О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 282

гр. София, 29.01.2026 годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РепубликаБългария, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: А. Б.

З. Х.

изслуша докладваното от съдия А. Б. т. д. № 1349 по описа за 2025г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ю. Б. АД, представлано от адв. М. А., срещу решение № 41 от 24.01.2025г. по в. т.д. № 763/2024г. на САС, ТО, 6 състав, с което е потвърдено решение № 2698 от 08.05.2024г. по гр. д. № 3500/2022г. на СГС и касаторът е осъден да заплати на „Обединена българска банка“ АД разноски в размер на 120 000 лева и на Й. И. П. разноски в размер на 8000 лева. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от касатора в качеството му на единствен облигационер по издадена от „З. Х. - Ш.“ ЕАД (с ново наименование „З. Х. - Изток ЕАД) като емитент първа по ред емисия корпоративни обезпечени облигации с ISIN БГ [ЕГН] при условията на частно предлагане от 14.02.2007г. против „О. Б. БАНКА“ АД в качеството й на довереник на облигационера по същата емисия облигации за сумата 80 000 евро, предявена частично от 2 773 452 евро, ведно със законната лихва, считано от 04.04.2022г. – датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за претърпяна от касатора вреда в размер на пазарната стойност към 25.01.2021г. - датата на окончателното решение № 116 от 25.01.2021г. по т. д. № 1623/2019г. на ВКС, I т. о. - на ипотекираните имоти, находящи се в [населено място], област Добрич, с договор за учредяване на договорна ипотека, за който е съставен нотариален акт №11, том III, per. № 1803, дело № 377 от 2007г. на нотариус Й. П. с район на действие PC - К., вписан с вх. рег. № 1600 от 23.03.2007г., акт №61, том I, дело 902/2007г., както и за сумата 20 000 евро, предявена частично от 564 364 евро, ведно със законната лихва, считано от 04.04.2022г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за претърпяна от касатора вреда в размер на пазарната стойност към 25.01.2021г. на ипотекираните имоти находящи се в [населено място] с договор за учредяване на договорна ипотека, за който е съставен нотариален акт № 46, том I, per. № 1831, дело № 98 от 2007г. на нотариус В. Т. с район на действие PC- Добрич, вписан с вх. рег. № 3091 от 21.02.2007г., акт № 119, том I, дело 1178, като и с двата договора ипотеките са учредени в полза на „О. Б. БАНКА“ АД – [населено място] в качеството й на довереник на облигационера „Ю. Б. АД по същата емисия облигации и след това и двата договора са обявяви за нищожни с решение № 53 от 27.02.2019г. по в. т.д. № 672/2018г. по описа на Варненски апелативен съд по отношение на договора, обективиран в н. а. № 11 от 23.03.2007г. на нотариус Й. П., потвърдено в тази част с окончателно решение № 116 от 25.01.2021г. по т. д. № 1623/2019г. на ВКС, I т. о. и с което е отменено в отхвърлителната част решение № 53 от 27.02.2019г. на ВнАС и вместо това е обявен за нищожен и договорът за учредяване на договорна ипотека, обективиран в н. а. № 46 от 21.02.2007г. на нотариус В. Т., както и е отхвърлен предявеният от касатора в качеството му на единствен облигационер по същата емисия облигации против Й. И. П. в качеството му на нотариус, вписан под № 035 на НК, иск за сумата 100 000 евро, предявена частично от 2 773 452евро, ведно със законната лихва, считано от 04.04.2022г., представляваща обезщетение за претърпяна от касатора вреда в размер на пазарната стойност към 25.01.2021г. на ипотекираните имоти, находящи се в [населено място], област Добрич, с договор за учредяване на договорна ипотека в полза на „О. Б. БАНКА“ АД – [населено място] в качеството й на довереник на облигационера по същата емисия облигации, за който договор е съставен нотариален нотариален акт №11, том III, per. № 1803, дело № 377 от 2007г. на нотариус Й. П. с район на действие PC К., вписан с вх. рег. №1600 от 23.03.2007г., акт №61, том I, дело 902/2007г., като договорната ипотека е обявена за нищожна с посоченото влязло в сила решение.

Подадена е и частна касационна жалба от „Ю. Б. АД, представлявано от адв. М. А., срещу решение № 41 от 24.01.2025г. по в. т.д. № 763/2024г. на САС, ТО, 6 състав в частта, с която е отменено определение № 9166 от 13.06.2024г. по гр. д. № 3500/2022г. на СГС, ГО, 29 състав, с което е изменено решение № 2698 от 08.05.2024г. по гр. д. № 3500/2022г. в частта за разноските, като е намален размерът на разноските за адвокатско възнаграждение, които частният жалбоподател е осъден да заплати на „Обединена българска банка“ АД, от сумата 92 309,71 лева на сумата 14 967,98 лева и вместо това е оставена без уважение молбата за изменение на решението.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и е необосновано. Твърди, че въззивният съд изцяло е игнорирал факта, че с облигационния заем са погасени кредити към „ОББ“ АД и поради това тази банка е имала пряка полза от облигационния заем във вида, в който е емитиран. Сочи, че съгласно събраните гласни доказателства „ОББ“ АД е структурирало емисисията, като няма подписан договор за поемане на емисията облигации между емитента и касатора за това, както и друг вид договор между тях, по силата на който касаторът да се е задължил да е водещ мениджър с конкретни задължения в тази връзка, но въпреки това въззивният съд отрича дори наличието на съпричиняване на вредите, а възлага отговорността за това единствено на облигационера. Поддържа, че противоправното поведение на нотариус Й. П. се изразява в неспазването на чл.586, ал.1 ГПК, според който нотариусът проверява дали праводателят е собственик на имота и дали са налице особените изисквания за извършване на сделката.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. При изповядване на разпоредителна сделка нотариусът трябва ли да следи за спазването на всички императивни изисквания на закона или дължи извършването само на формална и от външна страна проверка на представените му документи?

2. Нотариусът има ли задължение да извършва правен анализ дали са изпълнени поставените от законодателя особени изисквания за законосъобразно изповядване на конкретната разпоредителна сделка?

3. Носи ли нотариусът имуществена отговорност, в случай че с влязло в сила съдебно решение бъде прогласена нищожност поради противоречие със закона на разпоредителна сделка, която той е изповядал? Касаторът твърди, че първите три въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

4. Представянето пред нотариуса в рамките на нотариалното производство на документ, който противоречи на императивна правна норма, може ли да преодолее забрана за конкретната разпоредителна сделка в императивната правна норма? Освобождава ли представянето на такъв документ нотариуса от задълженията да следи за особените изисквания на закона към конкретната сделка и да откаже да я изповяда? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 116 от 25.01.2021г. по т. д. № 1623/2019г. на ВКС, I т. о.

5. Трябва ли довереникът на облигационерите да откаже да учреди обезпечения, които биха били нищожни поради противоречие със закона, ако те са посочени като обезпечения в Предложението за записване на облигации?

6. Трябва ли да уведоми емитента за това и/или впоследствие облигационерите? Касаторът намира, че последните два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Касаторът твърди, че е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът „Обединена българска банка“ АД, представляван от адв. В. Г., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Поддържа, че формулираните от касатора правни въпроси имат общотеоретичен характер и нито са свързани с предмета на делото, нито са сред въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл с решението си и които са обусловили крайния извод на съда. Намира, че не са налице и допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Оспорва довода за очевидна неправилност на въззивното решение. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба и претендира разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

Ответникът Й. И. П., представляван от адв. В. Б., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като сочи, че поставените първи четири въпроса, отнасящи се до предявения против него иск, не са обусловили крайните изводи на съда и не са от значение за изхода на спора – въпросите касаят „разпоредителни“ сделки, изповядани от нотариус, в която категория не влизат договорните ипотеки. Твърди, че доколкото решение № 53 от 25.01.2021г. по търг. д. № 1623/2019г. на ВКС, I т. о., не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на него, възражение за което е направил, касаторът не е изложил нито фактически твърдения нотариалното удостоверяване при изповядване на ипотеката да е било нищожно на каквото и да било основание, нито е направил искане за прогласяване нищожността на договора за учредяване на ипотека. Оспорва и наличието на допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и на основанието по чл.280, ал.2 ГПК. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба и претендира присъждане на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

В частната си касационна жалба „Ю. Б. АД поддържа, че въззивното решение в частта, имаща характера на определение по чл.248, ал.3 ГПК, е неправилно. Моли да бъде допуснато касационното му обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Следва ли да се прилагат с ретроактивно действие разпоредбите на Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и по-конкретно: следва ли да се прилага чл.7, ал.2 от Н. № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й към ДВ, бр.88/04.11.2022г., а не в тази на ДВ, бр.68/31.07.2020г., към договор за правна помощ от 04.05.2022г., тъй като по своя характер тя е материалноправна? Частният касационен жалбоподател твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение № 230 от 24.06.2020г. по ч. т.д. № 660/2020г. на ВКС, II т. о., определение № 625 от 03.08.2023г. по т. д. № 1119/2023г. на ВКС, I т. о., определение № 3039 от 17.10.2023г. по гр. д. № 914/2023г. на ВКС, IV г. о., определение № 50032 от 20.03.2023г. по гр. д. № 1705/2022г. на ВКС, I г. о., определение № 4124 от 15.12.2023г. по ч. гр. д. № 2998/2023г. на ВКС, IV г. о.

2. Как се определя предметът на иска при частично предявен иск, върху който се разпределят разноските по чл.78 ГПК между страните съобрзно уважената/отхвърлената част от иска? Твърди се произнасяне на въззивния съд в противоречие с т.1 на ТР № 1 от 17.07.2001г. по тълк. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС и ТР № 3 от 22.04.2019г. по т. д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС.

Частният касационен жалбоподател излага и довод за наличие на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната с частната касационна жалба част.

Ответникът „Обединена българска банка” АД, представляван от адв. В. Г., оспорва частната касационна жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, като твърди, че поставените въпроси касаят правилността на въззивния акт, както и че не са обусловили произасянето на въззивния съд. Излага и подробни съображения за неоснователност на частната касационна жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна– подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е споделил изцяло мотивите му и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях, като е добавил и собствени съображения. Приел е, че в обстоятелствената част на исковата молба ищецът не е изложил каквито и да било твърдения за извършени от първия ответник ОББ действия извън качеството му на довереник на облигационерите, от които ищецът да е увреден, поради което не е възприел посочената от ищеца правна квалификация по чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД. Посочил е, че същността на понятието „облигация“ налага разглеждането му в два аспекта: като инвестиционна ценна книга и като договор за паричен заем, предоставен на акционерно дружество, като общият правен режим се съдържа в разпоредбите на чл.204 – чл.218 ТЗ, а специалният режим – в ЗППЦК /чл.2, чл.77ш – чл.89, чл.100а – чл.100и и др./ Изложил е съображения, че в качеството си на ценна книга облигацията материализира или изразява право на вземане на притежателя си /облигационера/ за определена парична сума, която емитентът е получил при издаване на облигацията и с нея емитентът се задължава след изтичането на определен срок да заплати главницата /номиналната стойност/ и ако това е предвидено, съответната уговорена лихва или да изпълни някакво друго уговорено задължение /например да заплати твърд доход/. Изтъкнал е, че облигационерът записва или закупува облигации, за да инвестира – да получи доход, представляващ лихва при лихвоносните облигации, друг уговорен доход, евентуално положителната разлика между цената при покупка и продажба на облигациите на пазара на финансови инструменти. Посочил е, че при издаване на облигации по реда на чл.205, ал.2 ТЗ облигационерът взема решение дали да инвестира в предложените за записване облигации въз основа на решението за издаване на облигации, прието от общото събрание на акционерите или овластените за това органи, и предложението, което трябва да отговаря на съдържанието, предвидено в чл.205, ал.2 ТЗ, а при публично предлагане на ценни книжа и допускане на ценни книжа до търговия на регулиран пазар по реда на ЗППЦК облигационерът взема решение дали да инвестира чрез записване или закупуване на облигации въз основа на проспекта, издаден по реда на чл.81 и сл. ЗППЦК и потвърден от КФН по чл.90 и сл.ЗППЦК. Обсъдил е относимите разпоредби от ТЗ /чл. 209 и чл.211 ТЗ/ и чл.100а и чл.100в ЗППЦК/ и е достигнал до извод относно характера на договора за облигационен заем като съвкупност от успоредно съществуващи индивидуални такива договори между емитента и всеки облигационер от една страна, и между довереника/представителя на облигационерите и емитента, респ. облигационерите от друга, като отношенията по втората категория сделки следва да са подчинени на правилата за договора за поръчка. Поради това е намерил за ирелевантни за крайния изход на спора възраженията на ответника ОББ, че ищецът „Ю. Б. АД, който е единствен облигационер по договора за облигационен заем, като водещ мениджър на емисията не бил изпълнил задължението си да подготви Проспект за вторично предлагане на ценни книжа и не е регистрирал емисията за облигации за търговия /вторично предлагане/ на Българската фондова борса в 6 месечен срок от датата на емитирането на облигации - до 19.08.2007г., в резултат на което издадената облигационна емисия никога не била получавала статут на публична емисия от облигации и че същата имала характера на първично частно предлагане, за което нормите на ЗППЦК нямали приложение. Намерил е, че този въпрос е изцяло релевантен за отговорността на ответника, тъй като с оглед разясненията на ищеца в исковата молба се твърди, че е налице неизпълнение на задължения от негова страна по повод на конкретни действия извън усвояването на заема по учредяването на обезпеченията на облигационния заем, поради което и въпросът по какъв ред ще бъде предоставян и усвояван облигационния заем - при частно или публично предлагане, е неотносим за отговорността на довереника, респ. като представител на облигационерите, каквото качество безспорно притежава ОББ в отношенията си с единствения облигационер, обемът на която отговорност за всеки от двата вида предлагане - публично или частно, е един и същ.

Намерил е за неоснователни и възраженията на ответника ОББ, че за ищеца не са възникнали имуществени вреди от действията на довереника при учредяване на обезпеченията, тъй като за емитента на облигациите „Зърнени храни Изток“ ЕАД и на поръчителя по облигационния заем - „БМ Трейдинг“АД са били открити производства по несъстоятелност, във всяко от които вземанията на кредитора „Ю. Б. АД, произтичащи от договора за облигационен заем, са били включени в списъка на приетите предявени вземания, в хода на които производства той би могъл да се удовлетвори. Изтъкнал е, производството по несъстоятелност по отношение и на двете дружества поради невнасяне на разноски за издръжката на производството е било прекратено със заличаване на търговеца от търговския регистър и като неблагоприята последица за кредитора от това е погасено вземането му по силата на разпоредбата на чл.739, ал.2 ТЗ.

Въззивният съд е приел за основателни възраженията на ответника ОББ и е споделил мотивите на първоинстанционния съд в тази насока, като ги е възприел за свои, че дори и да е налице вреда, изразяваща се в лишаване на кредитора по облигационния заем от възможността да се удовлетвори от обезпеченията, учредени от намиращото се в икономическа група с емитента дружество - „Хенкел и КОХ България“ЕООД, отговорността за това не може да бъде за довереника, тъй като обстоятелствата и конкретните изисквания как да бъде структурирана облигационната емисия и какви да бъдат обезпеченията - върху какви точно имоти и от кои лица да бъдат учредени, е определено в одобреното от самия ищец в качеството му на водещ мениджър на облигационния заем предложение за записване на емисия от обезпечени облигации от 14.02.2007г., където ясно е посочено, че като обезпечения на емисията е предвидено да бъде учредена първа по ред ипотека на недвижими имоти, собственост на третото лице „Хенкел и КОХ България“ЕООД, а именно З. в [населено място] /земя и сгради/ на стойност 10.3 млн. лева и складова база за семена /земя и сгради/ в [населено място], на стойност от 1,9 млн. лева, за които ипотеки по делото между страните спор няма, че са идентични с ипотеките, които са прогласени впоследствие за нищожни с решенията на Апелативен съд Варна и на ВКС. В контекста на характера и същността на договора за довереник по облигационния заем като такъв по договор за поръчка въззивният съд е приел, че за ОББ в качеството му на довереник на облигационерите не може да възникне нито правомощие, нито задължение да променя структурата и обезпечеността на емисията. Поради това е намерил, че като е предприела чрез надлежно упълномощени свои служители учредяването на предвидените в Предложението от 14.02.2007г. обезпечения по указания от облигационера начин, ОББ е изпълнила точно условията на облигационната емисия и поетото като довереник задължение по договора от 15.02.2007г., сключен с емитента, което задължение повтаря изцяло изискването на Предложението от 14.02.2007г. досежно вида на обезпечението. Изтъкнал е, че за довереника ОББ не е налице задължение нито да прави правен анализ на обезпеченията, предвидени за учредяване в Предложението от 14.02.2007г., нито да представя доказателства за правото на собственост и на особените изисквания на закона, а единственото й задължение като довереник е да следи за учредяването на предвидените в предложението и договора обезпечения, което е изпълнила точно и добросъвестно, като чрез надлежно упълномощено лице е била страна в нотариалните производства по учредяване на обезпеченията, предвидени в Предложението от 14.02.2007г. и в договора от 15.02.2007г. Изложил е съображения, че в контекста на дължимата грижа от банката като довереник по договора за изпълнение на функцията „довереник на облигационерите“ е напълно достатъчно тя да е проверила дали са спазени изискванията на чл.10, ал.1 и ал.2 от Закона за съхранение на зърно/отм./, съдържащи забрана публичен склад за зърно да бъде поръчител, залогодател, както и гарант по заеми на трети лица, както и при учредяване на ипотека върху такъв склад да бъде дадено предварително разрешение от Националната служба по зърното искане, към което се прилага информация за финансовото състояние и за задължението. Посочил е, че в случая тази процедура е била спазена - видно от приложените удостоверения по отношения на единия от имотите Националната служба по зърното е дала предварително съгласие за учредяване на ипотека, а по отношение на другия имот изрично е заявила, че към момента на учредяване на ипотеката този имот няма характера на публичен склад. Поради това е достигнал до извод, че ОББ преди учредяване на ипотеката е предприела всички необходими и зависещи от нея дейности, свързани със законосъобразното учредяване при спазването на установените от закона общи и специални изисквания, като с извършването на тези действия е осъществила дължимата грижа по повод на мандатните й отношения с единствения обилгационер по облигационния заем „Пощенска банка“АД, като в контекста на изложеното за ОББ не е съществувало задължението да извършва самостоятелен правен анализ на обезпеченията в смисъла, вложен от тълкуванието на съда при разглеждане на спора относно нищожността на ипотеките, още повече че ипотеките са били предложени от самия кредитор по облигационния заем.

Въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на ищеца, поддържани от него и във въззивната му жалба, че инциативата за сключването на облигационния заем е на ответника ОББ, като с това се е целяло рефинасирането и погасяване на стари задължения на длъжника към банката. Посочил е, че от една страна, естеството и характера на отношенията между емитента и довереника са извън предмета на настоящия правен спор, а от друга, дори и да се приеме, че това е така и че действително ОББ е инициирала процедурата по сключване на заема, преследвайки някакъв специален свой интерес и с това да е предложила начина на обезпечаване на задълженията на емитента да стане върху конкретните имоти, с оглед качеството на ищеца като водещ мениджър на емисията той е този, който е трябвало окончателно да определи структурата на емисията обезпечени облигации, в т. ч. и как те трябва да бъдат обезпечени, поради което и за грешния си избор и преценка той не може да вини други, в т. ч и довереника, който на основата на породилите се между тях мандатни отношения е длъжен да се съобрази с поставените впоследствие от ищеца като водещ мениджър на емисията облигации изисквания.

По тези съображения въззивният съд е приел, че възникналата вреда, изразяваща се в невъзможността кредиторът да се удовлетвори от учредените обезпечения, не се дължи на действия на довереника ОББ, а на действията на служителите на „Ю. Б. АД, изготвили предложението от 14.02.2007г., в което са определени условията за обезпечаване на облигационната емисия, и е достигнал до извод за неоснователност на предявените против този ответник искове.

С оглед изхода на делото по главния иск срещу ответника ОББ въззивният съд се е произнесъл и по евентуалния иск с правно основание чл.45 ЗЗД, предявен срещу ответника Й. П.. Посочил е, че искът срещу този ответник се основава на твърдения, че е налице противоправно поведение от двамата нотариуси, изповядали учредяването на договорните ипотеки, които според ищеца не са били спазили задълженията си по чл.586, ал.1 ГПК – при издаването на нотариален акт, с който се прехвърля право на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижим имот, нотариусът проверява дали праводателят е собственик на имота и дали са налице особените изисквания за извършване на сделката. Въззивният съд не е възприел тези твърдения на ищеца и е препратил изцяло към мотивите на първоинстанционния съд съгласно чл.272 ГПК, тъй като не е намерил за необходимо какво повече да добави извън казаното и подробно обяснено в обжалваното решение. Добавил е само, че при изповядване на сделката нотариусът е проверил, че са изпълнени общите и специални изисквания на закона съгласно чл.586, ал.1 ГПК, гарантиращи законосъобразността при провеждане на нотариалното производство - нотариусът е проверил, че ипотекарният длъжник е собственик на имота /обстоятелство, което по делото изобщо не е спорно/, както и е проверил дали са спазени особените изисквания на закона - в случая, активната легитимация на страните, валидната представителна власт, съответно взетите решения на компетентните за това органи на дружествата, участващи в нотариалното производство, дадените разрешения за извършване на ипотеката, липсата на публични задължения както върху ипотекираните имоти, така и липсата на публични задължения изобщо, установени с влязъл в сила данъчно-облагателен акт. Посочил е, че нотариалният акт, в който е материализиран договорът за ипотека, е изряден от формална страна, поради което и нотариалното производство, проведено от самия нотариус, е валидно като отговарящо на всички изисквания на закона. По отношение спазването на специалните изисквания на закона - тези по чл.10, ал.2 от ЗСТЗЗ/отм./ , въззивният съд е приел, че нотариусът е изискал и пред него са представени писмо изх.№ 17/19.03.2007г., т. е преди учредяването на ипотеката, което е станало на 23.03.2007г., като Националната служба по зърното при МЗХ на основание чл.10, ал.2 ЗСТЗЗ е дала разрешение на ипотекарния длъжник „Хенкел и КОХ България“ЕООД да учреди ипотека на лицензираните като публичен склад за зърно складови помещения в З., [населено място] в полза на довереника по облигационния заем ОББ. Приел е, че към датата на изповядване на разпоредителната сделка лицензиращият орган е считал, че приложима в случая е разпоредбата на чл.10, ал.2 ЗСТЗ, въз основа на която е дал съответното разрешение, очевидно считайки, че по отношение на тази ипотека не съществува забраната по ал.1. Намерил е, че при извършване на проверката по чл.586, ал.1 ГПК нотариусът дължи извършването само на формална и от външна страна проверка на представените му документи и за него не съществува задължението, а и възможността да извършва проверка дали представените или декларираните пред него обстоятелства отговарят на истината, а още по-малко е имал задължението да извършва правен анализ дали са изпълнени поставените от законодателя в разпоредбата на чл.10, ал.1 и ал.2 от ЗСТЗЗ/отм./ съществуващи към онзи момент особени изисквания за законосъобразното изповядване на конкретната разпоредителна сделка и то във вложения в мотивите на ВКС смисъл.

Въззивният съд е приел, че обжалваното пред него определение за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, е неправилно. Посочил е, че ответникът „Обединена българска банка” АД е претендирал като заплащане на съдебни разноски адвокатско възнаграждение в размер на сумата 92 174, 40 лева, по който размер другата страна е направила възражение за прекомерност. Намерил е за неправилни изводите на първоинстанционния съд за основателност на направеното от „Ю. Б. АД възражение за прекомерност, като е приел, че уговореното и действително заплатено от ответника възнаграждение за процесуално представителство е съобразено и съответства изцяло на разпоредбата на чл.2, ал.7 от Наредбата за минимални адвокатски възнаграждения, която предвижда, че при предявен частичен иск адвокатското възнаграждение се изчислява върху пълния размер на иска, а не върху частичната претенция по делото, когато искът за първи път се предявява като частичен, каквато е процесната хипотеза. Посочил е, че в случая минималният размер, определен съобразно чл.7, ал.2, т.7 от Наредбата, възлиза на 106 016,01 лева без ДДС, какъвто се дължи на процесуалния представител. Приел е, че макар да намира за принципно правилни мотивите на първоинстанционния съд относно предмета на делото, те не могат да обосноват извод в изразения от него смисъл. Посочил е, че каквито и да са били мотивите и съображенията за изменението на тази разпоредба от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, доколкото тя безспорно има нормативен характер и е действащо право, не може да се откаже да се зачете действието й, като противното би било израз на недопустим правен нихилизъм, което не може да бъде толерирано от нито един държавен орган, още по-малко от страна на съда. Във връзка с цитираното от първоинстанционния съд решение на СЕС от 25.01.2024г. въззивният съд е приел, че няма основание за позоваване на него предвид безспорно значимата фактическа и правна сложност на настоящия правен спор, като заплатеното по него възнаграждение на процесуалния представител на ответника ОББ като съответстващо на минималния размер по Наредбата няма основание да бъде намалявано под установения в нея минимум. Поради това въззивния съд е приел, че обжалваното определение следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което на ОББ следва да бъде присъдено цялото заплатено в първоинстанционото производство адвокатско възнаграждение.

По касационната жалба:

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първите четири въпроса са относими към предявения от ищеца иск против евентуалния ответник и са свързани със задълженията на нотариуса по чл.586, ал.1 ГПК при изповядване на разпоредителна сделка. В настоящия случай въззивният съд, за да достигне до извод за неоснователност на предявения иск, е приел, че ответникът е извършил дължимата проверка относно активната легитимация на страните, валидната представителна власт, съответно взетите решения на компетентните за това органи на дружествата, участващи в нотариалното производство, дадените разрешения за извършване на ипотеката, липсата на публични задължения както върху ипотекираните имоти, така и липсата на публични задължения изобщо, установени с влязъл в сила данъчно-облагателен акт. Макар да е приел, че нотариусът дължи единствено формална и от външна страна проверка на представените му документи, въззивният съд е пояснил, че това се отнася до задължението и възможността на нотариуса да извършва проверка дали представените или декларираните пред него обстоятелства отговарят на истината. Останалите съображения, изложени от въззивния съд, и мотивите на първоинстанционния съд, към които той е препратил, като ги е направил свои, са обусловени от конкретните факти по делото, с оглед на които е прието, че към датата на учредяване на обезпеченията и емитентът, и ищецът, и довереникът, и лицензиращият орган, и двамата нотариуси са извършили действия при приложение на действащата към онзи момент правна норма, без от никой от тях да са извършени действия по превратно търкуване на закона или при небрежност по прилагане на закона или при упражняване правратно на права, с които да се цели увреждането на ищеца, като го лиши в един по-късен момент от обезпеченията по облигационния заем. Следователно решаващият извод на въззивния съд не е обоснован със съображения за липса на задължение на нотариуса да следи за спазването на всички императивни изисквания на закона, а е обусловен от обсъждане на конкретните факти по делото и приетото въз основа на тях изпълнение на това задължение. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд по същество представлява оплакване за неправилност на решението, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. По изложените съображения формулираните от касатора първи четири въпроса не обосновават общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обосновават допускане на касационен контрол на въззивното решение.

Последните два въпроса, поставени от касатора, са относими към предявените от ищеца главни искове. По начина, по който са формулирани, въпросите също не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като разрешаването им е обусловено от конкретните факти по делото. В случая решаващите мотиви на въззивния съд, включително мотивите на първоинстанционния съд, към които той е препратил на основание чл.272 ГПК, са обосновани с приетото за установено обстоятелство, че ищецът, освен единствен облигационер, е имал и качеството на водещ мениджър на емисията и поради това той е трябвало окончателно да определи структурата на емисията обезпечени облигации, в т. ч. и как те трябва да бъдат обезпечени, и сам е преценил да инвестира в цялата емисия облигации. По тези съображения въззивният съд е формирал решаващия извод, че настъпилата вреда не се дължи на действия на довереника ОББ, а на действията на служителите на „Ю. Б. АД, изготвили предложението от 14.02.2007г., в което са определени условията за обезпечаване на облигационната емисия. С оглед на това въззивният съд не се е произнасял по въпросите дали ответникът е бил длъжен да уведоми емитента за това и/или впоследствие облигационерите и да откаже да учреди предвидените в предложението за записване на облигации обезпечения. Поради това поставените от касатора въпроси не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационен контрол.

Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По частната касационна жалба:

Поставените от частния жалбоподател процесуалноправни въпроси, отнасящи се до приложението на Наредба № 1/2004г. и относимата към спора редакция, макар да са обсъждани от въззивния съд, не могат да обосноват допускане на касационен контрол. Въззивният съд е изложил и съображения във връзка с решение на СЕС от 25.01.2024г., приемайки за безспорно наличието на значителна фактическа и правна сложност на настоящия правен спор, поради което е достигнал до извод за липса на основание заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство да бъде намалявано под установения в Наредбата минимум. Във връзка с тези съображения на въззивния съд, които са самостоятелно обуславящи решаващия му извод, частният касационен жалбоподател не е формулирал процесуалноправен въпрос.

Следва да се добави, че съгласно решение от 25.01.2024г. по дело С–438/2022г. на Съда на Европейския съюз и формираната трайна практика на ВКС при произнасяне по искане по чл.78, ал.5 ГПК за намаляване на адвокатско възнаграждение поради прекомерност или по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗЗД съдът не е обвързан от приетите в Наредба № 1 от 09.07.2004г. размери, които могат да служат само като ориентир за съда при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение. Тези размери, както и приетите за подобни случаи размери на възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда, като от значение следва да са следните критерии: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и фактическата и правна сложност на делото. Така формираната практика, наред с изложеното по-горе, обуславя извода, че както и да се отговори на въпросите относно приложимата редакция на Наредба № 1/2014г., това няма да се отрази на произнасянето по разноските за първоинстанционното производство, като частният касационен жалбоподател не е формулирал въпроси във връзка с дължимата от съда преценка за съответствието на заплатеното адвокатско възнаграждение с действителната фактическа и правна сложност на спора.

Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника „ОББ” АД следва да бъдат присъдени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 61 355,03 евро /с левова равностойност 120 000 лева/, а на ответника Й. И. П. – разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 4090,35 евро /с левова равностойност 8000 лева/.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 41 от 24.01.2025г. по в. т.д. № 763/2024г. на САС, ТО, 6 състав, с което е потвърдено решение № 2698 от 08.05.2024г. по гр. д. № 3500/2022г. на СГС.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 41 от 24.01.2025г. по в. т.д. № 763/2024г. на САС, ТО, 6 състав в частта, с която е отменено определение № 9166 от 13.06.2024г. по гр. д. № 3500/2022г. на СГС, ГО, 29 състав, с което е изменено решение № 2698 от 08.05.2024г. по гр. д. № 3500/2022г. в частта за разноските, като е намален размерът на разноските за адвокатско възнаграждение, които „Ю. Б. АД е осъдено да заплати на „Обединена българска банка“ АД, от сумата 92 309,71 лева на сумата 14 967,98 лева и вместо това е оставена без уважение молбата за изменение на решението.

ОСЪЖДА „Ю. Б. АД, ЕИК[ЕИК] да заплати на „Обединена българска банка“ АД, ЕИК[ЕИК] сумата 61 355,03 евро /с левова равностойност 120 000 лева/ - адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.

ОСЪЖДА „Ю. Б. АД, ЕИК[ЕИК] да заплати на Й. И. П. сумата 4090,35 евро /с левова равностойност 8000 лева/ - адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: