Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 264491/30.11.2020 г. на Т. Г. Ч., Г. Т. Ч., Г. В. А., Д. А. Т.-Г., Г. К. Г., Д. З. Д., Д. С. Д., Г. И. Д., В. Т. Д. и Л. К. Т., подадена чрез адв. М. С. от АК – С. З, срещу въззивно Решение № 260060/13.10.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 1466/2020 г. по описа на Окръжен съд – С. З, с което е отменено решение № 412/24.03.2020 г., постановено по гр. д. № 3238/2019 г. по описа на Районен съд – С. З и са отхвърлени: 1./ субективно и обективно съединените искове по чл. 26, ал. 2, пр. първо ЗЗД и по чл. 26, ал. 1, пр. първо ЗЗД за обявяване на нищожен поради невъзможен предмет, респ. поради противоречие със закона, на договор за покупко-продажба, обективиран в н. а. №, рег. №, дело № г. на нотариус Д. Н., вписан с рег. № на НК и с район на действие [населено място], в частта му, в която „Равдаинвест“ ООД прехвърля на К. Т. К. собствеността върху паркомясто № 1 и паркомясто № 2 и в частта, в която паркоместата се придават като прилежащи части към самостоятелен обект – склад № 7, както и 2./ искът по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено по отношение на К. Т. К., че не е собственик на описаните в същия нотариален акт паркомясто № 1 и паркомясто № 2 нито като самостоятелни обекти на правото на собственост, нито като прилежащи части към собствения му склад № 7.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Считат, че при разглеждане на евентуално съединените искове по чл. 26, ал. 2, пр. първо ЗЗД и по чл. 26, ал. 1, пр. първо ЗЗД въззивният съд се е произнесъл по материалноправните въпроси: 1/ Може ли да се подменя от решаващия съд формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните?; 2/ Може ли съдът да тълкува неспорен между страните документ, като допълва изразеното в него с предполагаемо съдържание?; 3/ Как следва да се прилага чл. 20 ЗЗД във връзка с установяване съдържанието на конкретна договорна клауза? – по тези три въпроса сочат противоречие на решението с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 128/17.12.2019 г. по гр. д. № 887/2019 г. – II г. о., като към изложението са приложени и цитираните в него Решение № 81/07.07.2009 г. по ч. т. д. № 761/2008 г. – I т. о., Решение №167/26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. – I т. о., Решение № 129/12.07.2013 г. по т. д. № 558/2012 г. – II т. о. и Решение № 37/04.04.2017 г. по гр. д. № 3180/2016 г. – I г. о.; 4/ Представлява ли обща част земята, върху която е построена сградата и има ли идентичност между статута на тази земя и двора? – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 43/06.07.2018 г. по гр. д. № 1406/2017 г. – II г. о., Решение № 481/25.05.2011 г. по гр. д. № 979/2009 г. – I г. о. и Решение № 46/07.03.2018 по гр. д. № 2489/2017 г. – IV г. о.; 5/ Съставлява ли обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС изцяло застроено дворно място – твърди се противоречие с Решение № 174/18.10.2016 г. по гр. д. № 1627/2016 г. на ВКС, I г. о. Касаторите намират, че въззивният съд се е произнесъл и по процесуалноправния въпрос за задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, както и доводите и възраженията на страните и да приложи съответната на установените обстоятелства правна норма и посочват противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, Решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 37/04.04.2017 г. по гр. д. № 3180/2016 г. на ВКС, I г. о. Твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите за дължимото от въззивния съд при промяна на правната квалификация по спорните факти, дадена от първоинстанционния съд и обвързаността на съда от правните квалификации, които страните дават за спорните факти, в противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС и с т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС.

Касаторите смятат, че при разглеждане на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, по процесуалноправния въпрос относно дейността на въззивната инстанция и задължението й при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора. Твърдят, че въззивният съд е решил въпроса за предпоставките за уважаване на предявения отрицателен установителен иск за собственост в нарушение на постановките на т. 1 от Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС. Считат, че въззивният съд се е произнесъл и по въпроса: Има ли значение за основателността на иска дали процесната част от застроения терен /двор/ представлява самостоятелен обект, т. е. дали върху нея могат да възникнат самостоятелни вещни права, или не? – твърди се противоречие с Решение № 176/27.02.2017 г. по гр. д. № 1733/2016 г. – II г. о.

Касаторите релевират и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което обосновават с очевидна неправилност в извода на въззивния съд, че предмет на продажба не са двете паркоместа, а идеални части от дворното място и че то е съсобствен имот в режим на обикновена съсобственост, а не е обща част – в такъв случай не можело продадените идеални части да станат прилежаща част към обект на сградата, както е приел въззивният състав, както и в извода на въззивния съд, че отрицателният установителен иск за собственост на двете паркоместа е неоснователен, след като съдът е приел, че оспорваната сделка няма за предмет прехвърлянето на собствеността върху тях – не ставало ясно как е придобита собствеността от ответника. Ц. О № 370/27.06.2018 г. по гр. д. № 350/2018 г. – II г. о.

Ответната страна по жалбата „Равдаинвест“ ООД /в несъстоятелност/, в писмен отговор, подаден чрез адв. А. С., изразява становище, че обжалваният съдебен акт не страда от пороците, посочени в касационната жалба, и не следва да се допуска касационно обжалване по жалбата на касатора.

Ответната страна по жалбата К. Т. К., в писмен отговор, подаден чрез адв. Д. Д., изразява становище, че не следва да се допуска касационно обжалване по жалбата на касатора, алтернативно – че жалбата е неоснователна и въззивното решение следва да се остави в сила като валидно, допустимо и правилно.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:

Пред първоинстанционния съд са предявени от Т. Г. Ч., Г. Т. Ч., Г. В. А., Д. А. Т.-Г., Г. К. Г., Д. З. Д., Д. С. Д., Г. И. Д., В. Т. Д. и Л. К. Т. искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. първо ЗЗД за обявяване на нищожен поради невъзможен предмет на договор за покупко-продажба с продавач „Равдаинвест“ ООД и купувач К. Т. К. в частта, в която се прехвърля собствеността върху паркомясто № 1 и паркомясто № 2 и в частта, в която паркоместата се придават като прилежащи части към самостоятелен обект – склад № 7. В условията на евентуалност са предявени искове по чл. 26, ал. 1, пр. първо ЗЗД за обявяване на същата сделка за нищожна поради противоречие със закона. Предявени са и искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че К. Т. К. не е собственик на паркомясто 1 и паркомясто 2, описани в нотариалния акт, обективиращ процесната сделка.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е тълкувал съгласно чл. 20 ЗЗД съдържанието на н. а. №, рег. №, дело № г. на нотариус Д. Н., с който „Равдаинвест“ ООД е продал на К. Т. К. 21/163 ид. ч. от дворно място, с разпределено право на собственост на паркомясто № 1 и паркомясто № 2, които паркоместа стават прилежаща част към собствения на купувача недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда – склад № 7, построена в дворното място. Съдът е стигнал до извода, че предмет на нотариалния акт е продажбата на 21/163 ид. ч. от дворно място, а не на две паркоместа, както и че с изразите „с разпределено право на собственост“ на паркомясто 1 и паркомясто 2, „които паркоместа стават прилежаща част към собствения на купувача недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда – склад № 7…“, страните по сделката са искали да си разпределят правото на ползване върху продаваемите идеални части, като последните станат прилежаща част към притежавания от К. Т. К. склад, находящ се в дворното място. Въззивният състав е приел, че дворното място, в което е изградена сградата в режим на етажна собственост, не е представлявало нейна обща част към датата на сключването на процесната сделка, а е било собственост само на „Равдаинвест“ ООД и не е имало пречка дружеството да продаде на К. Т. К. идеални части от земята. Тъй като е приел за неоснователни предявените при условията на евентуалност искове за нищожност на договора, въззивният съд е отхвърлил и обусловения от тях отрицателен установителен иск за признаване на установено, че К. Т. К. не е собственик на процесните паркоместа.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.

Първият въпрос е привързан към оплакванията на касатора за неправилност на решението поради постановяването му при неправилно приложение на чл. 20 ЗЗД и поради вътрешно противоречиви мотиви в частта, с която съдът определя естеството и съдържанието на оспорваната сделка. Така поставен, въпросът е по естеството си не правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.Същевременно въпросът е и фактически, а не правен, тъй като отговорът му изисква преценка на събраните доказателства, доводите на страните и проверка на фактическите изводи на съда, което не може да се извърши във фазата по селекция на жалбата. Независимо от това следва да се посочи, че по време на процеса страните по сделката са уточнили действителната си воля и доколкото резултатът от тълкуването на сделката от съда съвпада с това уточнение, не може да се обоснове извод, че решаващият състав е подменил волята на страните.

Вторият въпрос е некоректно формулиран. В случая, съдът е тълкувал съдържанието на нотариалния акт, доколкото по делото се спори дали има противоречие между действителната и изразената в него воля на страните по сделката. В този смисъл е очевидно, че не се касае за неспорен между страните документ, а изводът на въззивния съд относно действителния смисъл на уговорките в него подлежи на преценка за правилност на решението във втората фаза на касационното производство.

Третият въпрос е общ и не кореспондира с направени от съда изводи, обусловили крайното му разрешение и в този смисъл не притежава характеристиката на правен въпрос. Неговият отговор зависи от преценка на установените по делото обстоятелства, твърденията и възраженията на страните, каквато не може да бъде извършена в този стадий на производството. Въпреки това следва да се посочи, че касационният съд неведнъж в свои съдебни актове /пр.: решение № 502 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г.; решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. и решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на Четвърто гражданско отделение, постановени по реда на чл. 290 ГПК/ е разяснявал, че при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Когато договорни клаузи са неясни, съдът ги тълкува, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното и място в договора и общия му смисъл, преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения.

Въпросите „Представлява ли обща част земята, върху която е построена сградата и има ли идентичност между статута на тази земя и двора?“ и „Съставлява ли обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС изцяло застроено дворно място?“ не са обуславящи, тъй като въззивният съд е стигнал до извода за неоснователност на предявените искове за нищожност на сделката в атакуваната й част след тълкуване на действителната воля на страните по нея, без да е обосновавал преценката си със статута на земята.

Въпросът „Има ли значение за основателността на иска дали процесната част от застроения терен /двор/ представлява самостоятелен обект, т. е. дали върху нея могат да възникнат самостоятелни вещни права, или не?“ не е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд и затова също не представлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Какъвто и отговор да бъде даден по него, той няма да се отрази на решаващия извод на въззивния съд да отхвърли съединения иск по чл. 124, ал. 1 ГПК поради неоснователност на обуславящите го искове за нищожност на процесната сделка.

В останалата част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК относно предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът не формулира конкретни правни въпроси, които се дефинират като общо основание за достъп до касация по смисъла на чл. 280 ГПК. Във връзка с това следва да се има предвид, че съобразно указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС Върховният касационен съд не е задължен да изведе правния въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК. Изброени са касационни основания по чл. 281, т. 3, пр. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение, която е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК. Това се отнася до доводите, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практика на ВКС по следните въпроси: за задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, както и доводите и възраженията на страните и да приложи съответната на установените обстоятелства правна норма в противоречие с цитираната практика на ВКС; за дължимото от въззивния съд при промяна на правната квалификация по спорните факти, дадена от първоинстанционния съд и обвързаността на съда от правните квалификации, които страните дават за спорните факти; относно дейността на въззивната инстанция и задължението й при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора; за предпоставките за уважаване на предявения отрицателен установителен иск за собственост. Всички посочени съображения касаят правилността на решението, която не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че не се установяват противоречия в поддържания от касаторите смисъл, тъй като въззивният съд е анализирал доказателствата, обсъдил е доводите на страните и е формирал собствени фактически и правни изводи. Преценката доколко анализът на доказателствата и становищата на страните е пълен и прецизен, дали формираните фактически и правни изводи са обосновани и правилни, както и дали са осъществени предпоставките за уважаване на отрицателния установителен иск за собственост, е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК.

Не се констатира и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато, и то след преценка на фактите по делото. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че не се установява наличие на нито една от хипотезите, които предполагат очевидната неправилност на обжалваното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

С оглед изхода на спора на ответниците по касацията следва да се присъдят сторените в производството и доказани разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. за К. Т. К., а за „Равдаинвест“ ЕООД в размер на 800 лв.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 260060/13.10.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 1466/2020 г. по описа на Окръжен съд – С. З.

ОСЪЖДА Т. Г. Ч., Г. Т. Ч., Г. В. А., Д. А. Т.-Г., Г. К. Г., Д. З. Д., Д. С. Д., Г. И. Д., В. Т. Д. и Л. К. Т. да заплатят на К. Т. К. сумата от 1000 лева – разноски пред касационната инстанция.

ОСЪЖДА Т. Г. Ч., Г. Т. Ч., Г. В. А., Д. А. Т.-Г., Г. К. Г., Д. З. Д., Д. С. Д., Г. И. Д., В. Т. Д. и Л. К. Т. да заплатят на „Равдаинвест“ ЕООД /в несъстоятелност/ сумата от 800 лева – разноски пред касационната инстанция.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: