О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 462

гр. София, 21.03.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми март две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

А. Ц.

като разгледа докладваното от съдия Цанова гр. д. № 4231/2022 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от Държавна психиатрична болница „Св. И. Р. , чрез процесуалния представител адвокат Л. Д.- М., касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от СГС, ГО, ІV- В състав решение № 1489/17.06.2022 г. по в. гр. д. № 1330/2022 г., с което като е отменено решение № 20216387/26.11.2021 г. на СРС, 53 гр. състав по гр. д. № 6877/2021 г. и са уважени предявените от Я. Л. Ф. срещу болницата искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т.2 и т. 3 КТ - за признаване на уволнението, извършено със заповед № 2/22.01.2021 г. на директора на болницата, за незаконно и неговата отмяна, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „лекар”, и за заплащане на обезщетение за оставането му без работа за периода 25.01.2021 г. до 25.06.2021 г. в размер на 10 120,20 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 04.02.2021 г., до окончателното заплащане на сумата.

В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК - съществено нарушение на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост.

В жалбата се съдържа изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС по въпросите относно правомощията на въззивната инстанция във връзка с доклада, при констатация за неправилно разпределение на доказателствената тежест от първата инстанция с доклада по чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК и следва ли въззивният съд да даде указания относно подлежащите на доказване факти като служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, и даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Поддържа, че произнасянето на въззивния съд е противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по ТД №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение № 87 от 27.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4808/2018г., II г. о.

С писмения си си отговор ответникът по касацията Я. Л. Ф. изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирано лице и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови решението си Софийският градски съд е приел, че между страните е възникнало трудово правоотношение по силата на трудов договор № 19/15.05.2019 г., съгласно който ищецът е заемал длъжността “лекар” при ответника. Трудовият договор е прекратен със заповед № 2/22.01.2021 г., издадена от директора на ДПБ „С. И. Р. , с която на Я. Л. Ф. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ на три основания - системност на нарушенията на трудовата дисциплина (чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ); закъснение и преждевременно напускане на работа (чл. 187, т. 1 КТ), неизпълнение на законните нареждания на работодателя (чл. 187, т. 7 КТ). Посочено е, че със заповед № РД- 20- 81/ 24.11.2020 г. работодателят е наредил на ищеца ежедневно да представя подробен доклад по часове за своята дейност, който да представя всеки работен ден в 15 часа, като ищецът не е изготвил отчети за периода 01.12.2020 г. до 21.12.2020 г. Изложено е че от събраните гласни доказателства - показанията на свидетеля А., е установено, че заповед с посоченото съдържание е издадена единствено по отношение на ищеца. Не е установено такова задължение да е вменено на другите лекари, нито да е било практика лекарите ежедневно да представят подробен доклад по часове за своята дейност. Констатирано е, че в болницата е въведен сменен режим на работа като наличието на задължение за работника да се яви на работа, се преценява с оглед утвърден от работодателя график на смените. Работното време, което следва да се спазва от лекарите, е установено със заповед № 1/ 04.01.2016 г., като първа смяна е от 08.00 часа до 15.00 часа, дневна смяна е от 08.00 часа до 20.00 часа, нощна смяна е от 20.00 часа до 08.00 часа. Съгласно график за дежурства за м. ноември 2020 г., м. декември 2020 г. и м. януари 2021 г., е установено, че ищецът е бил на работа, първа смяна. Съгласно рапорти от д-р Т. Б., е установено, че на 01.12.2020 г. Ф. закъснял за работа 40 минути, на 02.12.2020 г.- 30 минути, 03.12.2020 г. -15 минути, на 07.12.2020 г. - с 30 минути, на 09.12.2020 г.- с 1,05 часа, на 14.12.2020 г.- с 30 минути, на 23.12.2020 г.- с 35 минути, на 30.12.2020 г.- с 30 минути, 31.12.2020 г.- с 55 минути, на 04.01.2020 г.- с 1 час, на 06.01.2021г.- с 1 час, 08.01.2021 г.- с 1 час 20 минути, на 11.01.2021 г.- с 35 минути. От показанията на свидетеля А. е установено, че работното време в болницата започва в 8.00 часа, но неофициално то започвало в 9.30 часа като преди това повечето от персонала се събирали в кафето и клуба. На 27.11.2020 г. и 07.12.2020 г. е била на работа, първа смяна и на отиване към работа пътувала с ищеца и пристигнали на работа навреме, без да закъсняват. През м. ноември 2020 г. било формирано Ковид отделение, на което свидетеля Б. била началник. Прието е, че от събраните по делото доказателства не е установено по категоричен начин, че Ф. е закъснявал за работа. Изложени са мотиви, че работодателят носи тежестта за установяване наличието на всички предпоставки за извършеното едностранно извънсъдебно прекратяване на трудовото правоотношение. Когато се оспорва законността на извършено дисциплинарно уволнение, в тежест на работодателя е да установи, че работникът е извършил дисциплинарните нарушения. Посочено е, че за установяване на обстоятелството, че ищецът е закъснял на 27.11.2020г., 30.11.2020г., 01.12.2020г.- 04.12.2020г. са представени писмени доказателства - писма, изхождащи от директора на болницата, до служител на отдел „Човешки ресурси“, в които е констатирано, че ищецът е закъснял и е разпоредено да се изискат обяснения за това. Изложени са мотиви, че посочените писма, като обективиращи изгодни за техния издател обстоятелства, не се ползват с материална доказателствена сила и не могат да установят твърдените обстоятелства. За установяване на нарушенията, изразяващи се в закъснения на 07.12.2020г., 09.12.2020г., 14.12.2020г„ 23.12.2020г., 30.12.2020г., 31.12.2020г., 04.01.2021г., 06.01.2020г., 08.01.2021г., 11.01.2021г., са събрани писмени и гласни доказателствени средства - рапорти, съставени от доктор Т. Б. и показанията на същата свидетелка. Посочено е, че от представените графици за дежурства за м. декември 2020 г. и м. януари 2021 г., се установява, че свидетеля Б. не е била първа смяна на 07.12.2020 г., 23.12.2020 г., 31.12.2020 г., 08.01.2021 г. и 10.01.2021 г., като липсват отбелязвания за промяна в графика, поради което същата не е могла да възприеме непосредствено, че ищецът е закъснял на посочените дати. Установено е, че доктор Т. Б., освен началник на отделение „Обща психиатрия полузатворен тип, мъже“, ръководи и Ковид отделение, което се намирало в отделна сграда, откъдето същата не е имала видимост към отделението, където е работил ищеца, поради което не е имала преки и непосредствени впечатления относно часа, в който Ф. е ходел на работа в посочените дни. Ето защо и е приел, че уволнението е незаконно, поради което и предявените иска за неговата отмяна, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „лекар“ и за присъждане на обезщетение за оставането му без работа за периода 25.01.2021 г. до 25.06.2021 г. в размер на 10 120,20 лв., са уважени.

По основанията за допускане на касационно обжалване:

В изложението по чл.284, ал.1 ГПК касаторът е въвел като основания за достъп до касационно обжалване основанието по по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК - противоречие с практиката на ВКС.

Въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, този въпрос следва да е от значение за изхода на делото, да е формирал решаващата воля на съда и да е обусловил правните изводи по предмета на спора.

Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по първия въпрос. Така формулирания въпрос обуславя изхода на делото и изводите в обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие със съдебната практика на ВКС. Съгласно дадените в т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/, а единствено при позоваване на такива от страната във въззивната жалба или отговора, като в тази хипотеза въззивният съд дължи даване на указания на страните за възможността за посочване на относими към делото доказателства, което са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая в отговора на въззивната жалба на настоящия касатор не са направени оплаквания във връзка с доклада по делото.

Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос. В т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му само в обжалваната част, а относно неговата неправилност е ограничен от посочените в жалбата основания. При проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е длъжен да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В случая касаторът не сочи конкретна императивна матералноправна норма, която да е нарушена, като и настоящата инстанция не констатира необходимост да се приложи такава императивна материалноправна норма, поради което и по този въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивно решение № 1489/17.06.2022 г. на СГС, ІV- В състав по в. гр. д. № 1330/22г.

По съдебните разноски: С оглед изхода на спора, ДПБ „Св. И. Р. следва да бъде осъдена да заплати на Я. Л. Ф. направените и в касационното производство разноски в размер на 1200 лв.- заплатен адв. х..

Воден от изложеното, настоящият състав на ВКС, ІV ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1489/17.06.2022 г. на СГС, ІV- В състав по в. гр. д. № 1330/2022г.

ОСЪЖДА ДПБ „Св.И. Р. да заплати на Я. Л. Ф. направените в касационното производство разноски в размер на 1 200 лв. /хиляда и двеста лева/- заплатен адв. х..

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1/.

2/.