Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Я. Т. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 639 от 11.03.2020 г. по гр. д.№ 2915/ 2019 г., с което е потвърдено (в обжалваната пред въззивния съд част) решение на Софийски градски съд по гр. д.№ 20481/ 2014 г. и по този начин жалбоподателката е осъдена да заплати на И. В. Д. сумата 93 163,86 лв, представляваща превишението в припадащата се част от погасено солидарно задължение на двамата, произтичащо от договор за банков кредит № 3058/R/2006 от 16.11.2006 г., законната лихва върху тази сума от 19.12.2014 г. до окончателното й изплащане и разноски по делото.

В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката повдига правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. следва да бъдат прецизирани в следния смисъл: солидарно ли отговарят бивши съпрузи за задълженията по договор за кредит, сключен по време на брака, ако сумата е усвоена само от единия съпруг и не е разходвана за задоволяване на общи нужди на семейството; при предявен иск срещу солидарен длъжник от друг солидарен длъжник, платил цяло парично задължение, трябва ли ответникът да оборва презумпцията по чл.127 ЗЗД, ако ищецът не е доказал погасяване на задължението с лични средства и за какво е разходвана сумата; в същата хипотеза ищецът носи ли доказателствена тежест по отношение на факта, че е платил повече от своята част и по отношение на факта на обедняването си за сметка на ответника; в същата хипотеза, ако паричното задължение е поето за покупка на недвижим имот и цената на този имот е значително по-малка от поетото задължение, ищецът ли носи доказателствена тежест да установи за какво е разходвана разликата; ако той не е представил такива доказателства, приложима ли е разпоредбата на чл.32 ал.2 СК; за доказателствената сила на документи, които удостоверяват различна цена на недвижим имот и на кой от тях следва да се даде вяра, ако единият е договор за кредит, а другият – нотариален акт. Счита, че тези въпроси са разрешени в обжалвания акт в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, с изключение на последния, за който претендира, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Освен това поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно, предвид неустановяването на правнорелевантните факти – за какво е използван пълният размер на сумата по договора за банков кредит, да кой момент задълженията по договора са погасявани с общи средства на бившите съпрузи и погасявано ли е задължението след развода с лични средства на ищеца.

Ответната страна И. Д. оспорва жалбата като поддържа, че поставените от жалбоподателката въпроси са теоретични и нямат отношение към решаващите изводи на инстанцията по същество. Те не кореспондирали на направените от тази инстанция фактически констатации, при което нейните правни разрешения били в пълно съответствие с установената практика. Евентуално излага съображения за правилност на обжалваното решение.

Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.

За да уважи предявения иск въззивният съд приел за установено (чрез препращане към мотивите на първата инстанция), че страните по делото били бивши съпрузи, бракът им бил прекратен с развод с окончателно съдебно решение от 30.09.2011 г. По време на брака, на 16.11.2006 г. същите сключили като солидарни длъжници договор за кредит, обезпечен с ипотека /№/2006 г. с „Б. П. Б” АД. Сумата по кредита в размер 130 000 лв. била и използвана за покупка на поземлен имот, който съпрузите придобили в режим на съпружеска общност. С допълнителни анекси към договора за кредит, сключени само между банката и ищеца (без участието на ответницата), били променени уговорки в основния договор за кредит, касаещи обезпечението на изпълнението на задълженията на кредитополучателите, но не били променени страните, размера на дължимата главница и договорна лихва. Задълженията по договора за главница и лихви били погасени от ищеца или от трето лице, но не и от ответницата. Част от платената за погасяване на солидарния дълг сума от 205 927,74 лв била внесена лично от ищеца и с негови лични (извън режима на съпружеската имуществена общност) парични средства. При тези фактически установявания съдът посочил от правна страна, че ответницата е имала качеството на длъжник по договора за кредит и че останала обвързана в това си качество и след прекратяването на брака. С прекратяване на брачното правоотношение между страните режимът на съпружеска общност отпадал, но възникналото преди прекратяването солидарно задължение на двамата бивши съпрузи към кредитора запазило правното си действие. Съдът приел, че ищецът не е материално легитимиран да претендира половината от сумите на вноските, платени лично от него до 01.10.2009 г., тъй като по действащия до този момент СК отм. г. (отм.) тези суми също са имали характер на съпружеска общност и на двете страни по делото. След този момент той можел да упражни срещу съдлъжника си регресното право по чл.127 ал.2 ЗЗД, тъй като влоговете и сметките в банки били нормативно изведени от режима на общността. Като изключил сумите, с които е погасяван кредитът до 01.10.2009 г. и сумите, платени от трето за спора лице, съдът посочил, че ищецът платил със свои лични средства 186 327,73 лв главница, лихви и банкови такси от солидарното задължение, от които половината (93 163,86 лв) ответницата дължи на ищеца. Доводите във въззивната жалба, че с анексирането на договора за заем е извършена новация, довела до погасяване на старото задължение още през 2011 г, съдът отхвърлил. Посочил, че в анексите към договора били променени единствено обезпечението на кредитора и размерът на дължимата лихва. С тях не се променяли страните по договора и твърдяната от ответницата персонална новация не била налице. Фактът, че при сключване на анексите е участвал само ищецът, съдът обяснил с обстоятелството, че само той бил титуляр на правата, които са предоставени като обезпечение на банката.

С оглед тези мотиви на въззивния съд, никой от поставените правни въпроси не обуславя обжалваното решение. Във въззивната си жалба срещу първоинстанционното решение в осъдителната му част ответницата е формулирала само едно оплакване: за необоснованост на извода на съда, че тя се явявала длъжница по договора за кредит след анексирането му. Ограниченият от разпоредбата на чл.269 ГПК въззивен съд не е могъл да разрешава спор, който не е въведен от сезиралата го страна с въззивната жалба. Затова той не е дал отговор на правните въпроси, които се поставят за първи път в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Извън изложеното, тези въпроси не кореспондират на фактическите установявания на инстанцията по същество, които не могат да бъдат предмет на проверка в настоящето производство. Въззивният съд не е приел, че сумата по договора за кредит е усвоена само от единия съпруг и че не е разходвана за задоволяване на общи нужди на семейството, а обратното. Затова питането дали в противоположната хипотеза другият съпруг би отговарял солидарно не е относимо към правните разрешения в обжалваното решение. По аналогични съображения ирелевантен е въпросът трябва ли ответникът да оборва презумпцията по чл.127 ЗЗД, ако ищецът не е доказал погасяване на задължението с лични средства и за какво е разходвана сумата. Съдът е посочил от фактическа страна, че задължението е погасено с лични средства на ищеца и че сумата е разходвана за нужди на семейството (последното е без съществено значение, тъй като солидарността е прието да произтича от договора за кредит, а не само по силата на закона). Освен това съдът не е посочил, че ищецът не носи доказателствена тежест по отношение на факта, че е платил повече от своята част и по отношение на факта на обедняването си за сметка на ответника. Напротив, той е приел, че за тези факти са събрани надлежни доказателства. Що се касае до питането носи ли ищецът доказателствена тежест да установи за какво е разходвана разликата между сумата по кредита и цената на имота, то не е поставено нито в първоинстанционното производство, нито пред въззивния съд и затова произнасяне по него в обжалваното решение няма. По същите съображения няма произнасяне и по въпроса за доказателствената сила на документи, които удостоверяват различна цена на закупения с кредита имот и на кой от тях следва да се даде вяра, ако единият документ е договор за кредит, а другият – нотариален акт. Затова по поставените правни въпроси няма основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.

Няма такова основание и по твърдението за очевидна неправилност. Хипотезата на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице когато без извършване на допълнителна проверка от съдържанието на самия акт може да бъде констатиран такъв тежък порок, който го прави нетърпим за правовия ред. В случая жалбоподателката основава твърденията си за очевидна неправилност единствено с доводи за необоснованост на акта – тъй като направените фактически констатации не съответствали на доказателствата по делото. Проверка за обоснованост на установяването на фактите от инстанцията по същество в производството по чл.288 ГПК обаче касационният съд не може да извършва.

По изложените съображения съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 639 от 11.03.2020 г. по гр. д.№ 2915/ 2019 г.

ОСЪЖДА В. Я. Т., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на И. В. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], 2 500 лв (две хиляди и петстотин лева) разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: