което с влязъл в сила административен акт по чл. 65 ЗЗДискр е установен правопораждащият претендираното право на обезщетение акт на дискриминация. В хипотезата на чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр административните съдилища не установяват наличието на дискриминация, а изследват наличието на вреди в причинно-следствена връзка с установен от КЗД като специализиран административен орган, акт на дискриминация.

Фактическият състав на предявения иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, във връзка с чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр., в процесния случай включва в кумулативна даденост: 1. влязло в сила решение на КЗД, с което е установено извършването на дискриминация, изразяваща се в дискриминационен акт, действие или бездействие на държавен орган или длъжностно лице - нарушител и засегнатото лице; 2. наличието на претърпяна вреда; 3.причинна връзка между установената дискриминация и вредата. Липсата на който и да е от елементите на фактическия състав обуславя неоснователността на предявения иск за обезщетение на вреди.

В конкретния случай първият елемент от посочения фактически състав действително е налице. С решение №186/07.06.2017г. на Комисия за защита от дискриминация е установено, че Б. В., по време на участие в мисия на ООВ в Косово UNMIK, в качеството на държавен служител на Министерството на вътрешните работи в процесния период е третиран по-неблагоприятно от Министъра на вътрешните работи в качеството на орган по назначаване в сравнение с държавните служители на същото ведомство, чрез лишаване от заплащане на възнаграждение, вещево доволствие и изплащане на осигурителни вноски за пенсия в намален размер, което представлява пряка дискриминация по смисъла на чл.4, ал.2 от ЗЗДискр. по признак „обществено положение“ и нарушение на чл.6 от ЗЗДискр. В мотивите на решението КЗД сочи, че разпоредбата на чл.212, ал.1 т7 от ЗМВР в редакцията до изменението му през 2010г. и подзаконовите нормативни актове МЗ № Із-829/10.05.2007г. и МЗ № Із-579/08.04.2008г. на министъра на вътрешните работи поставят държавните служители в по-неблагоприятно положение по признак „обществено положение“ спрямо служителите от същото ведомство, които не участват в международни мисии по отношение на плащането, осигуряването и вещевото доволстие. Комисията е посочила, че в случая става въпрос за ненавременни или неправилни действия от страна на правно задължения субект – министъра на вътрешните работи, докато към момента на постановяване на решението са извършени промени в законодателството, с което това неблагоприятно третиране е преустановено, като за времето на участие в мисия държавните служители в МВР получават месечно възнаграждение, допълнително възнаграждение, униформено облекло и отличителни знаци.

Съгласно чл.4, ал.2 ЗЗДискр, пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Разпоредбата на §1, т. 7 ДР на ЗЗДИскр. (изм. - ДВ, бр. 105 от 2016 г.) определя, че "неблагоприятно третиране" е всеки акт, действие или бездействие, които водят до по-малко благоприятно третиране на едно лице спрямо друго въз основа на признаците по чл. 4, ал. 1 или могат да поставят лице или лица, носители на признак по чл. 4, ал. 1, в особено неблагоприятно положение в сравнение с други лица.

Следователно и предвид посочените по-горе мотиви на решението на КЗД, е установено по-неблагоприятно третиране, представляващо пряка дискриминация, което според задължителното за настоящия съд решение на комисията се дължи на ненавременни и неправилни действия от страна на правно задължения субект – Министъра на вътрешните работа за извършване на промени в законодателството, регламентиращи реда за подбор и изпращане на служители на МВР в международни мисии. Неоснователен в случая е доводът на касатора за наличие на влязла в сила заповед, определяща параметрите на изпълняваната от ответника дейност по време на мисия, тъй като КЗД изрично е посочила, че тази заповед почива на нормативна уредба, която не е съобразена с изискванията на ЗЗДискр. и води до неравното третиране, предмет на решението на Комисията.

В хода на първоинстанционното съдебно производство са доказани настъпилите неимуществени и имуществени вреди и техния размер, в причинна връзка с констатираните от КЗД ненавременни или неправилни действия, съставляващи пряка дискриминация.

Обезщетенията за неимуществени вреди се присъждат за конкретно претърпени физически и психически болки, страдания и неудобства, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Поради характера на неимуществените вреди, те могат да се търпят само от физическо лице, чиято психика и здраве са засегнати неблагоприятно от административна дейност. По силата на чл. 52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. При преценка размера на обезщетението обаче, настоящия състав на Върховния административен съд счита, че съдът правилно е преценил интензитета на засягане и периода, в който са търпени вредите. Предвид неговата продължителност – около две години и един месец и събраните доказателства за характера на вредите, обезщетението за неимуществени вреди е съобразено с чл. 52 ЗЗД.

Предвид изложеното, касационната инстанция намира изводите на Административен съд Пловдив за правилни и обосновани, поради което решението следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени разноски, като на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ се дължат такива за един адвокат. Ответникът е ползвал услугите на двама адвокати, единият от които – адв. К., е изготвил отговора на касационната жалба, за което е договорено и изплатено възнаграждение в размер на 500 лв, а вторият - адв. С. го е представлявал в откритото съдебно заседание, за което е уговорено и изплатено възнаграждение в размер на 2500 лв. Представен е списък на разноските. Предвид нормата на чл. 10, ал.3 ЗОДОВ и направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, както и предвид чл.8, ал.1 т.4 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения и действителната фактическа и правна сложност на спора, която не е минимална, на ответника се дължат разноски в общ размер от 2000 лв.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2076 от 16.11.2020г. по адм. д. № 3896/2019 г. на Административен съд – Пловдив.

ОСЪЖДА Министъра на вътрешните работи да заплати на Б. В. разноски за касационната инстанция в размер на 2000 лв.

Решението е окончателно.