№ 2965
гр. София, 10.06.2025 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на четвърти юни две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 712 от 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. И. И., чрез адв. М. М., срещу въззивно решение № 180 от 04.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 287/2024 г. по описа на Окръжен съд – Разград, с което е потвърдено решение № 324 от 21.05.2024 г., постановено по гр. д. № 1758/2023 г. по описа на Районен съд – Разград, за осъждането на И. И. И. да заплати на И. М. Т. сумата от 15 050 лв., представляваща платена без основание сума по предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, която сума е формирана като сбор от четири извършени банкови трансакции на дати 18.03.2019 г., 14.03.2019 г., 27.12.2018 г. и 10.12.2018 г. по банкови сметки на страните в „У. Б.“ АД, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 12.10.2023 г., до окончателното изплащане, както и законната мораторна лихва върху главницата, изтекла за периода от 30.01.2023 г. до 12.10.2023 г., в размер на 1295,99 лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за допускане на решението до касационно обжалване.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Може ли въззивният съд да се произнесе по ненаведено от въззиваемата страна възражение срещу доводите на въззивника, съдържащи се във въззивната жалба?“ – сочи се противоречие с т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 2/ „Допустимо ли е оборване съдържанието на платежни нареждания, попълнени в съответствие с изискванията на Наредба № 3 от 16.07.2009 г. за условията и реда за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти, от страна на ищеца по делото, със свидетелски показания, когато с тях се установяват плащания на стойност 15 050 лева, т. е. над 5000 /пет хиляди/ лева и документите изхождат от ищеца по делото, съответно няма оспорване истинността на документите, направено по реда на чл. 193 ГПК от нито една от страните по делото?“ – твърди се наличието на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 99 от 16.01.2024 г. по т. д. № 394/2023 г. на I т. о. и решение № 20 от 26.02.2021 г. по гр. д. № 1409/2020 г. на I г. о.; 3/ „Може ли въззивният съд да препрати към мотивите на решението на първоинстанционния съд, когато последните са коренно противоречащи на решаващите мотиви на въззивния съд?“ – поддържа се противоречие с решение № 187 от 07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г. на IV г. о.; 4/ „Следва ли в мотивите на съдебния си акт, въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им, като изложи ясни и конкретни доводи по всяко едно от възраженията на страните?“ – поддържа се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 45 от 17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г. на II т. о., решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на II т. о., решение № 180 от 11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на II т. о., решение № 186 от 14.01.2016 г. по гр. д. № 5980/2014 г. на I г. о., решение № 136 от 06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на II т. о., решение № 354 от 30.10.2015 г. по гр. д. № 1398/2015 г. на II г. о. и решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 24/2011 г. на I г. о.; 5/ „Какви са елементите от фактическия състав на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД?“ – сочи се противоречие с Наредба № 3 от 16.07.2009 г. за условията и реда за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти и т. 1 от ППВС № 1/28.05.1979 г. Касаторът поддържа също, че обжалваното решение е и очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Ответникът по жалбата И. М. Т., чрез адв. А. Г., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че производството пред първата инстанция е образувано по предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на недължимо платена сума в общ размер на 15 050 лв., формирана като сбор от следните четири извършени банкови трансакции, при които ищецът е превел от своята банкова сметка по банковата сметка на ответницата, следните суми: на 18.03.2019 г. сумата от 8 000 лв., с посочено от платеца основание за превод „по договор за заем“; на 14.03.2019 г. сумата от 2 400 лв., с посочено от платеца основание за превод „по договор за заем“; на 27.12.2018 г. сумата от 3 000 лв., с посочено от платеца основание за превод „по договор за заем“; на 10.12.2018 г. сумата от 2 000 лв., с посочено от платеца основание за превод „захранване сметка“ /като ищецът претендира само част от тази сума в размер на 1 650 лв./, както и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – мораторна лихва върху главниците за периода от дата на връчването на поканата за връщане на сумите /30.01.2023 г./ до датата на подаването на исковата молба /12.10.2023 г./.Ищецът е поддържал, че за периода от януари 2017 до декември 2019г. е превеждал от собствената си сметка по сметка на ответницата различни суми, които са в общ размер 34400лв.; че част от сумите са превеждани по два договора за заем, като отношенията във връзка с тези договори за заем са разрешени с влязъл в сила съдебен акт; че останалите суми с посочените в исковата молба трансакции са били преведени без основание и не са върнати от ответницата и след покана; че като последица от извършените без основание преводи ответницата неоснователно се е обогатила със сумата 15050лв. Ответницата с отговора на исковата молба е признала, че процесните суми са били преведени от банковата сметка на ищеца по нейната банкова сметка, както и че е погасила задълженията си по договорите за заем, които са били предмет на отделно исково производство. По отношение на сумите, предмет на процесните четири банкови превода, е заявила, че основанието за тези преводи е посочено от самия ищец, а евентуално - че сумите били предназначени за тогавашния фактически съжителник Ю. Т., с когото ищецът имал общ бизнес, като след постъпването на процесните сумите, тя е теглила същите в брой и ги е предавала изцяло на съжителника си, за когото били предназначени.
Въззивният съд е посочил като безспорно по делото, че горепосочените четири банкови превода са били извършени – с оглед признанието от ответницата, както и заключението от ССЕ, прието за пълно, ясно, обосновано и правилно. Като основен спорен е отделил въпроса дали е налице основание за получаването на процесните суми от страна на ответницата. Счел е, че доказателствената тежест за установяване наличието на основание за преводите е на ответницата. В тази връзка е обсъдил показанията на тримата свидетели, посочени от нея за установяване на възраженията й по иска – на свидетеля Т., с когото е живяла на съпружески начала, разпитан пред първата инстанция, както и на свидетелите К. Т. и Г. Д., чийто показания са събрани във въззивното производство на основание чл.266, ал.3 ГПК.
Според свидетеля Т., той самият е адресат на процесните преводи и сумите по тях са му предоставяни от ответницата в пълен обем, веднага след постъпването по банковата сметка; ответницата е била само посредник за сумите, понеже самият той има наложен запор на банкова сметка; парите били за общ бизнес с ищеца, а ответницата не е имала никога финансови отношения с ищеца.
Според свидетеля Г. Д., същият знае за обща дейност между ищеца Т. и Т. във връзка с отглеждане и търговия с ловни кучета; не му е известно ответницата И. да е имала бизнес отношения с ищеца; присъствал е на две предавания на суми от Ю. Т. на И. Т. във връзка с общата им дейност с кучета. Според другия свидетел – К. Т., същият също знае за общия бизнес между ищеца и свидетеля Т.; преди 5-6 години е присъствал на разговор между двамата, при който взели решение да преустановят бизнеса си; Ю. Т. се е възползвал от ответницата, през която преминавали финансовите потоци.
При тази фактическа обстановка въззивният съд е приел от правна страна, че фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е., когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, както и че основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото. Констатирал е, че в тежест на ищеца е да установи предаването фактически на ответника на процесната сума, което в случая е сторил успешно. От друга страна е приел, че ответницата не е доказала правното основание за получаването и задържането на сумите. Относно възражението, че ищецът е попълнил основание за преводите в платежното нареждане, въззивният състав е изложил съображения, че посочените платежни нареждания съдържат съществените данни от съдържанието на нареждане за превод съгласно чл. 15, ал. 1, т. 9 от Наредба № 3 от 18.04.2018 г. за условията и реда за откриване на платежни сметки, за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти. Съобразил е съдебна практика, съгласно която когато ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника, в негова тежест е да докаже единствено даването, а ответникът – на какво основание е получил даденото. Изтъкнал е, че в настоящия случай ищецът иска осъждането на ответницата да му заплати сумите като оспорва наличието на договор за заем, посочен в платежните нареждания като основание за извършените от ищеца парични преводи на процесните суми в полза на ответницата, тоест спорът има за предмет оспорване от ищеца сключването на договор за паричен заем. Тъй като с материализиращия вземането на ищеца документ е отразено наличието на основание за плащане на сумата, въззивният състав е посочил, че спорното право включва по необходимост и установяване несъществуването на това правно основание – договорът за заем. В тази връзка от събраните по делото гласни доказателства е приел, че относно процесните суми не е бил сключен договор за заем. Намерил е, че с оглед постановките на ППВС № 1/1979 г., в случая ищецът е доказал начална липса на основание, доколкото доказателствата по делото установяват релевантния за спора факт, че не съществува причина за разместване на имуществените блага, което да дава право на ответника да задържи полученото.
Във връзка с възражението на ответницата, че не е задържала за себе си сумите, а след като сумите са постъпвали по банковата сметка, ги е изтегляла в брой и ги е предавала изцяло на фактическия си съжителник, за когото били предназначени, въззивната инстанция е посочила, че при безкасовото плащане чрез платежни операции, чието изпълнение налага заверяване/задължаване на платежна сметка, плащането се смята за завършено с постъпване на сумата по сметката на кредитора, което практически се извършва чрез заверяване на сметката. Изложила е съображения, че от този момент се приема, че е осъществено преминаването на сумата в патримониума на кредитора; че с посоченото действие е завършен фактическият състав на платежния процес при плащане по банков път; че след заверяване на платежната сметка, собствеността и рискът относно преведената, респективно внесената сума, преминават върху титуляря на сметката. При тези мотиви е обобщила, че със заверяване на платежната сметка на ответницата, процесните суми са преминали в нейния патримониум, т. е. осъществен е фактическият състав на безкасовото плащане, а дали след това ответницата ги е теглила и предавала на трето лице е ирелевантно за изхода на делото.
Относно претендираната лихва въззивният съд е посочил, че с получаване на поканата за връщане на сумата, дадена на отпаднало основание, ответницата е изпаднала в забава и дължи обезщетение за същата в размер на законната лихва. Поради липсата на оплаквания във въззивната жалба, че дължимата лихва за забава е в различен от присъдения с първоинстанционното решение размер, е приел, че акцесорният иск е основателен и следва да бъде уважен.
При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Съображенията за това са следните:
Повдигнатите от жалбоподателя от първи до четвърти процесуалноправни въпроси, по същество са привързани към доводите му за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и обсъждането на определени доводи и доказателства, които съдът не е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Въпросите се поставят във връзка с оплаквания на касатора, че въззивният съд се е произнесъл по ненаведени от страните доводи; че недопустимо е допуснал свидетелски показания за оборване съдържанието на процесните платежни нареждания; че без да е анализирал показанията на разпитаните свидетели, е приел, че същите оборват вписаното основание в платежните нареждания; че неправилно е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, тъй като в случая мотивите на двете инстанции се разминават; че въззивният състав не се е произнесъл по всички доводи и възражения на страните, респективно не е анализирал събрания по делото доказателствен материал в неговата съвкупност. Следва да се отбележи, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Поради изложеното, тези въпроси не съставляват общо основание за достъп до касация.
Въпреки това следва да се посочи, че не се установява и твърдяното противоречие с приложената от касатора съдебна практика, касаеща приложението на чл. 12, чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК.
Според последната, в съответствие с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се /при противоречиви доказателства съдът трябва да посочи кои възприема и кои отхвърля и да обясни защо приема едните, а отхвърля другите/, както и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото /в този смисъл ППВС № 1/1953 г., решение № 217/09.06.11 г. по гр. д. № 761/10 г. на IV г. о. и много др./. В случая обаче не се установява въззивният съд да е действал в противоречие с така установената съдебна практика. Изложил е собствени фактически и правни изводи, като е посочил и съображенията си по всички релевирани от страните доводи и възражения, независимо от възприемането на основание чл. 272 ГПК на фактически и правни мотиви от потвърденото първоинстанционно решение. Отделно от горното, в случая не се установява и твърдяното от страната противоречие в мотивите на двете инстанции, доколкото е налице съвпадане в крайния им решаващ извод за основателност на исковата претенция по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, с оглед доказаната по делото начална липса на основание за процесните преводи. Следва да се посочи още, че в настоящия случай въззивният състав е обсъдил и е анализирал поотделно и в съвкупност всички доказателства, като е изложил съображенията си кои доказателства кредитира и защо, както и какво счита за установено от тях. Не се е произнесъл и по ненаведени от страните възражения, каквито доводи навежда жалбоподателят. Напротив, след преценка на показанията на свидетелите, разпитани пред въззивната инстанция по искане на самия касатор, е достигнал до извод, че същите безспорно установяват липсата на сключен договор за заем относно процесните суми. В обобщение обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установената от въззивния съд основателност на исковата претенция. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.
Спрямо последния пети въпрос в изложението, относно елементите от фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, също не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. На първо място въпросът е поставен общотеоретично, а не в контекста на правните разрешения на съда, поради което не съставлява общо основание за достъп до касация. На следващо място, не е налице и допълнителната предпоставка по поддържаното от страната основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно задължителните разяснения в Постановление № 1/28.05.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г. на Пленума на ВС, въззивният съд е посочил елементите от фактическия състав на чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, за връщане на сума, получена при начална липса на основание. Съобразил е, че в хипотезата на „получаване без основание“ следва да бъде установено предаването, съответно получаването на сумата и липсата, още при самото получаване, на основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Взел е предвид също така, че първата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е налице, когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание нищожно. Доколкото въззивният съд не се е отклонил от утвърдената съдебна практика относно елементите от фактическия състав на чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, то по наведения въпрос не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Отделно от горното, наредбата, на която жалбоподателят се позовава, не е от категорията актове, формиращи практиката по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и не може да обоснове наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл. За пълнота следва да се посочи и това, че питането се извежда от становището на касатора, че в случая е налице основание за паричните преводи, което изрично и обосновано е отречено от въззивния съд в обжалваното решение. Чрез навеждането му жалбоподателят на практика излага несъгласието си с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, а както се посочи по-горе, същото не съставлява основание за допускане на касационното обжалване.
Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.
Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи, както е прието в константната практика на ВКС, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване.
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК.
Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 1000 лева.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 180 от 04.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 287/2024 г. по описа на Окръжен съд – Разград.
ОСЪЖДА И. И. И., с ЕГН [ЕГН] и адрес в [населено място], [улица], вх. Г, ет. 3, ап. 9, да заплати на И. М. Т., с ЕГН [ЕГН] и адрес в [населено място], общ. Р., [улица], направените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 1000 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: