Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 14949/5.07.2022 г., подадена от „Ню Камършъл“ ЕООД, чрез адвокатите А. Т. и И. К., срещу решение № 720 от 18.05.2022 г. по гр. д. № 3616/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 265565 от 30.08.2021 г. по гр. д. № 15957/2018 г. на Софийски градски съд и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от „Ню Камършъл“ ЕООД срещу Д. Р. П. и Р. С. П. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено, че „Ню Камършъл“ ЕООД е собственик на недвижим имот в [населено място], [улица], вх. В, представляващ апартамент № 7, с идентификатор *****, с площ от 96.83 кв. м, ведно с мазе № 27 с площ от 14.52 кв. м и с 2.539 % ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху държавна земя, въз основа на договор за покупко-продажба от 30.12.2014 г., и за предаване на владението върху същия.

Въззивният съд е изложил, че в исковата молба, подадена от „Ню Камършъл“ ЕООД, се сочи, че дружеството придобило чрез покупко-продажба през 2014 г. процесния апартамент, като продавачи били лелята (С. Б.) и наследниците на чичото (Е. Б. и М. Б.) на собственика на ищцовото дружество. Управителят на ищеца - Р. Г., узнала през лятото на 2018 г., че ответникът Р. П. се интересува от закупуване на имота и че това е човекът, на който покойният чичо дал ключове от имота, за да го наглежда и да отсяда в него. През есента на същата година Р. Г. узнала също, че без нейно знание, но от нейно име за имота са подавани документи в администрацията, а по отношение на жилището бил вписан и констативен нотариален акт на името на ответниците. С нотариална покана от 23.11.2018 г. ответниците били поканени да напуснат имота. От своя страна, ответниците Д. Р. П. и Р. С. П. оспорват иска. Според твърденията им, те имали договорка със семейство Б. да закупят имот, който последните строили чрез ЖСК, като споразумението било прехвърлянето на собствеността да стане след завършването на сградата. С оглед тази договорка, Бургуджиеви развалили друг предварителен договор с трето лице. Ответниците сочат, че владението им било предадено още през 1997 г. и те превърнали жилището в луксозен имот. Заплатили първоначално сумата от 28 000 щ. д., а след това още 30 000 лв., по искане на продавачите. Твърдят, че многократно канили Бургуджиеви да сключат сделка, но те отказвали, а след смъртта на С. Б., С. Б. искала все повече пари, за да бъде сключена продажбата. Правят възражение, че сделката, с която се легитимира дружеството-ищец, е привидна, тъй като е сключена между роднини и свързани лица и че цената по нея не е плащана, а отделно - че сделката е изповядана „на данъчна оценка“. Сочат още, че към момента на продажбата правото на собственост вече е било придобито по давност от ответниците и сделката не е породила транслативния си ефект. Считат нотариалния акт за нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. последно ЗЗД. Правят възражение за задържане на имота до заплащане на подобренията в него.

Софийският апелативен съд е намерил за установена следната фактическа обстановка:

С. и С. Б. са били съпрузи, като след смъртта на С. Б. (2010 г.), същият е наследен от съпругата си и родителите си Е. и М. Б. (първият починал и наследен от В. Е. Б. - трето лице помагач). С. и С. Б. са придобили спорния имот чрез строеж в ЖСК, а през 1997 г. са сключили предварителен договор за продажбата му с трето лице, който договор е прекратен със споразумение от 22.05.1998 г. Между Б. и П. не е сключван писмен предварителен договор или друг писмен договор относно ползването на имота.

Съдът е приел за установено, че от 1997 г. ответниците П. обитават апартамента, който ремонтирали и в който са живели непрекъснато. В това отношение се е позовал на показанията на свидетелите (всички - съседи на процесния имот) М. Д., Й. Д., Х. Т., Е. М.. Според същите ответниците живеят в имота с детето си, той бил тяхна собственост, ремонтирали го многократно, направили го луксозен, никой друг не е живял в него освен тях, както и никой не е идвал да ги гони от там. Съдът е съобразил, че част от показанията възпроизвеждат разкази на самите ответници, според които те били изнудвани и са платили за жилището двойно по-скъпо. Свидетелите разказват, че Д. била домоуправител и се грижела изключително добре за входа.

Софийският апелативен съд е визирал, че според показанията на свидетелката И. Г. (сестра на С. Б.), мъжът на сестра й (С.) дал разрешение жилището да се ползва от един мъж (от 1998 г.), но не казвал на сестра й какво точно се случва, като обяснявал, че било само за известно време, да го ползва. След като сестра й и зет й се разделили, така се оставили нещата. Според въпросната свидетелка С. и С. имали само този апартамент, но живеели под наем (а после в жилището на свидетелката), като на въпроси, свързани с имота, С. отговаряла, че й било трудно да се разправя. И. Г. знае за сделка, при която нейната дъщеря (Р. Г.) купила процесния апартамент от сестра й, като инвестиция, но не й е известно какви действия е предприела дъщеря й спрямо хората. Според свидетеля Х. М., той от С. знае, че апартаментът бил даден на едно момче, „да преспива чат-пат там“, като разговорът за това бил воден през 2000 - 2002 г.

Съдът е взел предвид удостоверение от 19.11.2019 г. от СДВР, съгласно което през 2001 г. Б. е подал срещу П. молба, касаеща самонастаняване на последния в процесния имот. Посочил е, че в същото време между Б. и П. е имало образувано друго наказателно производство, като по делото е представено прокурорско постановление от 22.07.2005 г. по ЗМ-1729/03 на 01 РПУ - СДВР, пр. пр. 33874/01 г., СРП, като няма спор, че преписката е унищожена, поради изтичане на 10-годишния срок за съхранение според Номенклатурата на делата на Прокуратурата на Р. Б. В постановлението е посочено, че преписката е образувана по жалба на Р. С. П., който е твърдял, че С. Б. го е измамил, тъй като след изплащане на уговорената стойност за процесния апартамент, не му е прехвърлил собствеността. Според разследващия прокурор, през 1997 г. Б. казал на П., че иска да продаде апартамента в ЖСК, тъй като не може да поеме довършителните му работи, а уговорката била в рамките на 4 - 5 години П. да го изплаща на вноски (до сумата от 28 000 щ. д.), а прехвърлянето да стане след окончателното му изплащане. При проведена очна ставка на 17.12.2003 г. и двамата са заявили, че действително устно са се разбрали апартаментът да бъде изплащан, а след това да бъде прехвърлена собствеността. Производството по преписката е прекратено, като е прието, че става дума за гражданскоправен спор относно размера на цената на продавана вещ. Въззивният съд е посочил, че по делото не се спори, че междувременно, на 21.12.2004 г., Б. са дали съгласие в жилището да бъде установено седалище на „Д. Т“ ЕООД.

Съгласно представен запис на заповед от 20.01.2006 г., С. Е. Б. безусловно се е задължил да заплати сумата от 30 000 лв. на 20.09.2006 г. на Р. С. П., като от приетите графически експертизи се установява, че документът е подписан от С. Б., който вероятно е и изпълнителят на изписаната сума и дата. Относно изписването на цифрите 1 и 3 (в сумата) една върху друга, вещото лице не е могло да установи автор, като обяснение за това дава ответникът П., сочейки, че първоначално е започнало изписване на сумата от 15 000 евро, тъй като такава била платена от него на С. Б., но в последствие била написана нейната левова равностойност - 30 000 лв.

В протокол от общо събрание на ЕС от 5.03.2010 г., като собственици са посочени Б., а П. - като ползвател от 1998 г.

На 20.06.2011 г. е било проведено открито съдебно заседание по гр. д. № 2881/2009 г. на САС, където Д. П. е била разпитана като свидетел и е заявила, че не е собственик на апартамента.

С нот. акт № 176/30.12.2014 г. С. Б., Е. Б. и М. Б. (последните представлявани от С. Б.), са продали на „Ню Камършъл“ ЕООД процесното жилище за 110 050 лв. (на колкото възлиза данъчната му оценка), платими в срок до 31.12.2015 г. Със споразумение от 15.12.2015 г. срокът за плащане е удължен до 31.12.2018 г., като е уговорено цената да се заплати чрез преотстъпване на дивидента на Р. Г. (управител на дружеството-купувач) от две юридически лица.

Д. П. и Р. П. са се снабдили с нот. акт № 77 от 3.10.2018 г. за апартамента с оглед изтекла в тяхна полза придобивна давност.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е направил следните правни изводи:

Ищцовото дружество се домогва да установи, че е собственик на спорното жилище по силата на сделка, с която го е закупило, а ответниците се бранят с възражение, че са придобили имота по давност, евентуално, че договорът за продажба, с който ищецът се легитимира, е абсолютно симулативен.

Намерил е за безспорно установено, че П. ползват имота, считано от 1997 - 1998 г., като се спори дали те са го държали за собствениците му или са го владели за себе си. Визирал е, че според чл. 69 ЗС по презумпция се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Приел е, че П. са установили владението си въз основа на устна уговорка за продажба на жилището. Посочил е, че предварителният договор за продажба на недвижим имот следва да бъде сключен в писмена форма, а устната форма прави този договор нищожен; този порок може да рефлектира върху бъдещото уреждане на отношенията по продажбената сделка, но липсата на форма не засяга факта, че П. са започнали да владеят вещта с намерението да я закупят, респ. да я считат за своя. Доколкото законът предвижда, че предаването на владението въз основа на предварителен договор, сключен със собственика на имота, прави владелеца добросъвестен (чл. 70, ал. 3 ЗС), е счел, че при липса на валиден такъв договор (в частност на нищожен такъв), владението не се отрича, а само придобива качеството на недобросъвестно. Такова владение е без основание, но недобросъвестният владелец може да се ползва от признатите му от закона права - например да придобие вещта, макар и по по-неблагоприятните условия на чл. 79, ал. 1 ЗС - при 10-годишна давност.

Софийският апелативен съд е съобразил, че ищцовото дружество се позовава на тезата, че в случая е налице уговорка за ползване на имота, която прави П. държатели, а не ползватели. Приел е, че по делото не се установява наличието на такава, която да обори презумпцията по чл. 69 ЗС. За да направи този си извод, съдът е взел предвид, че пред орган на власт Б. е признал при очна ставка неизгодния за него факт, че страните са се договорили да се изплати цената и след това да се прехвърли собствеността върху жилището. Според съда това признание сочи на възникнали между страните уговорки вещта не просто да се ползва, а да бъде продадена при определени условия, като в тази насока логично се явява прекратяването на друг предварителен договор, сключен с трето лице за същия имот. Съдът се е позовал и на показанията на свидетелите от същия блок, че според тях П. са собственици на имота, който безспорно е бил ремонтиран и поддържан луксозно от тях, те са заплащали данъци и застраховки за него и пр. Посочил е, че действително липсват писмени доказателства относно първоначалните плащания като цена за апартамента, но косвено доказателство се явява приложеният запис на заповед за сумата от 30 000 лв., съставен след прекратяване на посоченото по-горе наказателно производство и съответстващ на тезата, че страните са целели да уредят отношенията си по продажбата на жилището.

Според приетото във въззивното решение, в случая страните не са водели преговори за сключване на предварителен договор за продажба – налице е бил устен такъв. Те са преговаряли относно момента на сключване на окончателния договор за прехвърляне на собствеността и подписването на нотариалния акт, като с течение на времето са договаряли актуализация на продажната цена (причините за което са ирелевантни за настоящия спор). Аргументи за това съдът е почерпил и от поведението на собствениците, които в течение на целия период след 1997 г. не са заявили никакви претенции за заплащане на наемна цена, на обезщетение за ползване, за ревандикация и пр. на жилището. Посочил е, че подобно поведение не може да отговаря житейски и логично на тезата, че имотът е предоставен за ползване и за преспиване на лица, които не са роднини или в други близки отношения с Б.. Обратно - дезинтересирането от имота (още повече, че самите Б. не са имали собствено жилище, живеели са под наем и пр. според показанията на свидетелката Г.), може само да означава, че в отношенията между страните имотът е считан за обект на продажбена сделка с П.. Такава липса на заинтересованост относно имота се констатира и с оглед показанията на Г., че сестра й не се е интересувала от апартамента, тъй като й „било трудно да се разправя“.

В подкрепа на тезата, че между страните не е имало съглашение за ползване, съдът е визирал и обстоятелството, че през 2001 г. Б. е сезирал органите с оплакване, че П. се е самонастанил в имота. Посочил е, че това твърдение изключва наличието на договор за ползване, по силата на който жилището да е било обитавано от жалбоподателите само като държатели; ако се приеме за достоверно оплакването на Б., ще следва да се счита, че П. е завладял имота през 2001 г.

На следващо място съдът е посочил, че действително, според показанията на свидетелите Г. и М., имотът е даден само за ползване. Приел е, че показанията на първата свидетелка не могат да бъдат безкритично възприети, тъй като същата е майка на управителката на дружеството-ищец. На свой ред, вторият свидетел сочи ползване на имота от „едно момче“ към 2002 г. Намерил е, че показанията на М. са опровергани от развилото се производство пред прокурорските органи, от което се установява, че П. изрично е демонстрирал пред Б., че претендира права върху имота, за който е платил продажна цена, и иска да бъде изпълнена уговорката за сключване на нотариален акт, като счита поведението на прехвърлителя (отказващ да сключи сделката), за измама. Ето защо Софийският апелативен съд е направил извод, че от 17.12.2003 г. (дата на документираната очна ставка), по отношение на титуляра на правото на собственост е било демонстрирано намерението спорната вещ да се счита за собствена на ползващите я (П.). От 2003 г. до 2014 г. (когато дружеството-ищец е закупило апартамента), е изтекъл период по-дълъг от 10-годишния давностен срок. Т.е. към датата на сключването на нот. акт № 176 от 30.12.2014 г. собствеността, по силата на оригинерно правно основание, вече е била изведена от патримониума на наследниците на Б. и не е можело да бъде прехвърлена на дружеството. Тя е преминала в патримониума на П., които са упражнявали владението повече от 10 години, в неговия обективен и субективен елемент - т. е. в цялост.

Въззивният съд е изложил, че първоинстанционният съд се е позовал на съдебна практика - решение № 159/14.06.2013 г. по гр. д. № 1492/2013 г. на ВКС, ІІ г. о., която е неотносима към настоящия казус, тъй като в разгледания от ВКС спор първоначално фактическата власт върху вещта е била установена по договор за ползване и вещта не е владяна, а е държана, докато в случая такъв договор не е налице. Ако обаче се приеме, че първоначално е било установено държане на жилището (т. е. същото е предоставено само за ползване), то считано от 2003 г. пред собственика промяната в намеренията спрямо вещта е била манифестирана надлежно и за същия е станало ясно, че имотът се ползва от П., които го считат за свой и претендират да бъде подписан нотариален акт за уреждане на отношенията помежду им. Освен това, при разгледания от ВКС казус страните са имали намерения в бъдеще да преговарят продажба, а в настоящия случай е имало уговорка за продажба, частично плащане на цена, като в бъдеще е следвало само да бъде сключен окончателен договор поради отлагателното условие, че собственикът е претендирал първо да получи цената на вещта. Същевременно въззивният съд се е позовал на друга практика на ВКС, относима към елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС и по-конкретно - дали сред тях се включва изискването собственикът да е осведомен за намерението за своене на владелеца, като отново е приел, че към 2003 г. (когато в производството пред прокуратурата изрично е станало ясно, че не са касае за договор за ползване), владението, макар и без основание, е било демонстрирано пред собственика. То е било постоянно, явно, несмущавано след този момент от собственика (установено е не по скрит начин, така че да може да бъде узнато от собственика), не е било прекъсвано или спирано по някой от предвидените в закона способи - чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.

Софийският апелативен съд е намерил за неоснователни възраженията на ищцовото дружество, че поради изявления пред съд, ОС на ЕС и пр., П. са демонстрирали знание, че вещта не е тяхна собственост, т. е. са обективирали анимус, различен от този, който може да ги направи собственици по давност. Счел е, че заявявайки, че не са собственици на имота, П. не са отрекли намеренията си да придобият тази собственост с изтичането на давностния срок. В тези техния изявления е бил вложен смисъл, че те не разполагат с годен документ за собственост, което отговаря и на действителната обстановка, преди снабдяването им с нотариален акт по обстоятелствена проверка едва през 2018 г. Фактът, че Б. е уреждала административни и други въпроси, касаещи имота, не може да лиши от значение намерението на владелците да своят, още повече, че към предходни моменти, доколкото още не е бил изтекъл давностният срок, П. не са можели да се позоват на качеството „собственик“.

По така изложените съображения въззивният съд е приел, че ревандикационната претенция се явява неоснователна, тъй като ответниците по иска се легитимират като собственици на имота въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност. За пълнота е посочил, че по делото не са събрани доказателства за установяване на твърдяната симулативност на договора за покупко-продажба.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава, на първо място, на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – очевидна неправилност на атакуваното пред ВКС решение.

Позовава се на приетото в решението, че за начало на давностния срок за придобиване на процесния имот от ответниците може да бъде определено сключването на устен предварителен договор за продажба на процесното жилище, като това обстоятелство се установявало от проведена на 17.12.2003 г. очна ставка по ЗМ-1729/03 на 01 РПУ - СДВР, пр. пр. № 33874/01 на СРП, между С. Б. и Р. П..

На второ място, жалбоподателят твърди наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:

1. Устната уговорка за продажба на недвижим имот и преговорите между страните за съществените елементи на продажбеното правоотношение, в т. ч. за цената, обуславят ли намерение у бъдещия купувач да упражнява фактическата власт върху имота от свое име като своя;

2. Упражняването на фактическата власт върху недвижим имот с намерение той да бъде закупен в бъдеще, може ли да бъде приравнено на владение върху имота по смисъла на чл. 68 ЗС.

Твърди се противоречие с решение № 159/14.06.2013 г. по гр. д. № 1492/2013 г. на ВКС, II г. о.

3. Оборват ли презумпцията по чл. 69 ЗС, респективно, представляват ли изявления, които по съществото си са признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, с което се прекъсва придобивната давност, заявления на претендиращия, че е владелец, пред държавни органи, съдебни органи или такива, обективирани в документ, подписан от него, в които се заявява, че същият не е собственик или е единствено ползвател на имота.

По този въпрос се сочи противоречие с решение № 528/2010 г. по гр. д. № 1218/2009 г. на ВКС, I г. о.

От ответниците е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Първите два въпроса от изложението не съответстват на решаващите мотиви на въззивния съд, доколкото същият не е заключил, че устната уговорка за продажба на недвижим имот и намерението за закупуването му сами по себе си водят до извода за наличието на анимус по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС у бъдещия купувач, установил фактическа власт върху имота. Софийският апелативен съд е приел, на първо място, че по делото не е оборена презумпцията на чл. 69 ЗС, като ищецът не е доказал твърденията си, че между страните още от самото начало е имало съглашение за ползване на имота; нещо повече – събраните по делото доказателства оборват тези твърдения. Допълнително е изложил, че дори в началото П. да не са владели апартамента като свой, то от 17.12.2003 г. по отношение на титуляра на правото на собственост открито е било демонстрирано намерението спорната недвижима вещ да се счита за собствена на Д. П. и Р. П..

Вторият въпрос е формулиран и твърде общо, доколкото принципно е прието в правната теория и съдебната практика, че владелческите действия, като елемент на придобивната давност, трябва да съдържат всички признаци на владението - фактическата власт трябва да се упражнява постоянно, спокойно, явно и несъмнително, с намерение да се свои вещта; тези признаци могат да имат различно проявление при владението на различни имоти според техния вид, предназначение и начин на ползване; осъществяването на всеки един от тези елементи се преценява по конкретното дело, въз основа на установените факти; възможно е предаване на владение по изрична уговорка на страните по предварителен договор за продажба. Изложеното означава, че отговор на втория въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не може да бъде даден без да се изследват конкретните факти и обстоятелства по делото, което е извън правомощията на съда в производството по чл. 288 ГПК.

Същевременно, не е налице и допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първите два въпроса. Това е така, защото атакуваният пред настоящия съд съдебен акт не е постановен в противоречие с цитираното решение на ВКС по гр. д. № 1492/2013 г. В последното е разгледан казус, при който е установено, че собственикът е допуснал в имота си лице с уговорка за ползване, т. е. то е постановено при друга фактическа обстановка.

По третия въпрос също не се констатира противоречие с визираното от жалбоподателя решение на ВКС, доколкото с него е разгледана специфична хипотеза и е даден отговор на въпроса дали може да се присъедини владение, започнало да тече по предварителен договор, с това, предадено по втори предварителен договор (сключен с новите собственици на имота), и към владението, упражнявано от съпруга при съвладение. Ето защо то е неотносимо към настоящия казус.

Следва да се отбележи и че всяко изявление на претендиращия по делото, че е владелец, в което той заявява пред органи или лица, че не е собственик на имота или е негов ползвател, подлежи на конкретна преценка в контекста на обстоятелствата и повода, при които е направено, за да се прецени дали то опровергава презумпцията на чл. 69 ЗС, респ. дали представлява признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, във вр. с чл. 84 ЗС, прекъсващо придобивната давност. Затова и по този въпрос не е възможно да се даде принципен отговор – без да се направи преценка на конкретните факти и доказателства по делото.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответниците по касационната жалба имат право на направените разноски за адвокат пред ВКС в размер на 2000 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 720 от 18.05.2022 г. по гр. д. № 3616/2021 г. на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА „Ню Камършъл“ ЕООД да заплати на Д. Р. П. и Р. С. П. разноски пред ВКС в размер на 2000 лв. (две хиляди лева).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: