Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на седми декември в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:Й. К. ЧЛЕНОВЕ:Б. Ц. П. Ж. при секретар Б. П. и с участието на прокурора Динка Коларскаизслуша докладваното от председателяЙ. К. по адм. дело № 5770/2021 Производството е по реда на чл.208 и сл. от АПК.

С решение № 84 от 02.04.2021г., постановено по адм. д. № 347/2020г. Административен съд – В. Т. трети състав, е отхвърлил жалбата на „Ваниз“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр.Сухиндол,[адрес], против ревизионен акт № Р – 04000419005703 – 091 – 001/10.03.2020г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - гр. В. Т. потвърден с решение № 77 от 22.05.2020г. на директора на Дирекция „ОДОП”- гр. В. Т. в частта, с която с на оспорващото дружество за данъчен период м.11/2016г. е начислена допълнителна лихва в размер на 857,82лв.; е отказано право на данъчен кредит за данъчен период м.01/2017г. в размер на 11 167,64лв. и е начислена лихва за забава в размер на 2 450,87лв.; е отказано право на данъчен кредит за данъчен период м.04/2017г. в размер на 10 290,00лв. и е начислена лихва за забава в размер на 2 012,43лв. и за данъчен период м.08/2017г. са установени допълнително задължения по ЗДДС в размер на 12 655,37лв. С решението съдът е осъдил жалбоподателя да заплати на Национална агенция по приходите София разноски по делото в размер на 1 713лв.

Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба „Ваниз“, ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр.Сухиндол,[адрес], представлявано от управителя Т. Х., чрез пълномощника му адв.Х. К.. В касационната жалба се прави оплакване, че решението на административния съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени процесуални нарушения и е необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата са наведени подробни доводи в тази насока. М. В. административен съд да отмени решението в обжалваната част и вместо него да постанови друго, с което да отмени оспорения ревизионен акт. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Ответният по касационната жалба директор на Дирекция ”Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – гр. В. Т. чрез своя процесуален представител главен юрисконсулт В. В. взема становище за не основателност на подадената жалба. Претендира заплащане на разноски.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.

Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. По същество е неоснователна.

С решението си Административен съд – В. Т. е отхвърлил жалбата на „Ваниз“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр.Сухиндол,[адрес], против ревизионен акт № Р – 04000419005703 – 091 – 001/10.03.2020г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - гр. В. Т. потвърден с решение № 77 от 22.05.2020г. на директора на Дирекция „ОДОП”- гр. В. Т. в частта, с която с на оспорващото дружество за данъчен период м.11/2016г. е начислена допълнителна лихва в размер на 857,82лв.; е отказано право на данъчен кредит за данъчен период м.01/2017г. в размер на 11 167,64лв. и е начислена лихва за забава в размер на 2 450,87лв.; е отказано право на данъчен кредит за данъчен период м.04/2017г. в размер на 10 290,00лв. и е начислена лихва за забава в размер на 2 012,43лв. и за данъчен период м.08/2017г. са установени допълнително задължения по ЗДДС в размер на 12 655,37лв. Административният съд е описал подробно установената фактическа обстановка във връзка с провеждането на ревизията – издадените заповеди за възлагане на ревизия, извършените процесуални действия събраните доказателства в хода на ревизията, констатациите на органа по приходите за допълнително начисляване на лихва, непризнаване на право на данъчен кредит и определяне на допълнителни задължения за ДДС – л. 215гръб – л.216 от първоинстанционното дело. Съдът е възпроизвел на страните на решението и събраните в хода на съдебното производство допълнителни доказателства – писмени такива – фактури, приемо-предавателни протоколи, хронологични регистри, заповеди; показанията на тримата разпитани свидетели И. И., В. Х. и Б. Г.; заключенията на вещите лица по назначените в съдебното производство съдебно-счетоводна и съдебно-техническа експертизи. Изложени са мотиви, че ревизионният акт е издаден от компетентни органи, актът и свързаните с него заповеди са подписани с квалифициран електронен подпис, при съставянето му не са допуснати нарушения на административно-производствените правила, даващи основание за неговата отмяна.

Решаващите мотиви на първоинстанционния съд относно законосъобразността на оспорения ревизионен акт са изложени на л.218 гръб и сл. от първоинстанционното дело/решението на административния съд няма своя номерация, към която да бъде извършено препращане/. Систематизирани за целите на настоящето изложение /предвид обема им/, същите могат да бъдат сведени до следното: 1. По отношение на начислените лихви за забава в размер на 857,82лв. за начислен със закъснение ДДС от ревизираното дружество решаващият съд е подвел установените факти по делото с разпоредбите на чл.117,ал.1,т.1, чл.124 и чл.125 ЗДДС и е изградил извод, че несвовременното начисляване на данъка от страна на задълженото лице е дало основание на органа по приходите да начисли лихви за забава за времето от 15.01.2017г. до 15.092017г., когато е била подадена съответната справка-декларация по ДДС. 2. Мотивите на решаващия съд относно непризнатото право на данъчен кредит в размер на 12 655,37лв., упражнен във връзка с междуобщностно придобиване от Германия на автомобил „БМВ 75 ОДС Х драйв“ по инвойс фактура № 18351314/17.11.2016г. с издател немско дружество, са изложени на л.219 – 220/гръб/ по номерацията на първоинстанционното дело. Посочено е правното основание на отказа на правото на данъчен кредит – хипотеза по чл.70,ал.1,т.4 ЗДДС – придобит е лек автомобил, който се ползва за лични нужди и дейности, различни от икономическата дейност на лицето и не като стока за продажба. Много подробно са възпроизведени всички събрани по административната преписка и делото доказателства, свързани с придобиването на въпросния автомобил. Съдът е посочил, че безспорно между страните е обстоятелството, че вещта е придобита от ревизираното дружество при условията на чл.13,ал.1 ЗДДС – вътрешно общностно придобиване от Германия и същата съставлява лек автомобил по смисъла на §1,т.18 ДР ЗДДС. Като спорно е посочено обстоятелството, налице ли е хипотеза по чл.70,ал.1,т.4 ЗДДС. За да отговори на спорния въпрос, решаващият съд е дал пространно тълкуване на относимите правни разпоредби – тази на самия чл.70,ал.1,т.4 ЗДДС, тези дефиниращи понятията „основна дейност“. Направен е краен извод за законосъобразност на оспорения ревизионен акт в тази му част, обоснован със следните доводи: към ревизираните периоди дружеството има за основен предмет на дейност отдаване под наем на товарни автомобили или извършване на товарен транспорт срещу заплащане; въпреки направените искания от ревизиращите органи, задълженото лице не е представило доказателства за каква точно икономическа дейност е бил използван автомобила; последният е бил заприходен по сметка 304 – Стоки, а не като дълготраен материален актив в предприятието на търговеца, за който да се начисляват амортизации, което изключва ползването му в икономическата дейност; позоваването на решението на Съда на Европейския съюз по дело С – 118/2011г. е неотносимо в случая, тъй като то касае друга правна разпоредба; на отделен ред/л.220/ са изложени мотиви защо автомобилът не е придобит за извършване с него на последваща продажба, като в тази връзка са коментирани събраните по делото доказателства относно извършването на регистрация в КАТ на името на дружеството, сключени договори за застраховка „Гражданска отговорност“; че и към момента на приключване на устните състезания не са представени доказателства автомобил да е бил продаден, поради което не е налице изключението по чл.70,ал.2,т.2 ЗДДС. 3. На л.220 гръб – л. 222 от делото са изложени решаващите мотиви на първоинстанционния съд по отношение на материалната законосъобразност на оспорения ревизионен акт в частта му за непризнато право на данъчен кредит съответно в размер на 11 167,64лв. и е начислена лихва за забава в размер на 2 450,87лв. и в размер на 10 290,00лв. и е начислена лихва за забава в размер на 2 012,43лв. по фактури № 11/27.01.2017г. и № 19/29.04.2017г., издадени от „Неро инженеринг“ ЕООД и имащи за предмет различен брой „автомобилни гуми“. Описани са подробно събраните в хода на ревизията доказателства и констатацията на органа по приходите за непризнаване на право на данъчен кредит – липса на доказателства, установяващи реално извършване на доставки по фактурите. Решаващият съд е приел, че ревизионният акт е законосъобразен и в тази си част, Доводите му могат да бъдат обобщени до следното: дадено е тълкуване на понятието „реална доставка“ и значението й, в това число е направено позоваване на отделни решения на Съда на Европейския съюз и практиката на ВАС; посочено е, че счетоводното отразяване на фактурите, които е потвърдено и от съдебно-счетоводната експертиза, не установява реално извършване на доставки; извършен е отделен коментар защо съдът не възприема доводите на жалбоподателя, че ангажираните от него доказателства не установяват реалното извършване на доставките; на отделен ред е направен коментар защо доказателствата по делото не позволяват да бъде прието, че придобитата стока /автомобилни гуми/ е била използвана в икономическата дейност на дружеството.

Направен е краен извод за законосъобразност на оспорения ревизионен акт и неоснователност на жалбата.

Решението на Административен съд – В. Т. е правилно и законосъобразно.

В касационната жалба на „Ваниз“, ЕООД, ЕИК[ЕИК] се правят оплаквания за неправилност на решението на първоинстанционния съд поради наличие на всички отменителни основания по чл.209,т.3 АПК. Предвид обема им, същите ще бъдат разгледани по реда на излагането им.

По отношение на непризнатото право на данъчен кредит във връзка с автомобила „БМВ“ в касационната жалба се правят оплаквания за необоснованост на изводите на първоинстанционния съд относно това, че автомобил не се ползва в икономическата дейност на дружеството, съответно че не е бил придобит с цел за извършване на последваща продажба. Излагат се доводи, че неправилно решаващият съд не е кредитирал доказателствата, които установяват прехвърлянето на собствеността върху автомобила на чуждестранно дружество, както и неправилност на изводите на съда относно начина по който автомобилът е бил заприходен в счетоводството на дружеството.

По направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното:

По делото няма спор за фактите, същите са правилно възприети и възпроизведени в първоинстанционното решение. Правилно като основен спорен въпрос по тази част от делото е посочено обстоятелството, налице ли е хипотеза по чл.70,ал.1,т.4 ЗДДС за непризнаване на право на данъчен кредит, и косвено налице са някои от изключенията, посочени в чл.70,ал.2 ЗДДС, изключващи приложението на чл.70,ал.1,4 от същия закон. Дадените отговори на спорните въпроси от страна на първоинстанционния съд се споделят от настоящата съдебна инстанция при условията на чл.221,ал.2 АПК, тъй като са обосновани на фактите по делото и при правилно тълкуване и приложение на материалния закон.

Съгласно чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС правото на приспадане на данъчен кредит не е налице, независимо, че са изпълнени условията на чл. 69 или чл. 74, когато е придобит или внесен мотоциклет или лек автомобил.В алинея втора на чл.70 ЗДДС са уредени хипотези, при които разпоредбата на чл.70,ал.1,т.4 ЗДДС не се прилага. С оглед на тези разпоредби от страна на първоинстанционния съд е извършен анализ на две съществени обстоятелства – дали автомобилът се използва в икономическата дейност на дружеството, дали същият е предназначен за извършване на последващи продажби. С оглед на данните по делото настоящата съдебна инстанция намира за обоснован извода на административния съд, че събраните по делото доказателства не установяват автомобилът да е използван в икономическата дейност на дружеството /изключението по чл.70,ал.2,т.1 ЗДДС/. Доказателства в тази насока са били изисквани от задълженото лице още в хода на проведените две ревизионни производства, но такива /пътни листове, командировъчни заповеди, фактури за закупени горива и прочие/ не са представени. Макар и да не е толкова съществено, като косвено обстоятелство в тази насока правилно е посочено и обстоятелството, че автомобилът не е бил заведен счетоводно като дълготраен материален актив, а като стока по сметка 304. В тази насока правилно е било съобразено и тълкуването на закона, дадено в решенията на Съда на Европейския съюз.

Не могат да бъдат споделени и оплакванията на касатора, че решаващият съд неправилно и необосновано е приел, че автомобил не бил продаден, т. е. с него са извършени последващи доставки, а е използван за лични цели. При условията на 202 ГПК във вр. с § 2 ДР ДОПК административният съд правилно не е възприел заключението на вещото лице в частта му относно това, че автомобилът е бил продаден със съответно издадена фактура. Такава фактура действително е била съставена и осчетоводена от дружеството, но събраните по делото доказателства установяват, че независимо от същата, автомобилът продължава да бъде регистриран на името на жалбоподателя, което косвено потвърждава тезата на органа по приходите, че той не се ползва в икономическата му дейност, а за лични цели.

По отношение на изводите на първоинстанционния съд относно непризнатото право на данъчен кредит по фактурите издадени от „Неро инженеринг“ ЕООД и имащи за предмет различен брой „автомобилни гуми“, в касационната жалба на „Ваниз“ ЕООД се правят оплаквания за неправилност на решението в тази му част също поради наличие на всички отменителни основания по чл.209,т.3 АПК. Излагат се аргументи за допуснати съществени процесуални нарушения, тъй като решаващият съд не е разпределил доказателствената тежест и страната не е била наясно какво следва да доказва. Твърди се още, че необосновано на събраните по делото доказателства административният съд е приел, че не е доказано реалното извършване на доставките по двете фактури, респективно че е установено използването на стоката в последващата икономическа дейност на дружеството.

По тази част от делото също няма спор за факти. С оглед на позициите на страните правилно като основен спорен въпрос по тази част от делото е определено обстоятелството налице ли са реални доставки по процесните фактури. Даденият отрицателен отговор на спорния въпрос от страна на първоинстанционния съд се споделя напълно от настоящата съдебна инстанция при условията на чл.221,ал.2 АПК, тъй като същият е обоснован на фактите по делото и при правилно приложение на материалния закон.

Наведените оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения от страна на администратиния съд свързани с неразпределяне на доказателствената тежест. От изложеното в жалбата до първоинстанционния съд става ясно, че жалбоподателят е бил наясно кои са спорните обстоятелства, и че негова е тежестта да обоснове твърдението си за реално изпълнение на доставките. Този извод косвено се налага и от ангажираните от него в тази насока многобройни писмени и гласни доказателства, както и направени искания за изслушване на експертизи. Нещо повече, в съдебното заседание проведено на 29.09.2020г. /л.68 от делото/съдът е дал указания на жалбоподателя, че някои от обстоятелствата, за които се иска експертиза, следва да бъдат установени чрез писмени доказателства /документи/. Същевременно за съда не съществува задължение да указва на страната, че сочените от нея доказателства не установяват твърдените от нея факти, тъй като в противен случай би се стигнало до накърняване на принципите за независимост на съда и равенство на страните в процеса.

Не намират подкрепа по делото и оплакванията за необоснованост на изводите на първоинстанционния съд за липса на реални доставки и за неправилно приложение на материалния закон. От страна на същия е дадено детайлно тълкуване на относимите материално-правни разпоредби и значението на реалността на доставките за възникване на право на данъчен кредит, в това число и чрез позоваване на съответните решения на Съда на Европейския съюз. Административният съд е направил и внимателен анализ на събраните по делото доказателства, като изводите му, че те не установяват реалното предаване на стоките като форма на придобиване на собствеността върху същите се споделят напълно от настояща съдебна инстанция. Достатъчно в тази насока е да бъде акцентирано, че приемо-предавателните протоколи са представени едва в съдебното производство, а не в ревизионното такова, което е нелогично, ако те действително са били съставени и налични в счетоводството на задълженото лице. Правилно също е отбелязано, че ангажираните писмени и гласни доказателства посочват принципно как са се извършвали доставки, но не внасят конкретика, в това число как е било извършено предаването, натоварването и транспортирането на токова голямо количество гуми; съответно приемо-предавателните протоколи не конкретизират в достатъчна степен вида на доставените гуми. В допълнение може да бъде посочено, че така както са описани в протокола от 26.01.2017г. гумите / R 14, R 15 и R16/, съответно посочената единична цена, се налага извод, че става въпрос за доставка на гуми за леки автомобили, а не за товарни такива. В другия протокол от 29.04.2017г. се посочва, че се предават 700бр. гуми „изработка на регенерат с основа на клиента“, каквото отбелязване изобщо липсва във фактура № 19 от 29.04.2017г. Настоящата съдебна инстанция споделя и изводите на първоинстанционния съд относно това, че от доказателствата по делото не се установява извършването на последваща реализация на въпросните гуми като елемент от фактическия състав на правото на данъчен кредит. Правилно е прието, че след като не е доказано извършването на ВОД с въпросната стока, в това число и чрез заключението на техническата експертиза, то органът по приходите обосновано е определил допълнителни задължения за ДДС.

Направените оплаквания за неправилност на решението в частта му относно определени допълнителни задължения за лихви в размер на 857,82лв. са бланкетни. При извършената служебна проверка настоящата инстанция намира, че решението на административния съд в тази му част е в съответствие с материалния закон.

След като е стигнал до краен извод за законосъобразност на оспорения ревизионен акт и неоснователност на жалбата, Административен съд – гр.В. Т. е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл.221,ал.2 АПК следва да бъде оставено в сила.

При този изход на процеса на основание чл161,ал.1 ДОПК дружеството-касатор следва да бъде осъдено да заплати на Националната агенция по приходите – София, в качеството й на юридическо лице, в състава на което влиза Д“ОДОП“-В. Т. юрисконсулско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция в размер на 1 713лв., определено при условията на чл.8,ал.1,т.4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Водим от горното и на основание чл.221,ал.2 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА РЕШЕНИЕ № 84 от 02.04.2021г. на Административен съд – гр.В. Т. трети състав, постановено по адм. д. № 347/2020г.

ОСЪЖДА „Ваниз“, ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр.Сухиндол,[адрес], представлявано от управителя Т. Х., да заплати на Национална агенция по приходите – София разноски по делото за настоящата инстанция в размер на 1 713 /хиляда седемстотин и тринадесет лева / лева.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ:/п/ Йордан Константинов

секретар: ЧЛЕНОВЕ:/п/ Бисер Цветков

/п/ Петя Желева