Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Т. К. срещу решение № 184 от 03.12.2019 г. по в. гр. д.№ 318 от 2019 г. на Търговищкия окръжен съд, гражданска колегия, с което е потвърдено решение № 79 от 02.08.2019 г. по гр. д.№ 415 от 2016 г. на Районен съд - Омуртаг в обжалваната му част за уважаване на предявените от М. М. С. срещу Н. Т. К. и Ц. Т. А. искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване правото на собственост на ищеца върху четири имота: УПИ. ..., УПИ. ..., УПИ. ... и УПИ. ..., в кв.... по регулационния план на [населено място], общ.А. от 1950 г. и за отмяна на основание чл.537, ал.2 ГПК на издадения в полза на ответниците Н. К. и Ц. А. констативен нотариален акт №. ... г. за тези имоти.

Касаторът счита, че решението на въззивния съд е нищожно, недопустимо и неправилно - основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Счита, че решението е нищожно и недопустимо и противоречи на посочена от него практика на ВКС /решение № 68 от 2013 г. по гр. д.№ 603 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г. о./ по следните въпроси:

1. Може ли да се определи като несъмнено и постоянно упражняването на фактическа власт върху недвижимия жилищен имот, който не е посещаван редица години, но са заплащани данъци за него и в него не са извършвани никакви явни действия по стопанисването му, като многократно съм бил умишлено недопускан до имота?

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими към спора доказателства, включително и свидетелски показания и да изложи мотиви кои факти приема за осъществили се и кои не и защо кредитира показанията на отделни свидетели?

В писмен отговор от 13.05.2020 г. ответникът по жалбата М. М. С. оспорват същата. Молят касационното обжалване на решението на Търговищкия окръжен съд да не бъде допускано и да му се присъдят направените по делото разноски.

Върховният касационен съд на Р. Б, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове за собственост на недвжими имоти, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, независимо от цената на исковете.

За да постанови решението си за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за уважаване на предявените искове по чл.124, ал.1 ГПК за четирите УПИ, въззивният съд е приел за безспорно установено от доказателствата по делото, че процесните имоти са били собственост на дядото на ответниците К. С. Т.. Последният е бил вписан като техен собственик в разписния лист към регулационния план на [населено място] от 11.11.1950 г. През 1956 г. със завещание от 01.02.1956 г. К. С. Т. завещал на бащата на ответниците Т. К. С. тези и други свои имоти. Съдът е взел предвид, че през 1977 г. за тези имоти са били издадени два нотариални акта - констативен нотариален акт за собственост по давност на З. Х. Х. и нотариален акт за покупко-продажба, по силата на който З. Х. продава процесните парцели на А. Д. А.. Съдът е обсъдил и събраните по делото свидетелски показания, които са еднопосочни в смисъл, че през 1975 г. дядото на ответниците К. С. Т. и жена му баба Ц. се преселили да живеят в [населено място] и продали къщата и двора в [населено място] на З. Х.. По-късно той продал къщата и дворното място на А. А., който пък през 1989 г. го продал с неформален договор на ищеца М. С.. От 1989 г. ищецът и семейството му непрекъснато живеели и стопанисвали спорните имоти, като до 2014 г. не е имало никакви спорове относно тяхната собственост. С оглед на така приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е счел за доказано, че ищецът М. С. е придобил правото на собственост върху процесните имоти на основание давностно владение, осъществявано явно и непрекъснато в продължение на повече от 10 години - повече от 25 години от 1989 г., когато е купил къщата и дворното място с неформален договор до 2014 г., когато за първи път ответникът К. се появил и предявил някакви претенции за тези имоти.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Търговищкия окръжен съд по поставените въпроси поради следното:

1. Първият поставен въпрос /Може ли да се определи като несъмнено и постоянно упражняването на фактическа власт върху недвижимия жилищен имот, който не е посещаван редица години, но са заплащани данъци за него и в него не са извършвани никакви явни действия по стопанисването му, като многократно съм бил умишлено недопускан до имота? / не е правен въпрос за допускане на касационното обжалване по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение и не съответства на установената по делото фактическа обстановка: че ищецът М. С. е осъществявал явно владение върху процесните имоти в продължение на повече от 25 години - от 1989 г., от когато е живеел със семейството си в къщата и е обработвал дворното място. Обстоятелствата, дали ответникът Н. К. е посещавал имотите редовно или не и дали е плащал данъци за тях, са без всякакво правно значение за определянето на владението на ищеца М. С. като явно, несъмнено, постоянно и необезпокоявано.

2. По втория поставен въпрос /Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими към спора доказателства, включително и свидетелски показания и да изложи мотиви кои факти приема за осъществили се и кои не и защо кредитира показанията на отделни свидетели? / няма противоречие с практиката на ВКС, макар такава да не е посочена от касатора. Напротив, напълно в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е обсъдил в решението си всички относими към спора доказателства, включително и свидетелските показания. Действително, няма обосновка защо се кредитират показанията на едни свидетели, а на други не, но такава не би могла и да има предвид обстоятелството, че показанията на тримата разпитани по делото свидетели са еднопосочни и не си противоречат, поради което очевидно съдът е приел за достоверни показанията и на тримата свидетели.

В решението си ясно и недвусмислено въззивният съд е посочил какво приема за установено от фактическа страна и какви правни изводи прави въз основа на установаната фактическа обстановка.

Съдът не е обсъждал и не се е позавал на чл.90а ЗН, тъй като конкретния казус не е свързан с приложението на тази разпоредба от ЗН (ЗАКОН ЗЗД НАСЛЕДСТВОТО): разпоредбата касае действието на завещанията и продажбите на наследства, отнасящи се до имоти, които са били одържавени или включени в ТКЗС, а по делото е било безспорно установено, че процесните имоти, които са били предмет и на завещанието от 01.02.1956 г., никога не са били одържавявани или включвани в ТКЗС, а още от 1950 г. са се намирали в регулацията на селото и са били частна собственост - първоначално на дядото на ответниците, а впоследствие на други лица.

Във въззивното решение не е обсъждано прекъсване на владението, тъй като по делото няма доказателства за такова прекъсване. Съгласно чл.116 ЗЗД във връзка с чл.84 ЗС, придобивната давност се прекъсва с направено от владелеца признание на правото на собственост на собственика, с предявяването на иск за собственост от собственика срещу владелеца или с предприемане от собственика на действия по принудително отнемане на вещта от владелеца. По конкретното дело няма доказателства нито за направено от М. С. признание на правото на собственост на Н. К. и Ц. А., нито за заведен от Н. К. и Ц. А. иск срещу М. С. за собственост на процесните имоти, нито за предприети от К. и А. действия за принудително отнемане на имотите от М. С.. Подаваните от К. жалби до прокуратурата и до различни държавни и общински служби не са измежду посочените в чл.116 ЗЗД юридически факти, които прекъсват придобивната давност.

Не са налице и посочените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Търговищкия окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост.

В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗС, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК в действащите им редакция и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Търговищкия окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 300 лв.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 184 от 03.12.2019 г. по в. гр. д.№ 318 от 2019 г. на Търговищкия окръжен съд, гражданска колегия.

ОСЪЖДА Н. Т. К. от [населено място], [улица] да заплати на М. М. С. от [населено място], общ.А., обл.Т., [улица] на основание чл.78 ГПК сумата 300 лв. /триста лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.