О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2977

гр. София, 10.06.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 1037 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото И. В. К., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. А. Д. срещу решение № 1320/14.11.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 2164/2024 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 2505/04.06.2024 г. по гр. дело № 766/2023 г. на Пловдивския районен съд (ПРС), е постановено следното: 1) изменен е, на основание чл. 59, ал. 9 от СК, определеният с влязлото в сила решение № 261547/04.12.2020 г. по гр. д. № 9111/2020 г. на ПРС, режим на лични отношения между малолетното дете на страните Р. И. К. и нейния баща – касатора К., като е определен нов режим, както следва: всяка първа и трета седмица от месеца за времето от 18 ч. в петък до 18 ч. в неделя, с преспиване при бащата, като за първа седмица от месеца се счита седмицата, в която всички дни носят дати от съответния месец; два пъти по 15 последователни дни през лятото, които да не съвпадат с платения годишен отпуск на майката – ищцата по делото Ю. Г. К., като тя се задължава до 31-ви май на всяка календарна година да уведоми писмено бащата за времето, през което ще ползва платения си годишен отпуск, а ако не стори това до уречения ден, то бащата има право да определи в кои дни от летния период ще бъде с детето и да уведоми за това писмено майката до 5-ти юни на всяка календарна година; за времето, когато майката ще ползва годишния си платен отпуск, бащата няма да се ползва от определения му режим на лични отношения с детето всяка първа и трета седмица от месеца; по време на коледните празници на всяка нечетна календарна година за времето от 12 ч. на 24-ти декември до 17 ч. на 27-ми декември, а за същия период от време през четните календарни години детето ще бъде при майката; по време на новогодишните празници на всяка четна календарна година за времето от 12 ч. на 30-ти декември на съответната четна календарна година до 17 ч. на 2-ри януари на следващата нечетна календарна година, а за същия период от време през нечетните календарни години детето ще бъде при майката; по време на великденските празници на всяка четна календарна година – първите два дни, считано от 12 ч. на Разпети петък до 12 ч. на В. неделя, а за същия период от време през нечетните календарни години детето ще бъде при майката; по време на великденските празници на всяка нечетна календарна година – вторите два дни, считано от 12 ч. на В. неделя до 17 ч. на Велики понеделник, а за същия период от време през четните календарни години детето ще бъде при майката; на деня, следващ рождения ден на детето, т. е. на 19-ти юли на всяка календарна година за времето от 10 ч. до 20 ч.; за рождения ден на бащата – 5-ти юни, независимо от посочения по-горе режим на лични отношения, детето ще бъде при баща си за времето от 17 ч. на 5-ти юни до 17 ч. на 6-ти юни; за рождения ден на майката – 17-ти февруари, независимо от посочения по-горе режим на лични отношения на детето с бащата, детето ще бъде при майка си за времето от 17 ч. на 17-ти февруари до 17 ч. на 18-ти февруари; за изпълнение на режима на лични отношения бащата да взема детето от дома на майката и да го връща в дома на майката; 2) изменен е и размерът на определената със същото решение № 261547/04.12.2020 г. на ПРС, месечна издръжка, дължима от касатора на малолетното дете, чрез неговата майка, като е увеличена издръжката от 155 лв. на 350 лв. месечно, считано от 19.01.2023 г. до навършване на пълнолетие от детето или настъпване на друга законоустановена причина за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска за времето от падежа до окончателното й изплащане, като издръжката да се заплаща до 5-то число на месеца, за който се отнася, по посочена банкова сметка с титуляр майката; и 3) разрешено е, на основание чл. 127а, ал. 2 от СК, да се издаде на детето, действащо чрез своята майка, международен паспорт, както и детето да пътува зад граница, придружавано от своята майка или трето, посочено от нея лице, без да е необходимо съгласието на бащата, като са определени държавите, целта на пътуванията и срокът на действие на тези мерки.

При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба на И. К. е процесуално недопустима в частта относно дадените разрешения по чл. 127а, ал. 2 от СК за издаване на международен паспорт и пътуване на детето в чужбина, без съгласието на бащата (касатора). Тази част на въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 2, предл. 5 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 296, т. 1 от ГПК, тази част от въззивното решение е влязла в сила на датата на обявяването му. Поради това, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената нейна процесуално недопустима част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част.

В останалата й част – относно режима на лични отношения и издръжката, касационната жалба на ответника К. е процесулно допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на тази част, поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, също чрез адв. Д., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички възражения, доводи и твърдения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви по спора, включително да съобрази научните, логическите и опитните правила; 2) задължително ли е изслушването на родителите при дела, в които се решават спорове относно местоживеенето на ненавършили пълнолетие деца, упражняването на родителските права и мерките, при които това става, както и относно режима на лични отношения; 3) следва ли съдът при спор относно упражняване на родителските права да изследва служебно и разширеното семейство на родителя, който ще упражнява родителските права занапред; и 4) кога е налице промяна в обстоятелствата, при която следва да се изменят мерките относно упражняването на родителските права спрямо малолетните и ненавършили пълнолетие деца. От страна на жалбоподателя се навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както следва: първия въпрос – с решение № 50159/08.03.2023 г. по търг. д. № 1218/2021 г. на ІІ-ро търг. отд., решение № 69/10.05.2022 г. по гр. д. № 2530/2021 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 107/27.07.2015 г. по търг. д. № 4680/2013 г. на І-во търг. отд., решение № 98/12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 178/24.04.2017 г. по търг. д. № 1340/2015 г. на І-во търг. отд. и решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ІV-то гр. отд.; втория въпрос – с решение № 21/30.01.2014 г. по гр. д. № 5451/2013 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 14/24.01.2015 г. по гр. д. № 4575/2014 г. на ІІІ-то гр. отд.; третия въпрос – с решение № 29/02.02.2015 г. по гр. д. № 4984/2014 г. на ІV-то гр. отд., решение № 257/01.07.2015 г. по гр. д. № 711/2015 г. на ІV-то гр. отд., решение № 30/01.02.2019 г. по гр. д. № 3060/2018 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 110/10.05.2019 г. по гр. д. № 4672/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; и четвъртия въпрос – с решение № 288/15.03.2016 г. по гр. д. № 2640/2015 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 29/04.04.2019 г. по гр. д. № 3138/2018 г. на ІV-то гр. отд.

Насрещната страна – ищцата Ю. К., в отговора на касационната жалба, подаден чрез процесуалния й пълномощник адв. А. С., излага съображения, че не са налице сочените от касатора основания за допускането на касационното обжалване, както и доводи за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното въззивно решение, от фактическа страна окръжният съд е установил следното: С влязлото в сила решение № 261547/04.12.2020 г. по гр. д. № 9111/2020 г. на ПРС е одобрено споразумение за развод между страните, като на малолетното дете е определена месечна издръжка в размер 155 лв., дължима от бащата, считано от 04.12.2020 г., до настъпване на законна причина за изменение или прекратяване на плащането. Към момента на постановяване на предходното съдебно решение Р. е била на 4 години, а в момента (при приключване на съдебното дирене във въззивното производство) – на 8 години. От представената по делото медицинска документация за осъществени прегледи на детето, съдът е установил, че то често страда от респираторни заболявания. От доклад на Центъра за обществена подкрепа (ЦОП) – [община] е установил, че на детето е предоставена социална услуга за преодоляване на травмата от конфликта между родителите; на първата среща е присъствал и бащата на детето, като се е държал грубо с майката, обиждал я и я унижавал; проведени са 15 сесии с детето, като то проявявало тревожност, обмисляла отговорите си, дори се разплакала; работата с детето продължила и след изтичане на първоначалния срок – още 6 месеца, до 15.06.2023 г. От представените удостоверения съдът е установил, че Р. е приета за ученичка в първи клас за учебната 2023/2024 г. в ОУ „Отец П.“ - [населено място], както и че е записана и посещава фолклорен танцов ансамбъл „Ю.“ при читалището в същия град. От социалния доклад по делото съдът е установил добри битови условия при двамата родители. Установил е и че майката има задължение за издръжка към още едно ненавършило пълнолетие дете – М. на 17 години; майката работи, при договорено основно месечно възнаграждение в размер на средно около 1 100 лв., като няма доходи извън трудовото правоотношение, няма и декларирани недвижими имоти и превозни средства, няма и регистрации като търговец и самоосигуряващо се лице. По отношение на бащата съдът е установил, че също работи по трудово правоотношение и осигурителния му доход е в размер на минималната работна заплата.

Въззивният съд подробно е обсъдил и гласните доказателства по делото. Свидетелката Б. Г. – сестра на ищцата, е дала показания, че за подготовката за първи клас тя е била с майката и заедно са закупили изискваните от училището пособия по списък – моливи, тетрадки, учебни пособия и прочие, за което майката е заплатила около 200 лв.; отделно закупила маратонки и други необходими неща. От началото на учебната година детето посещава и курсовете по танци в читалището, за които се заплаща такса от 30 лв. месечно. В училище детето се храни на обяд – на стол, за който се заплаща по 4 лв. дневно, като за закуските сутрин и след обяд, родителят следва да подготви нещо – сандвич, вода, плод. Детето има и телефон, за който майката заплаща около 24 лв. месечно. Р. и майка й живеят в дома на последната. Свидетелката Р. К. – майка на касатора, твърди в показанията си, че синът й е възпитавал много добре голямата дъщеря на ищцата (М.), но два месеца след като си тръгнали от дома им, това възпитание се провалило – детето пропушило и започнало да пие бира. Свидетелката твърди също, че мъжът й водел Р. на градина, като се редували с майката за по една седмица. Също според свидетелката, майката не гледала добре детето – то стояло гладно и ходело зле облечено; майката не се интересувала от него три години и с желание го давала на бившия си съпруг; детето не могло да свикне в другата къща, чувствало се добре само у тях; майката оставяла Р. гладна вечер и бащата, когато разбере това, й се молил да му позволи да й носи храна; случвало се когато вземат детето от градина, то да изяде наведнъж два хот-дога, защото не е яло цял ден. Според свидетелката, Р. е нахранена и облечена само в дома им и само там се чувствала щастлива; когато е при тях вечер, свидетелката я пита какво й се яде и готви каквото детето пожелае; за два месеца при тях детето наддало 5 кг. Майката не се обаждала да чуе Р., когато е при баща си. Първоначално той не плащал издръжка, като си пазел касовите бележки за нещата, които е купувал на детето; водил я на детски центрове, купувал й разни нещо. Когато Р. е у тях, бащата се грижел предимно за нея, а свидетелката само готвела; детето не искало и да чуе за майка си и дори и тя да я потърси, то не искало да разговаря с нея. Свидетелката заявила също, че е много против Р. да посещава психолог и така „майката само му мота главата“; когато е у тях, бащата взема решенията и не води Р. на психолог, тъй като нямало нужда от такъв. Ищцата е отговорила по реда на чл. 176 от ГПК, че дрехите, които бащата изпраща по някакви поводи, си ги иска обратно и тя му ги връща. От показанията на свидетелката С. К. – социалният работник, работил с Р., съдът е установил, че въпреки, че детето има говорен проблем и е изготвен график за работа с логопед, детето не е посещавало такъв, тъй като като възможностите за провеждане на срещи са през уикендите, а тогава Р. е при баща си. Самото дете казвало на социалните работници, че няма нужда да посещава никого, защото е „добре с главата“. В началото у детето се е забелязвала тревожност и недоверчивост към околните; имало е периоди, в които открито е повтаряла становището на баща си, че тези срещи не са й необходими, че ще й се загуби времето на почивка; демонстрирала е социално желателно поведение – такова, каквото околните очакват от нея, а не истинските си емоции; по отношение на родителите си е нямала критики, а по отношение на по-голямата си сестра е споделяла, че обича да си играят заедно. Според социалния работник, бащата се държи към Р. като с по-малко дете – не я оставя да се справя сама с нещата, които са подходящи за годините й. Също по мнение на свидетелката, работата с детето се е отразила добре, то е станало е по-спокойно от преди.

Въззивната инстанция е обсъдила и съдебно-психологическата експертиза (СПсЕ), по която вещото лице, след проведени интервюта на детето в присъствието на всеки от родителите, е дала следното заключение: Детето е във възраст, в която се изгражда емоционално и личностно; развитието й е правилно, изградена е приятелска среда и добри контакти със съучениците й, както и стабилна емоционална връзка с родителите. Детето споделя, че обича еднакво и двамата си родители, и двамата за него се ползват с еднакъв авторитет. Според експерта, в някои от проективните методики се открива, че детето дава превес на бащата, което се обяснява с факта, че то прекарва по-малко време с него, както и че в дома на баща си може да общува и играе и с баба си и дядо си. Вещото лице сочи, че няма данни за манипулативно поведение от страна на някой от родителите; установява, че Р. все още не приема раздялата на родителите си, като дава препоръка за психологична работа за приемане и осъзнаване на положението. В съдебното заседание експертът е разяснила, че посещаваните извънкласни занимания – народни танци и тенис, благоприятстват за правилното развитие на детето и му се отразяват положително. Детето е споделяло, че желае да прекарва повече време с баща си, но се е адаптирало към вече установения режим на лични отношения. По отношение на училищната възраст на детето, вещото лице сочи, че то е в състояние да се подготвя в занималнята, а в събота и неделя – да почива. Посочва също, че един уикенд с майката не е достатъчен за пълноценна почивка и контакт.

При така обсъдените доказателства и установената от тях фактическа обстановка, относно искането на майката за увеличение на издръжката въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 150 от СК, при изменение на обстоятелствата може да бъде променен и вече определения размер на дължимата от родителя издръжка, както и че съгласно чл. 142 от СК, издръжката се определя от нуждите на детето и възможностите на родителите, като законодателят е въвел минимален размер от не по-малко от 1/4 от минималната работна заплата за страната, а с чл. 143 от СК се въвежда общото правило, че родителите са длъжни съобразно своите възможности и материално състояние да осигуряват условия на живот, необходими за развитието на детето, като задължението за издръжка е абсолютно. Съдът е изтъкнал, че задължението за плащане на тази издръжка от родителите на ненавършилите пълнолетие деца не може да отпадне поради това, че съставлява особено затруднение за тях.

Изходайки от тези принципни положения, окръжният съд е приел, че в настоящето производство следва да установи преди всичко, налице ли е изменение в обстоятелствата, при които е определен предходния размер на издръжката, а така също и фактите от значение за определяне на нейния размер – нуждите на детето и възможностите на родителите му да я предоставят. В тази връзка съдът е съобразил, че от определяне на предходния размер на издръжката е изминал един значителен за възрастта на Р. период от време от 4 години, в който тя е преминала от една ниска възраст в училищна такава. Съобразил е също, че в тези случаи, освен потребностите, които детето има от храна, облекло, обувки, които и при определяне на предходния размер е следвало да се подменят всеки сезон с оглед израстването му, вече са налице и нови нужди: следва ежегодно да се закупуват учебни пособия и помагала, екипи и маратонки за часовете по физическо възпитание, необходими са ежедневни средства за обяд и закуски в училище, респ. дребни суми за джобни, средства за посещение на извънкласни мероприятия и забавления, които са от особено значение за правилното физическо, емоционално и духовно развитие на детето. В тази връзка съдът е обсъдил установените по делото конкретни обстоятелства, че Р. посещава курсове по народни танци, за които се заплаща ежемесечна такса от 30 лв., както и школа по тенис, за която не са събрани доказателства относно таксата; храненето в училище на обяд е по 4 лв., т. е. около 80 лв. за месец, като отделно следва да се осигури храна за закуски преди обяд и след обяд или средства за закупуване на такива от самото дете. С оглед така описаните разходи, въззивният съд е приел, че безспорно нуждите на детето от средства за издръжка са значително нараснали, както и че определената преди четири години издръжка не е в състояние да ги покрие.

По отношение на родителите съдът е обсъдил установените по делото факти, че и двамата живеят в жилища на своите родители, т. е. не заплащат наем, като и двамата реализират доход около минималната работна заплата за страната. Съдът е съобразил, че майката има задължение за издръжка на още едно ненавършило пълнолетие дете, което е на 17 години.

При така установените нужди на детето и възможности на родителите, въззивният съд е приел, че месечно са необходими и възможни за издръжката на Р. по 550 лв., от които майката следва да поеме сумата от 200 лв., като се отчете задължението й за издръжка на още едно ненавършило пълнолетие дете, а бащата следва да поеме остатъка от 350 лв. Като е констатирал, че до същите изводи е достигнал и първоинстанционният съд, окръжният съд е намерил в тази част решението му за правилно и го е потвърдил.

При произнасянето си по искането на мйката за изменение на режима на лични отношения между бащата и детето, въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 59, ал. 9 от СК, в случай на изменение на обстоятелствата, определените при развода мерки могат да бъдат променени и да бъдат определени нови. Съдът е установил, че с решението за развода е определен един изключително широк режим на лични контакти между детето и бащата: първа, втора и четвърта седмица от месеца – от петък след приключване на учебните занятия до 18 ч. в неделя, като при служебна ангажираност на бащата, този личен контакт се упражнява следващата седмица за три поредни дни от 18 ч. на първия ден до 18 ч. на третия ден; през лятната ваканция детето пребивава един месец и половина при бащата, като той решава дали да упражни това си право наведнъж или на части, а от останалите училищни ваканции – първата половина с майката, а втората – с бащата; постановено е и пребиваване на детето за рождените дни на родителите, а за собствения му рожден ден – в присъствието и на двамата.

Съдът отново е посочил, че към момента на определяне на този режим детето е било на 4 години; изтъкнал е и че от доклада от ЦОП и от заключението на СПсЕ е установено, че Р. практически все още не е приела раздялата на родителите си, въпреки изминалия четиригодишен период от развода им, като макар самото дете да споделя, че не помни какъв е бил животът му, когато родителите са живеели заедно, искрено иска те да са заедно отново. Съдът е съобразил и становището на вещото лице – психолог, която изрично подчертава, че детето има нужда от помощ да приеме тази реалност, включително – специализирана такава. Съобразил е и безспорното между страните и установено от свидетелските показания обстоятелство, че до образуване на настоящето производство практически бащата е взимал детето при себе си когато пожелае – и извън определения с бракоразводното решение режим, като след образуване на производството страните са започнали да изпълняват стриктно режима. Окръжният съд е съобразил също, че Р. вече е на 8 години, ученичка е във втори клас, като училищната й ангажираност е целодневна – учебни занятия и занималня; тя посещава и извънкласни занимания – участва в танцовия ансамбъл и тренира тенис, без да е установено колко пъти седмично са тези занятия и в кои дни се провеждат.

С оглед така установената заетост на детето, съдът е приел, че остатъкът от свободното му време следва да бъде разпределен равномерно между родителите, както и че това е необходимо с оглед спокойствието и необходимостта на детето да общува пълноценно в свободното си от занятия време и с двамата си родители. Въззивният съд е приел, че съществуващият режим не дава такава възможност, тъй като уикендите, когато детето е по-свободно и може да почива и се забавлява, то преимуществено е при баща си, а за майката е оставен един уикенд и вечерите след училище. Приел е също, че именно в работните дни и след училище детето посещава извънкласните занимания, при което контактите му с майката са твърде кратковременни и насочени предимно към подготовка за следващия учебен ден. С оглед това е приел, че въпреки, че родителските права са предоставени на майката, тя има много по-малко време да общува с детето и да изгражда и поддържа близка връзка. В тази връзка съдът е отчел и факта, че детето е момиче, което тепърва ще навлиза в пубертета и ще има нужда от силна и здрава връзка с майка си, без да се прекъсва и връзката с бащата, който също следва да има значима роля в живота на детето. Позовавайки се отново на заключението на СПсЕ, съдът е посочил, че Р. е будно и интелигентно дете, което предполага, че с израстването си тя ще се развива и ще се ангажира с нови занимания, които ще намаляват още повече свободното й време, което може да прекарва с родителите си. По така изложените съображения въззивният съд е приел, че се налага съществуващия режим на лични контакти между бащата и детето да бъде изменен така, че да се съобрази с израстването на детето и с неговото правилно емоционално и духовно развитие и необходимостта му да общува пълноценно и с двамата си родители. В тази връзка съдът изрично е подчертал, че внушенията, направени от свидетелката К. за това, че майката неглижирала детето, не го обличала подходящо, не го хранела и не се интересувала от него, не са подкрепени от никакви други доказателства по делото, твърде тенденциозни са и демонстрират едно крайно негативно отношение към майката, което макар да не е повлияло все още на детето, не би било благоприятно за развитието му.

Окръжният съд е съобразил и съдебната практика, в която се възприема разделяне на почивните и празничните дни между двамата родители, като в зависимост от конкретната ситуация на отношенията между страните, личните срещи могат да започват от петък до неделя с преспиване или да се ограничат до няколко часа през събота и неделя. Съдът е приел, че в случая необходим и полезен за детето е максимално разширен режим на лични контакти и осигуряване на приблизително едно и също време, което то да прекарва и с двамата родители. Въззивният съд е изтъкнал, че първоинстанционният съд е постановил един максимално разширен режим, при който е разпределил почивките поравно между родителите – по два уикенда за всеки от тях, редуване на почивните дни през коледните, новогодишните и великденските празници, както и през лятната ваканция. Изтъкнал е също, че този режим отговаря максимално на идеята за осигуряване на равни възможности на родителите да общуват с детето си, като е защитен интересът на самото дете да изгражда емоционална и духовна връзка и с двамата си родители. Посочил е и че противното би означавало майката да бъде свързвана в представите на детето предимно с времето, когато то трябва да се подготвя за училище и за изпълнение на някакви задължения от него, а бащата – с възможността за почивка и забавления.

По така изложените съображения, в заключение окръжният съд е намерил, че постановеното от районния съд изменение на режима на лични контакти между детето и неговият баща е законосъобразно и е в интерес на детето, поради което е потвърдил първоинстанционното решение и в тази му част.

По наведените от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване настоящият състав на ВКС намира следното:

Първият процесуалноправен въпрос, формулиран в изложението на касатора, е по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК и е правно-значим по всяко въззивно гражданско дело. Съгласно трайно установената практика (включително задължителна такава) на ВКС, намерила израз и в решенията, посочени от жалбоподателя, отговорът на този въпрос без съмнение е положителен. Съгласно тази константна практика на ВКС, правните изводи на съда не могат да са декларативни, а трябва да са мотивирани и обосновани. Въззивният съд, в качеството си на инстанция по съществото на материалноправния спор по делото, следва да направи цялостен и обективен анализ на всички годни и относими доказателства, като извърши преценка на същите и на установяващите се от тях правнорелевнатни обстоятелства както поотделно, така и в тяхната съвкупност – пред тяхната логическа и взаимна връзка. Този анализ на доказателствата следва да е обективиран в мотивите към съдебното решение, като съдът следва да изложи съображения кои правнорелевантни обстоятелства по делото приема за установени и кои не, както и въз основа на кои от доказателствата, респ. – на кои от тях дава вяра (кредитира, приема за достоверни) и кои не, спазвайки установените за това процесуални правила. Също в мотивите към съдебното решение въззивният съд следва да обсъди и всички твърдения, възражения и доводи на страните, които имат отношение към правния спор по делото. В този смисъл и именно в качеството си на втора по ред инстанция по същество по делото, въззивният съд следва да изложи свои собствени мотиви относно фактическите си констатации и правните си съображения и изводи по делото, като при извършването на тази си правораздавателна дейност, с която дава разрешение на материалноправния спор по делото, въззивният съд не действа като контролно-отменителна инстанция, поради което не дължи извършването на пряка проверка по оплакванията във въззивната жалба относно правилността на първоинстанционното решение, а тази проверка се осъществява косвено – в зависимост от съвпадането или несъвпадането на крайния резултат по делото, постановен от двете инстанции. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в мотивите към ТР № 3/2023 от 27.06.2024 г. на ОСГК на ВКС, при засиленото служебно начало в производствата по спорна съдебна администрация относно упражняването на родителски права по отношение на ненавършили пълнолетие деца, въззивният съд не е и ограничен от оплакванията във въззивната жалба – правилото на чл. 269, изр. 2 от ГПК не се прилага. В производството пред въззивния съд, прилагайки едновременно както диспозитивното, така и служебното начало, съдът може служебно и да измени обжалваното решение, без да се съобразява със съдържащото се в жалбата искане, ако прецени, че това е в интерес на децата, при което не важи и забраната за влошаване на положението на обжалващия по чл. 271, ал. 1, изр. 2 от ГПК.

Видно от съпоставката на изложените мотиви към обжалваното въззивно решение с така цитираната практика на ВКС, в случая окръжният съд по никакъв начин не се е отклонил, а напротив – изцяло се е съобразил с нея, поради което не е налице наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по първия процесуалноправен въпрос. Именно в качеството си на въззивна съдебна инстанция – такава по съществото на спора между страните, окръжният съд е извършил самостоятелна преценка и анализ на всички събрани по делото писмени доказателства, свидетелски показания и експертното заключение, въз основа на което е направил фактически си констатации относно правно-релевантните обстоятелства и е извел своите правни изводи по съществото на спора, с което е дал и отговор на всички направени от двете насрещни страни доводи и възражения, които са от значение за правилното решаване на делото, включително на изтъкваните от касатора – относно възможностите му да дава необходимата издръжка на малолетното дете, като е напълно несъстоятелно и становището на жалбоподателя, че мотивите на въззивния съд относно режина на лични отношения били бланкетни. В тази връзка следва да се посочи още (както неведнъж е изтъквано в определения по чл. 288 от ГПК на ВКС, предвид разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), че несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд не е основание за допускане на касационното обжалване, тъй като във фазата по селектиране на касационната жалба касационната съдебна инстанция не може да се произнася по правилността на обжалваното въззивно решение.

Разрешение на втория процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 56, ал. 6, изр. 1, предл. 1 от СК, поставен от жалбоподателя, е дадено със задължителните указания и разяснения в т. I.2 от ППВС №1/12.11.1974 г., и основаната на тях практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, каквито са и посочените от касатора две съдебни решения. Съгласно тази практика, изслушването на родителите в производството по упражняване на родителските права и на мерките за лични контакти е задължително, като по своята същност то не е равнозначно на разпит на свидетели или на обяснения на страните по делото, а има за цел да се чуят съображенията на родителите за възможно най-правилната защита на интересите на децата, с оглед съгласуване на техния личен интерес с интересите на семейството и на обществото. Разяснено е и че неспазването на задължението за изслушване на родителите от съда съставлява нарушение на съдопроизводственото правило на чл. 56, ал. 6, изр. 1, предл. 1 от СК и въззивната инстанция, дори и без оплакване в тази насока, с оглед засиленото служебно начало по делата за родителски права, мерките за лични отношения и тяхното изменяване, ако първоинстанционният съд не е изпълнил това задължение, следва да призове родителите и да ги изслуша лично. Разяснено е също, че това нарушение на съдопроизводствените правила е съществено, когато именно то се е отразило върху постановения краен резултат по спора. Нарушението не е съществено, когато макар и да не са изслушани, родителите ясно и подробно са изложили, включително чрез процесуалните си пълномощници по делото, становищата и съображенията си относно защитата на интересите на децата (в този смисъл – решение № 163/27.06.2018 г. по гр. дело № 1332/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 207/24.07.2013 г. по гр. д. № 911/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 194/10.06.2014 г. по гр. дело № 7753/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и др.). В случая е налице последната хипотеза – макар и да не са изрично изслушани пред съда, и двамата родители са изложили доводите си и пред двете съдебни инстанции по съществото на спора, като подробно са развили своите тези относно необходимата издръжка на малолетното им дете и относно своите възможности да я покриват, както и относно режима на лични отношения между бащата и детето, който всеки от тях счита за най-благоприятен за себе си и детето. В касационната си жалба ответникът дори и не сочи като процесуално нарушение, че не е изслушан от съда, а в изложението си го посочва само формално и бланкетно, без да излага никакви съображения, същото по някакъв начин да се е отразило на правилността на постановения от въззивния съд краен резултат по спора между страните. Следователно, вторият процесуалноправен въпрос също не съставлява основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Спорът по чл. 59, ал. 9 от СК между страните по настоящото дело включва единствено промяна на режима на личните отношения между бащата и малолетното дете, и промяна на размера на издръжката за него, дължима от касатора. Извън предмета на този спор е местоживеенето на детето и упражняването на родителските права по отношение на него, които са възложени на майката с бракоразводното решение, като изменение на същото в тези негови части не е искано от никой от двамата родители по настоящото дело. Поради това, третият поставен от касатора правен въпрос (следва ли съдът при спор относно упражняване на родителските права да изследва служебно и разширеното семейство на родителя, който ще упражнява родителските права занапред) също не е включен в предмета на спора по делото и е без значение за крайния изход на същото, респ. – този правен въпрос не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Това следва както от задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, така и от практиката на ВКС, посочена от самия касатор във връзка с този въпрос, съгласно която, разширеното семейство на родителя, който ще упражнява родителските права занапред, е обстоятелство, релевантно за служебната преценка на съда най-вече относно условията и обстановката, при които детето ще бъде отглеждано при този родител, при кой се определя и неговото местоживеене, каквито въпроси не стоят по настоящото дело. Независимо от горното, следва да се отбележи, че в случая въззивният съд е съобразил, че майката сама отглежда още едно непълнолетно дете, което обстоятелство е релевантно за разпределянето между двамата родители на необходимата издръжка за малолетната Р..

По четвъртия поставен от касатора материалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 51, ал. 4 и чл. 59, ал. 9 от СК, практиката на ВКС, включително посочената от жалбоподателя (решение № 288/15.03.2016 г. по гр. д. № 2640/2015 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 29/04.04.2019 г. по гр. д. № 3138/2018 г. на ІV-то гр. отд.), базирана на указанията, дадени с т. V от ППВС №1/12.11.1974 г., възприема следното разрешение: В тази хипотеза първо се установява има ли промяна в обстоятелствата, при които е определено с предходно решение упражняването на родителските права, местоживеенето на детето и личните отношения, съответно, ако да – тази промяна има ли отношение към обстоятелствата по чл. 59, ал. 4 от СК и, ако да – към настоящия момент, кой се явява по-подходящият от родителите непосредствено да отглежда детето, съответно – трябва ли да бъде определен друг режим на лични отношения. От значение са както измененията, засягащи обстоятелствата, взети предвид във влязлото в сила решение, с което първоначално е определено кой да упражнява родителските права и мерките на лични отношения с другия родител, така и измененията, които произтичат от изгубилите смисъл или променени на практика мерки по упражняване на родителските права. По вътрешното им съдържание тези нови обстоятелства могат да имат различна проявна форма. Едни от тях могат да се отнасят до родителските, възпитателските или моралните качества, до социалната среда, в която живеят децата след решението, до жилищните или битовите условия и т. н. Няма приоритетно значение на едни обстоятелства спрямо други – те се преценяват в съвкупност по всеки конкретен случай, с оглед неговите специфики, като по всеки казус съдът е длъжен да обсъди дали обстоятелствата се отразяват на положението на детето и на ефикасността на мерките, които определят същото. За да се променят веднъж определените мерки, е нужно промяната да е от такова естество, че да сочи на влошаване положението на детето при родителя, при когото то е оставено за отглеждане, или да засяга ефикасността на взетите по-рано мерки, или да са налице нововъзникнали обстоятелства, с които би се подобрило положението на детето при евентуално ново разрешение. В обобщение – необходимо е да са налице такива промени в обстоятелствата, които с оглед висшата цел – благополучието на детето, налагат изменение на първоначалното решение.

Настоящият състав на ВКС намира, че с изложените съображения в мотивите към обжалваното въззивно решение, окръжният съд изцяло се е съобразил с практиката на ВКС и по този материалноправен въпрос както при изследването на новонастъпилите обстоятелства, налагащи увеличението на размера на дължимата от бащата издръжка на детето, така и на изменените обстоятелства, обуславящи промяната на режима на лични контакти между тях, като е извършил дължимата служебна преценка относно защитата на интереса на малолетното дето, който налага постановената нова, по-благоприятна за детето регламентация на тези спорни по делото отношения.

В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. При извършената и служебна преценка – в изпълнение на правомощията си да следи служебно за интересите на малолетното дете на страните, настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания и за служебно допускане на касационното обжалване – в нито една от хипотезите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – по непосочени и неаргументирани такива от страна на касатора, тъй като въззивното решение е напълно съобразено с интересите на детето.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъдат осъден да заплати на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в размер 3 000 лв. за защитата й в касационното производство (в този смисъл е и ТР № 3/2023 от 27.06.2024 г. на ОСГК на ВКС).

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на И. В. К. срещу решение № 1320/14.11.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 2164/2024 г. на Пловдивския окръжен съд, – в частта, с която, на основание чл. 127а, ал. 2 от СК е дадено разрешение за издаване на международен паспорт и за пътуване зад граница на малолетното дете Р. И. К., без съгласието на бащата И. В. К.; и ПРЕКРАТЯВА в същата част производството по гр. дело № 1037/2025 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение.

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1320/14.11.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 2164/2024 г. на Пловдивския окръжен окръжен съд, – в останалата част.

ОСЪЖДА И. В. К. с ЕГН [ЕГН] да заплати на Ю. Г. К. с ЕГН [ЕГН] сумата 3 000 лв. (три хиляди лева), представляваща разноски за касационното производство по делото.

Определението – в частта, с която касационната жалба частично се оставя без разглеждане и частично се прекратява касационното производство по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него на жалбоподателя, а в останалата част определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: