Производството пред Върховния административен съд е по реда на чл. 208 - 228 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба, подадена от М. А. М. от гр. С.,против Решение № 473/26.09.2011г., постановено по адм. дело № 432/2011г. на Административен съд Плевен, с което е отхвърлена нейната жалба против Заповед № РД-15-1149 от 19.07.2000г., издадена от кмета на О. П. за признаване право на ползвателя Димитър Хр. Пешаков да придобие собственост върху предоставения му за ползване земеделски имот по реда на §4а от ПЗР на ЗСПЗЗ в землището на гр. П..
От изложеното в касационната жалба може да се извлече довод за незаконосъобразност на обжалваното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 2 и 3 от АПК. Касаторът счита, че административният съд неправилно е отхвърлил жалбата като не преценил, че Удостоверение №21/11.10.1972г на ОбНС Плевен е документ с невярно съдържание и незаконосъобразно не завършил производството по неговото оспорване.Освен това счита, че съдът неправилно не изследвал въпроса за идентичността на имота, посочен в това удостоверение и този, посочен в оспорената от него заповед.Касационният жалбоподател прави искане за отмяна на обжалваното решение, включително в частта на присъдени разноски и постановяване на друго, с което се обяви нищожността на оспорената заповед.В откритото съдебно заседание касационният жалбоподател, представляван от М. М. поддържа жалбата.
Ответникът -кметът на община П. не заявява становище по касационната жалба и не изпраща представител.
Заинтересованите страни-М. А. К.,Е. Д. П., Ю. Д. П.,Б. В. Б. и Д. В. Б. не заявяват становище по касационната жалба.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Намира решението за правилно и за неоснователно искането за обявяване нищожност на обжалваната заповед, тъй като не е установена липса на компетентност по степен, материя или по място на издалия я административен орган. Допълва доводите с това, че са спазени и дължимата форма, както и административнопроизводствените правила, регламентирани в §62, ал. 3 от ПЗР на ПМС № 456/1997 г, т. е. не е налице и съществено нарушение, водещо до степен на нищожност. С оглед горните съображения предлага обжалваното решение като правилно да бъде оставено в сила.
Върховният административен съд, в настоящия състав на четвърто отделение, след като прецени данните по делото и релевираните отменителни основания, приема за установено следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
Производството пред Административен съд - Плевен е образувано по жалба, подадена от настоящия касатор, против Заповед № РД-15-1149 от 19.07.2000г. на кмета на О. П.,с която, на основание чл.44, ал.1, т.8 от ЗМСМА във вр. с § 62, ал. 3 от ПЗР на ППЗСПЗЗ е признато правото на ползвателя Димитър Хр. Пешаков да придобие по реда на §4а от ПЗР на ЗСПЗЗ собствеността върху предоставения му за ползване земеделски имот – парцел № 22-1 в местността “Плочата”, в размер до 600 кв. м., и е наредено да се извърши оценка на имота по реда на ПМС 234/1999г. С жалбата е поискано обявяване на нищожност на оспорената заповед с твърдение, че ползватателят е получил процесния имот с Решение № 40/1964г. на ИК на ОбНС-Плевен, но в О. П. и в Държавен архив – Плевен не се намира такова решение, поради което Димитър Хр. Пешаков не е ползвател по силата на §4а от ПЗР на ЗСПЗЗ.Освен това Удостоверение №21/11.10.1972г. на ИК на ОбНС било с невярно съдържание, като в хода на производството оспорващата посочила, че това удостоверение било нищожно поради липса на подпис на председателя на ОбНС и печат, водещо до нищожност на оспорената заповед.
Съдът преценил оспорения индивидуален административен акт за валиден.Приел, че процесната заповед е издадена от компетентен по степен, място и материя да издава актове на основание §62, ал.3 от ПЗР на ПМС №456/1997г. орган, в която връзка съобразил и обстоятелството, че местността “Плочата“ се намира в землището на община П..Посочил, че оспорената заповед е издадена в писмена форма, съгласно изискванията на чл. 15, ал.2 от Закона за административното производство, вече отменен, но действащ по време на нейното издаване.На следващо място приел, че тя е съобразена с административнопроизводствените правила, посочени в §62, ал.1 и 2 от ПЗР на ПМС №456/1997г. в която връзка посочил, че видно от приложената по делото Заповед № РД-15-116 от 28.01.1998г., кметът на О. П. е назначил комисия по § 4а от ПЗР на ЗПСЗЗ, която на 09.12.1998г. е провела заседание, като в него под №6507 е дала становище да се уважи молбата на Димитър Хр. Пешаков за придобиване на правото на собственост върху предоставената му за ползване земеделска земя.Съобразил, че въз основа на него е издадена процесната Заповед № РД-15-1149/19.07.2000г. Посочил още и че със Заповед № РД-12-628/04.03.2008г. е одобрена оценката на предоставената за ползване земеделска земя.
С оглед горното съдът обосновал извод, че при издаване на заповедта не е налице допуснато грубо нарушение на административнопроизводствени правила, водещо до нищожност на акта.
За да обоснове решаващия си извод допълнил, че не е налице и липса на предписано от закона правно основание за постановяване на административния акт, което да съставлява особено съществен порок, обосноваващ прогласяване на нищожност на заповедта, издадена на основание § 62, ал. 3 от ПЗР на ППЗСПЗЗ. В тази връзка съобразил приложеното на л.10 от делото Решение № 40 от 19.03.1964г., ведно с утвърдения списък към него /л.12 и 13 от делото/, съгласно което се предоставя за ползване земя по 21 ПМС и в частност на Димитър Хр. Пешаков, записан под № 564, от където преценил, че последният има качеството на ползвател по смисъла на § 4а от ПЗР на ЗПСЗЗ имащ право да инициира производство по придобиване собствеността върху същата, което е направил с молба № ПДС-94-Д-69/13.01.1998г.,т. е. в законоустановения срок.
Наред с това, по отношение на оспореното Удостоверение № 21/11.10.1972г. съдът съобразил, че в него действително липсва подпис на председателя на ОбНС,но с оглед неговия характер, а именно на документ, удостоверяващ факти с правно значение, стоящи вън от него и имащ за цел само да докаже наличието и да възпроизведе съдържанието на Решение № 40 от 19.03.1964г. на ИК на ОбНС, и което решение е правопораждащият административен акт, преценил, че липсата на подпис на съответното длъжностно лице в удостоверителния документ не влече порочност на производството.По тези съображения съдът извел извод за неоснователност и недоказаност на жалбата и я отхвърлил.
Обжалваното решение е правилно. При постановяването му съдът не е допуснал нарушения, които да съставляват касационни отменителни основания.
В обжалваното решение е изведен законосъобразният извод, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган. Този извод се налага от нормата на § 62, ал. 3 от ПЗР на ПМС № 456 от 11.12.1997 г. за изменение и допълнение на ППЗСПЗЗ, съгласно която кметът на общината издава заповед, с която отказва или признава правото да се придобие собственост от ползвателите. С оглед установеното в тази връзка, а именно наличието на становище от 09.12.1998 г. на комисията по §4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, въз основа на което е издадена процесната заповед, и Решение № 40/1964 г. на ИК на ОбНС Плевен, ведно с утвърдения списък към него, по силата на което се предоставя за ползване земя по ПМС № 21/1962 г.,в това число на Д. П., вписан под № 564, обосновано първоинстанционният съд е приел, че Д. П. законносъобразно е получил земеделската земя и има качеството на „ползвател” по смисъла на §4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, респ. има възможност да инициира производството по придобиване собствеността върху същата. С оглед горното първоинстанционният съд е извел правилен извод, че оспореният административен акт не е нищожен. В тази връзка и с оглед възраженията в касационната жалба следва да се посочи, че един административен акт е нищожен, когато е издаден при пълна липса на предпоставките (условията), визирани в хипотезиса на правната норма; когато актът е лишен изцяло от правно основание или когато акт със същото съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон или от нито един орган.От фактическите и правни основания за издаването на оспорената заповед се установява, че те не попадат в нито една от хипотезите за нищожност, възприемани от правната доктрина, поради което съдът правилно е приел, че оспорването за нищожност е неоснователно и недоказано, поради което и го е отхвърлил.
Неоснователен е следващият довод в касационната жалба - за «незавършено производство” по оспорване на Удостоверение №21/11.10.1972г. на ОбНС Плевен, което впрочем не е посочено в оспорената заповед, тъй като съдът обосновано е приел, че то само възпроизвежда съдържанието на правопораждащия административен акт, а именно Решение № 40 от 19.03.1964г. на ИК на ОбНС, с което на Д. П. е предоставена земеделска земя за ползване, поради което липсата на реквизит в него, още по-малко използваната бланка за издаването му не води до нищожност на оспорената заповед.Твърдението, че съдът не изследвал въпроса за идентичността на имота, посочен в това удостоверение и този, посочен в оспорената заповед № РД-15-11-49/19.07.2000 г.,предвид изложеното на л.3 от мотивите на оспореното решение, не отговаря на действителното положение.
Останалите съображения в жалбата са относими към въпроса за незаконосъобразност, а не за нищожност, поради което тези доводи са преклудирани
Последният довод на касатора, че съдът не следвало да присъжда разноски за юрисконсултско възнаграждение на Община-Плевен, е също неоснователен.С оглед изхода на спора и обстоятелството, че тази страна е била защитавана от юрисконсулт Сердарова, която своевременно ги е поискала в съдебно заседание на 19.09.2011г. преди приключване на устните състезания, съдът правилно е съобразил нормата на чл. 143, ал. 1 и ал. 3 от АПК, че при отхвърляне на жалбата, страната има право на разноски и е присъдил такива в размер на 150 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение, определени съгласно чл. 8, във връзка с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Решението е правилно и в тази му част.
По изложените съображения ВАС намира за неоснователни доводите в касационната жалба, че съдът е допуснал неправилно приложение на материалния и процесуалния закон. Касационната жалба е неоснователна. Решението, предмет на касационната жалба, е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 473/26.09.2011 г., постановено по адм. дело № 432/2011 г. на Административен съд Плевен. Решението е окончателно. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Г. Г. секретар:
ЧЛЕНОВЕ:
/п/ Т. Х./п/ Д. А.
Д.А.