О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1846

гр. София, 11.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди двадесет и пета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Христова т. д. №2216 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Водоснабдяване и канализация ЕАД, [населено място], чрез адв.Р.И. против решение №53/26.06.2024г., постановено по в. т.д. №70/2024г. по описа на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено в обжалваната част решение №9/12.01.2024г., поправено с решение №33/07.02.2024г., постановено по т. д. №388/2023г. по описа на Окръжен съд - Бургас и на въззиваемата страна са присъдени направените разноски по делото. С първоинстанционното решение е осъден касатора да заплати на „Слънчев бряг“ АД сумата 621 500 лева, представляваща обезщетение за ползване на водопроводна и канализационна мрежа, осигуряваща предоставянето на водопроводни и канализационни стоки и услуги на територията на к. к. „Слънчев бряг – изток“ за периода от 01.01.2021г. до 31.12.2021г., ведно със законна лихва върху главницата от подаването на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и сумата 39 706.95 лева - мораторна лихва върху дължимото обезщетение за периода от 20.03.2022г. до 04.11.2022г. година. В частта, с която е отхвърлен искът за главница за разликата до предявения размер от 725 000 лева, както и искът за мораторна лихва за разликата до предявения размер от 45 715.28 лева, първоинстанционното решение е влязло в сила.

Касаторът атакува въззивното решение като недопустимо, евентуално неправилно - постановено в противоречие с материалния закон и процесуалните правила и необосновано. Излага доводи, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл свръх петитум /присъдил е обезщетение за ползване на вещи, за които няма претенция и не са били предмет на договора за наем/ и при неправилна правна квалификация. Излага доводи за неправилно приложение на чл.236, ал.2 ЗЗД, за допуснати нарушения при определяне начина за изчисляване на дължимото обезщетение, за игнориране от съда на доводите му относно предмета на договора, за нарушение на чл.20 ЗЗД, за отхвърляне в нарушение на закона на възражението му за забава на кредитора по смисъла на чл.95 и чл.96, ал.1 ЗЗД, за нарушение на правилата за разпределение на тежестта на доказване при установяване кои вещи са били предмет на прекратения договор за наем, за неправилно приложение на силата на пресъдено нещо. Касаторът моли да бъде отменено въззивното решение и да бъдат отхвърлени исковете. Претендира разноски.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.2 ГПК.

В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: първият - относно силата на пресъдено нещо при влязло в сила съдебно решение за уважаване на иск с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД и разпростира ли се тя по отношение на посочените факти /ползване на наетите вещи в последващ период; вида и обема на ползваните вещи; забава на кредитора, започнала преди постановяване на съдебното решение, с което е отхвърлено възражението за бездействие на кредитора; начин на определяне на обезщетението/- с твърдение за противоречие с т.18 от ТР №1 от 04.01.2001г. по тълк. дело №1/2000г. на ОСГК на ВКС; вторият - относно преклудирането на възражението за нищожност на договор на основание различно от това, по което е налице произнасяне в влязло в сила съдебно решение и десезирането на съда от разглеждане на такова възражение представлява ли отказ от правосъдие – с твърдение за противоречие с ТР №1/27.04.2022г. по тълк. дело №1/2020г. на ОСГТК на ВКС; третият - относно приложението на чл.20 ЗЗД при спор относно действителната воля на страните и изясняване на съдържанието на сключен между тях договор - с твърдение за противоречие с цитираните решения на ВКС по реда на чл.290 ГПК; четвъртият- при иск с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД, ако се претендира обезщетение в размер, надвишаващ размера на наемната цена, следва ли ищецът да докаже действително претърпените вреди и техния размер - с твърдение за противоречие с определение №466/2014г. по т. д. №1734/2013г. на ВКС, ІІ т. о. и определение №780/2010г. по т. д. №537/2010г. на ВКС, ІІ т. о./.

Касаторът поддържа и доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение поради произнасяне свръхпетитум.

Ответникът „Слънчев бряг“ АД оспорва жалбата, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Въззивният съд приема, че предмет на делото са предявените от „Слънчев бряг“ АД против „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, [населено място] осъдителни искове на основание чл.236, ал.2 ЗЗД - за сумата 725 000 лева, представляваща обезщетение за ползването на водопроводна и канализационна мрежа на територията на к. к.“Слънчев бряг-изток“ за периода от 01.01.2021г. до 31.12.2021г., както и за сумата 45 715.28 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 20.03.2022г. до 04.11.2022г., ведно със законната лихва до окончателното изплащане на сумите.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД, въззивният съд намира, че то е валидно и допустимо, като препраща към мотивите му по реда на чл.272 ГПК. Решаващият съдебен състав приема за установено сключването на 08.03.2005г. на валиден договор за наем, по силата на който ищецът „Слънчев бряг“ АД предоставя на ответното дружество ползването на водопроводната и канализационната мрежа и съоръженията към нея, намираща се на територията на к. к.“Слънчев бряг-изток“, срещу заплащане на наемна цена, прекратяването на договора на 31.12.2008г., както и продължаването на ползването на наетите вещи от страна на наемателя въпреки противопоставянето от страна на наемодателя, вкл. за процесния период. Съдът приема за доказано, че с влезли в сила решения /първото, от които по т. д. №54/2011г. по описа на ОС-Бургас/ ответникът е осъден да заплати на ищеца обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД за ползването на водопроводната и канализационна мрежа на територията на к. к.“Слънчев бряг-изток“ за периоди след прекратяването на договора за наем /за 2009г., 2010г., 2011г./. С решение №184 от 12.01.2018г., постановено по т. д. №24/2017г. по описа на ВКС, ІІ т. о. е обезсилено решение на ОС-Бургас за отхвърляне на исковете на нищожност на сключения между страните договор за наем от 08.03.2005г., предявени от „ВиК Бургас“ ЕАД срещу „Слънчев бряг“ АД, и производството по исковете е прекратено поради преклудирането на правото да се претендира нищожност на договора с влизането в сила на решението по търговско дело №54/2011г. г по описа на Окръжен съд-Бургас.

Въззивният съд намира, че възраженията на ответника за нищожност на процесния договор за наем са преклудирани, тъй като е следвало да бъдат направени по т. д. №54/2011г. по описа на Окръжен съд - Бургас е преклудирана възраженията за нищожност. Като неоснователни отхвърля и възраженията относно ползването на вещта, като приема, че след прекратяване на договора за наем, включително и в течение на процесния период /2021 година/ ответното дружество е продължило да ползва вещта, предмет на наемния договор, поради което е налице хипотезата на чл.236, ал.2 ЗЗД. Подчертава, че връщането на наетата вещ по смисъла на чл.233, ал.1 ЗЗД не е просто изоставяне на същата, а акт предприет по инициатива на наемателя, който подлежи на доказване, каквото в случая не е проведено. Според съда тази теза се потвърждава и от поддържаното възражение на ответника, че ползването от негова страна се осъществява на различно правно основание.

Решаващият състав намира за неоснователни възраженията, че се претендира обезщетение за вещи извън предмета на договора за наем. Предвид разпоредбата на чл.2 от договора между страните, съгласно който за временно ползване се отдава съвкупност от неиндивидуално посочени вещи, представляващи водопроводна мрежа и съоръжения, служещи за водоснабдяване на курортен комплекс „Слънчев бряг - изток“, съдът приема, че като индивидуализиращ белег е определено предназначението на вещите, а не тяхното местоположение, от което може да се заключи, че постигнатото договорно съгласие обхваща и вещи, непринадлежащи към териториалния обхват на комплекса. Акцентира, че правото на собственост върху вещите – предмет на договора за наем е ирелевантен факт за претендираното от ищеца обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД, предвид облигационния характер на правоотношението и задълженията на страните. Намира за несъстоятелно и възражението на ответника за забава на кредитора, като излага доводи, че този въпрос не може да се пререшава. Счита, че поканата от 01.03.2011г. от наемателя до наемодателя, е факт, обсъден в съдебните решения, постановени по предходни водени между страните процеси, поради което същият е преклудиран от силата на пресъдено нещо, а поканата от 17.03.2022г. и становището на КЕВР касаят период, следващ процесния, поради което са неотносими към настоящия спор.

Съдът намира за недоказано твърдението на ответника, че ползването на водопроводната система и съоръжения е било продължено на правно основание, различно от наемния договор. Стига до извод, че продължилото ползване на процесната ВиК мрежа от наемателя след прекратяването на договора на 31.12.2008 година, през цялата 2021 година и при изрично изразено противопоставяне от страна на наемодателя, е без правно основание, поради което ответникът - наемател дължи обезщетение за вредите, които търпи ищеца - наемодател на имота на основание чл.236, ал.2 ЗЗД. Счита, че при ползване на имот от наемателя след прекратяване на договор за наем, обезщетението по чл.236, ал.2 ЗЗД следва да се определи в размер на пропусната полза, изчислена на базата на средния пазарен наем за вещ от същия вид за съответния район и период, ако същият надвишава по размер сумата на уговорената по договора наемна цена и обезщетението е претендирано за вредите над наемната цена, дължима по договора. След анализ на заключението на СИЕ и СОЕ, съдът приема, че дължимото от ответника обезщетение следва да се равнява на средния пазарен наем, който възлиза на сумата 621 500 лева, за която искът се явява основателен. Намира, че на основание чл.84, ал.2 ЗЗД ответникът е изпадал в забава с изтичането на три дни след връчването на 16.03.2022г. на нотариалната покана за плащане и дължи обезщетение в размер на законната лихва, която за периода от 20.03.2022г. до 04.11.2022г. /датата на завеждане на исковата молба/ възлиза на сумата от 39 706.95 лева, за която претенцията с правно основание чл.86 ЗЗД е основателна.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение поради вероятна недопустимост - чл.280, ал.2, пр.2 ГПК.

Касаторът навежда доводи за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне на съда свръх петитум. С исковата молба се претендира обезщетение в размер на 725 000 лева за ползване на водопроводна и канализационна мрежа, осигуряваща предоставянето на водопроводни и канализационни стоки и услуги в к. к.“Слънчев бряг-изток“ за периода 01.01-31.12.2021г., осъществено от ответника - наемател след прекратяване на договора за наем между страните от 08.03.2005г. Съдът е квалифицирал иска по чл.236, ал.2 ЗЗД с оглед твърдените правопораждащи факти и заявения петитум, като се е произнесъл в рамките на търсената защита. Твърденията на касатора, че съдът е присъдил обезщетение за вещи, които не са част от отдадените под наем по силата на прекратения договор, представляват оплакване за неправилност на решението, но не водят до извод за неговата недопустимост поради произнасяне свръх петитум.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият поставен от касатора въпрос - относно силата на пресъдено нещо на влязло в сила съдебно решение по иск с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД, не отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е съобразен с изложените от въззивния съд мотиви. Решаващият състав е приел, че със сила на пресъдено нещо между страните е решен въпросът относно сключването на процесния договор за наем и неговото прекратяване, продължаващото ползване на наетите вещи от наемателя и след прекратяването на договорната връзка в периодите 2009-2011г. За да приеме обаче, че и в продължение на процесния период е продължило ползването на вещите от страна на бившия наемател, съдът е преценявал събраните доказателства и е стигнал до извод, че ответното дружество, чиято е тежестта на доказване, не е ангажирало доказателства за връщане на наетите вещи, т. е. за предаване на държането върху тях на наемодателя съгласно чл.233, ал.1 ЗЗД. Съдът е изложил и мотиви за недоказана забава на кредитора, като е съобразил конкретните факти, по отношение на които има произнасяне по предходните дела между страните за присъждане на обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД за предходни периоди, но е преценявал и нововъведените от ответника твърдения, респективно доказателствата за тяхното установяване. Въззивният съд не е приел, че със сила на пресъдено нещо е решен въпросът относно размера на дължимото обезщетение, респективно начина на неговото определяне, а е обсъдил заключенията на съдебните експертизи, вкл. съдебно-оценителната експертиза и е стигнал до извод, че дължимото обезщетение е в размер на средния пазарен наем за процесния период.

Вторият правен въпрос не отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи. Съдът не е счел, че възражението на нищожност на договора за наем не следва да се обсъжда поради формирана сила на пресъдено нещо на основание влязло в сила съдебно решение за отхвърляне на иск за прогласяване нищожността на договора на основание, различно от соченото във възражението. Решаващият състав е изложил мотиви, че възраженията за нищожност са преклудирани, тъй като не са надлежно въведени от ответника в предходни процеси, по които с влязло в сила решение е осъден да плати обезщетение на наемодателя за ползването на наетите вещи след прекратяването на договора. Съдът изрично е посочил, че няма влязло в сила решение по иск за прогласяване на нищожността на договора за наем, тъй като производството е било прекратено като недопустимо, именно поради настъпила преклузия на правото на ответника да сезира съда с искане за установяване на нищожността на договора. Следва да се прави разлика между сила на пресъдено нещо на съдебното решение, постановено по иск за установяване нищожността на сделка на определено основание и преклудирането на правоизключващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право, признато с влязло в сила решение.

Третият правен въпрос не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като е поставен с оглед оплакванията, че в резултат от тълкуване на договора за наем в нарушение на чл.20 ЗЗД, съдът е достигнал до неправилен извод, че са отдадени под наем и вещи извън посочените в чл.1 и чл.2 от договора, като е присъдил обезщетение и за тяхното ползване. Вярно е, че съдът е приел, че съгласно чл.2 от договора за наем за временно ползване е отдадена съвкупност от неиндивидуално посочени вещи, представляващи водопроводна мрежа и съоръжения, служещи за водоснабдяване на курортен комплекс „Слънчев бряг - изток“, като е акцентирал, че като индивидуализиращ белег е определено предназначението на вещите, а не тяхното местоположение. Въззивният състав е счел, че дължимото обезщетение на основание чл.236, ал.2 ЗЗД е в размер на средния пазарен наем на ползваната от ответника ВиК мрежа - предмет на договора за наем, която е съвкупност от различни елементи и съоръжения, без да ги определя. Съдът е кредитирал съдебно-оценителната експертиза и е приел, че пазарният наем за 2021г. на елементите от ВиК мрежата, разположена на територията на к. к. „Слънчев бряг - изток“, съдържаща описаните ДМА по счетоводни записвания, е в размер на 621 500 лева, като това е и размерът на присъденото обезщетение. Правилността на фактическите констатации на съда, направени след анализ на доказателствата, не подлежи на контрол в настоящия етап на касационното производство. С оглед изложеното не може да се приеме, че въпросът е обуславящ изхода на спора.

Четвъртият правен въпрос не е съобразен с изложените от въззивния съд мотиви и не отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Решаващият състав не е присъдил обезщетение за вреди по-големи от наемната цена, а е присъдил обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД, изчислено като средна пазарна наемна цена на наетите съоръжения за процесния едногодишен период. Следва да се отбележи, че касаторът не обосновава и допълнителната предпоставка за допускане до касационен контрол по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като сочените определения по чл.288 ГПК не представляват практика на ВКС по смисъла на закона.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

С оглед изхода на спора на ответника в касационното производство следва да се присъдят направените разноски в размер на 48 000 лева адвокатско възнаграждение.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №53/26.06.2024г., постановено по в. т.д. №70/2024г. по описа на Апелативен съд - Бургас.

ОСЪЖДА „Водоснабдяване и канализация ЕАД, [населено място] да заплати на „Слънчев бряг“ АД сумата 48 000 лева разноски за касационното производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.