Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на “Д. – 371“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 898 от 17.10.2019 г. по в. т. д. № 923/2019 г. на Варненски окръжен съд в частта, потвърждаваща постановеното от Варненски районен съд решение № 456 от 07.02.2019 г. по гр. д. № 550/2018 г., с което е уважен предявеният от Технически университет, [населено място] срещу дружеството-касатор иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 236, ал. 2 ЗЗД за признаване за установено, че търговското дружество дължи на университета сумата 20 710 лв. – обезщетение за ползване на имот след прекратяване на договор за наем № 84/30.05.2016 г. за м. май 2017 г. и м. юни 2017 г., която сума е предмет на заповед № 9408 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена на 14.11.2017 г. по ч. гр. д. № 17272/2017 г. на Варненски районен съд.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Изразява несъгласие с извода на решаващия състав за дължимост на претендираното от ищеца обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, като твърди, че същият е резултат от необсъждането на всички събрани по делото доказателства и заявени от негова страна възражения. Излага подробни съображения в подкрепа на поддържаната и пред инстанциите по същество своя теза, че наетият имот му е предаден в състояние, непозволяващо да бъде ползван съобразно уговореното предназначение, поради което наемодателят не е бил изправна страна и предприетото от него разваляне на процесния договор за наем не е породило действие.

Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3,т. 1 ГПК са поставени въпросите: I. Процесуалноправни въпроси: За обхвата на въззивната проверка относно допустимостта и правилността на първоинстанционното решение и за задълженията на въззивния съд да разгледа всички заявени с въззивната жалба, но и с отговора на исковата молба насрещни възражения на страните, които изключват основателността на исковите претенции, респ. дължи ли въззивният съд и при постановяване на крайния съдебен акт произнасяне по всички наведени с въззивната жалба възражения, както и произнасяне по направените с отговора възражения, изключващи основателност на исковата претенция или поставящи изпълнението й под условие, както и длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички допустими и относими към спорния предмет възражения и доводи на страните, както и да изложи мотиви по тях; II. Материалноправни въпроси: 1. Неизпълнение на договорните задължения на наемодателя за предаване на имота в „надлежно състояние“, тоест в състояние което отговаря на ползването, за което е нает, на основание чл. 230, ал. 1 ЗЗД, санират ли виновното му неизпълнение при подписване на приемо-предавателен протокол с наемодателя, позволявайки на последния да упражнява фактическа власт; 2. Как следва да се тълкува разпоредбата на чл. 230, ал. 1 ЗЗД в частта „Ако не е уговорено друго, наемодателя e длъжен….“? Законодателят е имал предвид изрично договорно съглашение или разпоредба на договора за наем, описващо състоянието на имота, от което да е видна волята на страните, че вещта се наема в състояние, което отговаря или не отговаря на ползването, за което е наета? Или подобно тълкуване е допустимо да бъде изведено от предхождащи и последващи действия или бездействия на страните по договора, съобразно изискванията на чл. 20 ЗЗД, включително и от приемо-предавателен протокол без описание на състоянието на наетия обект; 3. От значение ли е при разрешаване на спор за отговорност на наемателя за неплащане на наемната цена за периода на невъзможност да ползва вещта съобразно договореното предназначение и настъпили ли са последиците от едностранното разваляне на договора от страна на наемодателя, да се изследва дали тази невъзможност произтича или не произтича от виновното поведение на наемодателя по наемното правоотношение; 4. Наличието на приемо-предавателен протокол без описание на състоянието на имота, следва да ли да се приеме за мълчаливо съгласие на наемателя за състоянието в което го приема; 5. При положителен отговор на предходно поставения въпрос, това съгласие следва ли да се съотнесе и по отношение състоянието на имота съобразно неговото предназначение; 6. Извършването на необходими ремонти на вещта/имота от наемателя изключва ли отговорността на наемодателя и санира ли неизпълнението на задължението му по чл. 230 ЗЗД, да го предаде в състояние годно съобразно предназначението, за което е нает; 7. Как следва да се тълкува изразът „обикновено внимание“ в разпоредбата на чл. 230, ал. 3 ЗЗД, изключваща отговорността на наемодателя? Независимо, че недостатъците са установени след сключване на договора, а не при неговото сключване, то изразът „обикновено внимание“ следва ли да се тълкува: 8.1. Като взаимовръзка между дадена възможност на наемателя да узнае за съществуващите недостатъци; 8.2. Обикновеното дължимо внимание за явните и видими недостатъци ли са отнася или и за скрити такива, като например /липса или негодни налични инсталации за ел. енергия и вода, или за видни, но нефункциониращи/? Необходими ли са експертни познания за някои от изброените недостатъци и при заявени възражения от страна в процеса следва ли съдът служебно да назначи експертиза“.

В подкрепа на твърдението за противоречие с практиката на ВКС касаторът се позовава на: Тълкувателно решение № 1 о 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 1/53 г., ППВС № 1/85 г., решение № 114 от 07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на II т. о. и решение № 15 от 23.01.2017 г. по т. д. № 2388/2014 г. на II т. о. (за процесуалноправните въпроси) и решение № 38 от 27.02.2012 г. на ІІ г. о. и решение № 81 от 07.07.2009 г. на І т. о. (за материалноправните въпроси).

Освен това, касаторът счита, че касационното обжалване следва да бъде допуснато и поради вероятна недопустимост на обжалваното решение, произтичаща от отказа на първоинстанционния съд да спре производството по делото по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване на т. д. № 579/2018 г. на Варненски окръжен съд, имащо, според него, преюдициално значение за настоящия спор. Заявява също и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касация – Технически университет, [населено място] – оспорва касационната жалба като недопустима. Евентуално, моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 15.01.2020 г. Претендира разноски за настоящото производство.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на обжалване.

Неоснователно е възражението на ответника за недопустимост на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая не се касае за два отделни иска с цена под нормативно установения размер, а за един иск с цена, която надвишава минималния праг за допустимост на касационния контрол както за гражданските дела (5 000 лв.), така и за търговските дела (20 000 лв.).

При постановяване на въззивното решение в обжалваната негова част, с която предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 236, ал. 2 ЗЗД е уважен, решаващият състав е приел за установено, че: С договор № 84 от 30.05.2016 г., сключен след проведен търг с явно наддаване, Технически университет, [населено място] е предоставил на “Д. – 371“ ЕООД, [населено място] за временно ползване за срок от 10 години студентско общежитие [жилищен адрес] с прилежаща кафе-сладкарница, находящо се в [населено място], срещу задължение на наемателя да заплаща месечно възнаграждение в размер на 10 355 лв.; Наетият обект е предаден на наемателя с приемо-предавателен протокол от 31.05.2016 г.; В подписани на 30.06.2016г. Указания за начина на ползване на обекта страните са дефинирали ползването му по предназначение като отдаване под наем на стаи или части от тях за настаняване на правоимащи лица, а по отношение на нежилищните части - използването им по предназначение от наемателя или преотдаването им за ползване на търговци или други лица; Студентското общежитие е затворено и изведено от жилищния оборот през 2012 г. поради необходимост от извършване на сериозни ремонтни дейности; С покана с изх. № 47 от 05.01.2017г., получена от търговското дружество-наемател на 10.01.2017 г., същото е уведомено от наемодателя за размера на непогасените задължения за заплащане на наемна цена и консумативни разходи за периода от м. август 2016 г. до м. декември 2016 г., с предупреждение, че при неизпълнение в едномесечен срок ще счита договора за развален; С нотариална покана рег. № 2615, том I, акт № 101 от 07.04.2017 г., връчена на 13.04.2017 г., наемодателят е отправил искане за освобождаване на обекта, а впоследствие със заповед от 13.07.2017 г. на Областния управител на Варна е разпоредено принудителното му изземване от държането на наемателя.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че съществувалото между страните наемно правоотношение е преустановено поради разваляне на договора за наем от страна на наемодателя по реда на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, считано от 10.02.2017 г. С оглед на това и поради обстоятелството, че наемателят е продължил да ползва имота и след този момент, въпреки противопоставянето на наемодателя, същият му дължи обезщетение съгласно чл. 236, ал. 2 ЗЗД.

Като неоснователно решаващият състав е преценил основното възражение на ответника за предаване на имота в състояние, което е негодно за ползването му по предназначение, т. е. за неизправност на наемодателя, обуславяща съответно невъзможност да развали договора за наем. На база събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивната инстанция е приела, че наемателят е бил запознат с реалното състояние на обекта както преди сключване на договора, включително при огледа му, като елемент от тръжната процедура, така и към момента на съставяне на приемо-предавателния протокол, именно поради което в кратки срокове след сключване на договора е предприел действия по извършване на необходимите ремонтни дейности. С оглед на това е направен изводът, че в случая е налице хипотезата на чл. 230, ал. 3 ЗЗД, т. е. че обектът е предаден в договореното между страните състояние, в подкрепа на който извод е преценен и фактът, че наемателят не е предприел действия по упражняване на някоя от предвидените в чл. 230, ал. 2 възможности – да иска от наемодателя поправяне на вещта, съразмерно намаление на наемната цена или разваляне на договора.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

На първо място, не може да се счете, че е налице вероятност обжалваният акт да е недопустим, което би обусловило допускане на касационния контрол. С оглед предмета на образуваното пред Варненски окръжен съд т. д. № 579/2018 г. – множество претенции на дружеството - наемател, в т. ч. и такива, основани на чл. 230, ал. 2 ЗЗД, не може да се счете, че е налице връзка на преюдициалност между посоченото дело и настоящото дело, чийто предмет е претенция по чл. 422 ГПК за установяване дължимост на обезщетение за ползване на нает имот след разваляне на договора за наем. Ето защо, твърдението за допуснато от въззивния съд нарушение на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, рефлектиращо върху допустимостта на постановеното от него решение, е неоснователно.

На второ място, поставените от касатора множество въпроси също не могат да обосноват допускане на касационното обжалване.

Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая тези изисквания не са изпълнени.

Конкретно формулираните в изложението въпроси не могат да бъдат преценени като обуславящи за изхода на делото в смисъла, разяснен в тълкувателния акт. По отношение на процесуалноправните въпроси по т. 1, свързани с обхвата на въззивната проверка и задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, горният извод произтича от обстоятелството, че по своята същност тези въпроси представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения, които обаче са основания за самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Отделно от това, въпросите са поставени абстрактно, без да са отнесени към мотивите на въззивното решение и без да е посочено кои, според касатора, са онези негови възражения и доводи, които не са обсъдени от въззивната инстанция. Относими към правилността на обжалвания акт са и част от материалноправните въпроси (въпрос № 2 и № 4), в основата на които е несъгласието на касатора с направените от въззивния съд изводи от тълкуването на сключения между страните договор за наем и събраните по делото доказателства, по-конкретно – за това, че наемателят е знаел за недостатъците на наетия имот и не се е противопоставил, т. е. че е налице хипотезата на чл. 230, ал. 3 3ЗД. Както беше посочено вече, правилността на тези изводи би могла да бъде преценявана само при вече допуснат касационен контрол, но не и в производството по селекция на касационните жалби. Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на останалите материално правни въпроси следва от това, че мотивите на въззивното решение не съдържат произнасяне по тях, поради което тези въпроси не са обусловили изхода на делото. За въпрос № 3 следва да се отбележи също, че е без значение за спора, доколкото е поставен във връзка с претенция за заплащане на наемна цена, докато предмет на настоящия спор е претенция за дължимост на обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД.

С оглед констатацията за липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, не подлежи на обсъждане наличието на допълнителните предпоставки, характерни за заявените две основания – чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

На последно място, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на атакуваното решение, тъй като такава не се констатира – решението нито е явно необосновано (поради грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е постановено contra legem (законът да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък extra legem (да е приложена несъществуваща или отменена правна норма). В случая касаторът е отъждествил очевидната неправилност с неправилността на акта поради необоснованост и нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, която обаче не може да обоснове допускането му до касационен контрол.

С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

При този изход на делото на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство в размер на сумата 1 381.56 лв. – адвокатско възнаграждение, с включен ДДС, чието уговаряне и заплащане по банков път се установява от представените с отговора на касационната жалба документи: договор за правно обслужване № 4/13.01.2020 г., фактура № [ЕГН]/07.01.2020 г. и преводно нареждане до „Интернешънъл А. Б“, [населено място].

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 898 от 17.10.2019 г. по в. т. д. № 923/2019 г. на Варненски окръжен съд в частта, потвърждаваща постановеното от Варненски районен съд решение № 456 от 07.02.2019 г. по гр. д. № 550/2018 г.

ОСЪЖДА „Д. – 371” ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на Технически университет, [населено място], БУЛСТАТ[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] разноски за настоящото производство в размер на сумата 1 381.56 (хиляда триста осемдесет и един лева и петдесет и шест стотинки).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ: