Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Областния управител на Област - Варна, чрез юрисконсулт С. С., в качеството му на представляващ Държавата чрез Министерство на регионалното развитие и благоустройството /МРРБ/, срещу въззивното решение от 31.10.2019 год. по гр. д. № 304/2019 год. на Апелативен съд – Варна. С него е отменено първоинстанционното решение от 01.03.2019 год. по гр. д. № 2807/2017 год. на Окръжен съд – Варна и вместо това е уважен предявеният от В. И. В. иск с правно основание чл. 124 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че Държавата не е собственик на недвижим имот, находящ се в землището на [населено място], район „П.“, местност „В.“, представляващ поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-92 от 14.10.2008 год. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ по документ за собственост 4 686 кв. м, а по скица 4 521 кв. м, при граници: поземлени имоти идентификатори ***, *** и ***.

Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради наличието на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с молба за отмяната му и вместо това първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението при формулиран въпрос: „Публичният характер на държавната собственост съставлява ли пречка за реално възстановяване на отчужден имот?“ – като са изложени твърдения за противоречие в произнасянето му с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а именно: решение № 3 от 31.05.2013 год. по гр. д. № 783/2012 год., II г. о.; решение № 303 от 14.12.2011 год. по гр. д. № 1270/2010 год., II г. о.; решение № 203 от 19.12.2013 год. по гр. д. № 1758/2013 год., II г. о.; решение № 1169 от 19.12.2008 год. на ВКС по гр. д. № 3700/2007 год., III г. о.; решение № 2087 от 2.02.2004 год. на ВКС по гр. д. № 2780/2002 год., IV г. о. и решение № 6 от 22.02.2016 год. на ВКС по гр. д. № 5173/2015 год., I г. о. Освен това касаторът се позовава на очевидната му неправилност, като основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Наличието на посочените основания се оспорва в писмен отговор в срок от ответника по касация - В. И. В., чрез пълномощника му адв. Д. Д.. В него се моли да не се допуска касационното обжалване, като са изложени съответно и доводи за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Държавата претендира да е собственик на процесния имот на основание отчуждаване по чл. 26 от Закон за държавните имоти /ЗДИ/, отм. и включването му в охранителната зона на стопанство „Е.“ – [населено място], предназначено за осъществяване на държавни представителни нужди и като такова предоставено за стопанисване на държавен орган, респ. на орган за изпълнение на функциите му. В тази връзка същата се легитимира като собственик на процесния имот въз основа на съставен Акт за публична държавна собственост № 9336 от 24.07.2017 год., в който като правно основание за актуването са посочени чл. 2, ал. 2, т. 2 ЗДС и чл. 71 от ЗДС.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че Държавата е придобила собствеността върху имота на основание конфискация с присъда по д. № 323/1946 год. по Закон за конфискуване на придобити чрез спекула и по незаконен начин имоти, а не по силата на ПМС № 35/1949 год. за отчуждаване на имота срещу обезщетение или замяна. Отнетите по този закон имоти подлежат на възстановяване, съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ, изменение ДВ бр. 107/18.11.1997 год., в сила от 22.11.1997 год., при условие, че към датата на влизане в сила на това реституционно основание са налице и останалите предпоставки, визирани в чл. 2, ал. 3 – имотът да е в собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 от ТЗ (ТЪРГОВСКИ ЗАКОН) и ако съществува реално до размерите, в които е отчужден. Следователно приложимият ред е именно този, а не по предвидения в ЗВСНОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Този извод на въззивния съд е обоснован от това, че включването на вече отчуждения имот в предмета на ПМС № 35/1949 год. няма за последица възникването на ново придобивно основание в полза на държавата и с него единствено се преурежда предназначението му, доколкото тя вече е била собственик на друго основание и не може да отчужди имота сама от себе си.

От друга страна, въззивният съд е отбелязал, че обявяването на чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ за противоконституционна с решение на КС № 4 от 11.03.1998 год. по конст. д. № 16/1997 год., обн. ДВ бр. 30/17.03.1998 год. досежно включването на Закон за конфискуване на придобити чрез спекула и по незаконен начин имоти не заличава настъпилия реституционен ефект с оглед обстоятелството, че възстановяването на собствеността настъпва по силата на закона, а действието на решението на КС е занапред. Поради това е намерил за ирелевантно и кога е издадена заповедта за деактуване на процесния имот.

При така възприетите правни изводи, въззивният съд е намерил, че основният въпрос от фактическа страна с оглед уважаване на предявения отрицателен установителен иск е дали към 22.11.1997 год., когато настъпва възстановяването на собствеността директно по силата на закона, процесният имот съставлява публична държавна собственост. В тази връзка, въз основа на извършения съвкупен анализ на събраните по делото доказателства приема, че в случая не може да се направи извод, че процесният имот е публична държавна собственост като част от т. нар. „охранителна зона“, предназначена за осуетяване достъпа на външни лица и представляваща част от стопанство „Е.“. Приема за установено, че същият е част от имотите, които са предоставени НСО, в това число и към релевантния момент – 22.11.1997 год., за задоволяване на други потребности, различни от предвидените в чл. 2, ал. 2, т. 2 ЗДС, ред. към 1997 г., съгласно която разпоредба публична държавна собственост са предоставените на ведомствата държавни имоти, но само за изпълнение на функциите им, т. е. с оглед упражняване на предоставените им със закон или акт на МС властнически правомощия. Следователно имот, който е предоставен на държавно учреждение за почивна база и не служи за удовлетворяване на обществени интереси, нито за упражняване на властническите правомощия на съответното държавно учреждение, не е публична държавна собственост и по отношение на него не съществува пречка за реституирането му.

При тези мотиви на въззивния съд решаващото съображение за основателност на предявения иск е липсата на доказателства, които да установяват, че процесният имот има характера на публична държавна собственост. Поради това и предвид установеното, че съществува до размерите, в които е отчужден и не е засегнат от реализирано мероприятие /не е застроен, няма данни да има обслужващо предназначение или върху него да са изградени паркови или други комуникации/, въззивният съд е приел, че същият е възстановен в полза на наследника на К. П. на основание чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ и към настоящия момент вече не е собственост на Държавата.

Предвид изложеното формулираният в изложението въпрос, дали публичният характер на държавната собственост съставлява пречка за реално възстановяване на отчужден имот, не е обуславящ извода на въззивния съд, а представлява израз на оплакването на касатора за неговата неправилност. Това е така, тъй като има отношение към правилността на възприетите от въззивния съд фактически констатации и правни изводи и отговорът му предполага преценка и анализ на събраните доказателства, които настоящата инстанция може да извърши едва след допускане на касационното обжалване. С оглед на това не е налице общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, което е достатъчно основание да не се допуска касационното обжалване, без да се разглежда соченото допълнително основание – противоречие с посочената практика на ВКС, вкл. и задължителната такава, каквото противоречие не е и налице.

Това е така, тъй като, за да постанови решението си, въззивният съд не е приел нещо различно от трайно установената съдебна практика, в това число и цитираната от касатора, съгласно която имотите, имащи характер на публична държавна или общинска собственост не подлежат на възстановяване. Точно обратното, съгласно мотивите на решението установяването на обстоятелството, че процесният имот съставлява публична държавна собственост безспорно би съставлявало пречка за неговото възстановяване, а принадлежността му в патримониума на въззиваемата страна ще е доказана. Изводът на въззивния съд за основателност на претенцията обаче е обоснован именно от констатацията за липса на доказателства в тази насока, а не от отговора на поставения въпрос, поради което оплакванията срещу него не могат да обосноват наличие на основание за допускане на касационното обжалване на решението.

При посочените мотиви на въззивния съд не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение като основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице това основание, съдът следва да установи такъв порок на обжалваното решение, който с оглед неговата „очевидност“, т. е. особено тежък, квалифициран, да може да обоснове извод за наличието му, без да се налага анализ и излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Такава неправилност, която да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима императивна материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат – поради разрешение в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нарушения на основните принципи на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, не се констатира в настоящия етап на производството, поради което не може да се обоснове извод за наличието и на това релевирано основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 114 от 31.10.2019 год. по в. гр. д. № 304/2019 год. на Апелативен съд – Варна по подадената срещу него касационна жалба на Държавата, представлявана от Областния управител на Област - Варна.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.