Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД срещу решение №265 от 26.11.2019г. по в. т.д. №529/2019г. на Апелативен съд - Варна в частта, с която е отменено решение №641/08.07.2019г. по т. д.№1845/2018г. по описа на Окръжен съд - Варна в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Н. П“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище [населено място] срещу „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище [населено място] иск с правно основание чл.405, ал.1 КЗ до сума в размера на 46 176 лева, представляваща незаплатено застрахователно обезщетение за настъпил застрахователен риск „пътно транспортно произшествие, довело до тотална щета” на лек автомобил „Мерцедес” модел „Е220“, с рег. [рег. номер на МПС], дължимо по силата на сключен между страните договор за застраховка “Каско +” по застрахователна полица №440117031048885/23.08.2017г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 22.11.2018г. до окончателното й изплащане, както и в частта за разноските, и в частта, с която е осъдено „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД да заплати на „Н. П“ ЕООД сумата от 46 176 лева, представляваща незаплатено застрахователно обезщетение за настъпил застрахователен риск „пътно транспортно произшествие, довело до тотална щета” на лек автомобил „Мерцедес” модел „Е220“, с рег. [рег. номер на МПС], дължимо по силата на сключен между страните договор за застраховка “Каско +” по застрахователна полица №440117031048885/23.08.2017г. със срок на действие от 24.08.2017г. до 24.08.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 22.11.2018г. до окончателното плащане на главницата.

В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, въззивното решение е влязло в сила.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Касаторът счита, че въззивният съд е основал решението си на събрано в нарушение на чл.266 ГПК гласно доказателство. Излага доводи за незаконосъобразност и необоснованост на извода на решаващия съдебен състав, че не е установена груба небрежност на водача на застрахованото МПС, респ. че не е налице изключен застрахователен риск. Оспорва като незаконосъобразен и извода на съда, че застрахователят не може да откаже изплащане на застрахователно обезщетение по застраховка „Каско“ с мотив „груба небрежност“, ако в договора не е дадена ясна квалификация на това понятие. Моли да бъде отменено решението в обжалваната част и да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове. Претендира разноски за всички инстанции.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, ал.2, пр.3 ГПК.

Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по съществени правни въпроси, обусловили изхода на спора:

„1. Допустимо ли е застрахователят по имуществена застраховка Каско да откаже да изплати застрахователно обезщетение с мотив - проявена груба небрежност от страна на потребителя на застрахователната услуга, след като същият не е дал ясна квалификация на това понятие в застрахователния договор?;

2. Допустимо ли е въззивният съд, предвид разпоредбата на чл.266 ГПК, в първото по делото открито заседание да допусне събиране на гласни доказателства, непоискани с въззивната жалба, като мотивира своето решение по тяхната допустимост въз основа на писмен документ, изхождащ от въззивника?;

3. Допустимо ли е събирането на гласни доказателства пред въззивната инстанция във връзка с твърдения на ответника, които не са изложени в исковата молба, въпреки знанието за посочените обстоятелства към момента на нейното изготвяне?;

4. Допустимо ли е въз основа на частен свидетелстващ документ, изхождащ от въззивника, да се допусне разпит на свидетел по негово искане пред въззивната инстанция и по този начин да се преодолее забраната на чл.266 ГПК?;

5. Кога въззивният съд е длъжен да обсъди нови фактически твърдения, както и да допусне нови доказателства по делото?;

6. Допустимо ли е събирането на нови доказателства пред въззивния съд, кога и в какви случаи се прилагат разпоредбите на чл.266 ГПК?;

7. Доколко заявеното във въззивното производство искане за събиране на гласни доказателства може да преодолее преклузията на чл.266, ал.2, т.1 ГПК и могат ли те да бъдат квалифицирани като „нови доказателства“ по смисъла на чл.266, ал.2, т.1 ГПК?;

8. Има ли право въззивната инстанция да изиска доказване на факти, които не се твърдят от ищеца в исковата молба, да разглежда и обсъжда доводи за факти, наведени за първи път в първото открито съдебно заседание пред въззивната инстанция и да се събират доказателства за тези факти?“.

Касаторът поддържа, че по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС - по първия въпрос с практиката, обективирана в решение №184 от 24.02.2016г., т. д.№2092/2014г., II т. о. и множество определения по чл.288 ГПК, а по останалите въпроси с практиката, обективирана в решение №60 от 10.04.2013г., гр. д.№896/2012г., III г. о.; решение №101 от 09.07.2018г., гр. д.№2191/2017г., IV г. о.; решение №368 от 17.12.2013г. по гр. д.№2788/2013г., IV г. о. и др.- основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, пр.1 ГПК. Твърди, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.Пва се и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, като излага доводи за очевидна неправилност на решението.

Ответникът „Н. П“ ЕООД оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, така и за правилността му.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да отмени частично първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание с правно основание чл.405, ал.1 КЗ и да постанови ново, с което осъжда ответното застрахователно дружество да плати на ищеца застрахователно обезщетение по застраховка „Каско+“ в размер на 46 176 лева, въззивният съд приема, че се установяват сключването на валиден застрахователен договор за застраховка „Каско+“ между страните при ОУ; настъпването на описаното застрахователно събитие /ПТП/ в срока на застраховката, което е покрит риск; настъпването на процесните вреди в резултат на произшествието и техния размер до присъдената сума. След анализ на протокола за ПТП, свидетелските показания, дадени пред първата и въззивна инстанция и заключението на съдебната авто-техническа експертиза, съдът намира за установено, че преди навлизане в попътен десен завой със скорост около 70 км/ч, водачът губи управление върху автомобила, излиза извън пътя, продължава да се движи напред и странично наляво по скат от земна маса и се блъска в друг земен скат, като всички описани от застрахователя в опис-заключение по процесната щета №44010311804376/04.06.2018г. повреди могат да бъдат получени при описания механизъм на произшествието и са в пряка причина връзка с него. Решаващият съден състав намира за доказано от показанията на разпитаните свидетели /водачът на застрахования автомобил и водачът на движещ се след него автомобил/, че непосредствено преди произшествието срещу застрахования автомобил се появява насрещно движещ се автомобил, с включени дълги светлини, който заслепява водача, последният изпуска завоя и през лентата за насрещно движение колата пропада в дола под пътя. Предвид установената фактическа обстановка въззивната инстанция намира за неоснователно възражението на застрахователя, че не е налице причинно-следствената връзка между настъпилите вреди и ПТП.

Като неоснователно е отхвърлено и основното възражение на ответника, че са налице предпоставки за освобождаването му от задължението за изплащане на обезщетение, тъй като водачът на процесния лекия автомобил, като не е съобразил пътната обстановка, настилката и скоростта на управляваното МПС, е проявил груба небрежност - изключен застрахователен риск по т.9.1.8 от Общите условия. Решаващият съдебен състав приема, че при установения механизъм на ПТП и по-специално – с оглед обстоятелствата, че местопроизшествието е извън населено място, при ограничение на скоростта 90 км/ч, като по пътя и преди завоя, няма налична хоризонтална маркировка и пътни знаци, указващи приближаването на опасен завой или ограничаващи позволената скорост на движение, не може да се направи обоснован извод за груба небрежност, проявена от водача на застрахования автомобил „Мерцедес” модел „Е220“, който се е движил с не повече от 70.24 км/ч. Съдът намира, че не са представени доказателства за виновно неизпълнение на задължението за спазване на правилата за движение, което да е осъзнавано от извършителя и да е единствената причина за настъпването на вредоносния резултат –застрахователното събитие. Излага доводи, че дори да се приеме, че е налице лоша преценка за необходимата скорост, това действие на водача, не може да се квалифицира като груба небрежност, тъй като липсват данни за непроявена минимална грижа. Такава грижа би липсвала, ако шофьорът бе управлявал автомобила с превишена скорост или ако бяха налице поставени пътни знаци, предупреждаващи водача за приближаващ опасен завой, респективно ако беше изпуснал завоя, без да бъде заслепен от насрещно движещ се автомобил. За да стигне до тези изводи, въззивната инстанция съобразява, че като груба небрежност следва да се квалифицира съзнателно виновно противоправно поведение на застрахования, насочено към настъпване на застрахователното събитие, което се обективира в нарушаване на правилата за движение по пътищата, при съзнанието на застрахования, че е възможно да увреди застрахованото имущество, а изводът за наличие или липса на груба небрежност в поведението на даден правен субект, е обусловен изцяло от конкретните обстоятелства на всеки отделен случай. Съдът излага и довод, че не всяко нарушение на правилата за движение по пътищата съставлява груба небрежност, поради което е недопустимо застрахователят по имуществена застраховка Каско да откаже да изплати застрахователно обезщетение с мотив - проявена груба небрежност от страна на потребителя на застрахователната услуга, след като няма ясна квалификация на това понятие в застрахователния договор.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените от касатора въпроси не отговарят на изискването за правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Първият материалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд, но той не е обусловил крайните изводи на съда и не е решаващ за изхода на спора. Съдът е изложил тезата, че доколкото не всяко нарушение на правилата за движение по пътищата съставлява груба небрежност, е недопустимо застрахователят по имуществена застраховка Каско да откаже да изплати застрахователно обезщетение с мотив - проявена груба небрежност от страна на потребителя на застрахователната услуга, след като няма ясна квалификация на това понятие в застрахователния договор, но това е само допълнителен довод за отхвърляне на възражението на ответника за наличие на изключен риск. Основният довод на съда за уважаване на иска на застрахованото лице по имуществената застраховка „Каско“ за заплащане на обезщетение за претърпените при процесното ПТП вреди на застрахования автомобил, е установяването на всички елементи от фактическия състав на чл.405, ал.1 КЗ, обуславящи имуществената отговорност на застрахователя, респ. липсата на доказателства за проявена от водача на автомобила груба небрежност - основание за отказ от плащане на застрахователно обезщетение по чл.408, ал.1 КЗ. Въззивният съд след анализ на доказателствата по делото намира, че не се установя съзнателно виновно противоправно поведение на застрахования, насочено към настъпване на застрахователното събитие, което да се обективира в нарушаване на правилата за движение по пътищата, при съзнанието на водача, че е възможно да увреди застрахованото имущество. Като приема, че грубата небрежност се различава от обикновената небрежност по степен и представлява по-засилена форма на небрежност, изразяваща се в неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек при подобни условия, съдът излага доводи, че доколкото водачът на процесния автомобил е карал с по-ниска от разрешената скорост, без да нарушава хоризонталната маркировка и пътните знаци, като има доказателства, че е бил заслепен от насрещно движещ се автомобил с включени дълги светлини, не може да се направи обоснован извод за проява на груба небрежност.

Всички останали процесуалноправни въпроси са свързани с оплакването на касатора за допуснато процесуално нарушение - събиране на гласно доказателство във въззивното производство без да са налице предпоставките на чл.266 ГПК. По начина, по който са формулирани, въпросите не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като част от тях са общи и теоретични, а останалите не са коректно поставени с оглед процесуалните действия и възприетата от съда фактическа обстановка, респ. не са обусловили крайните изводи за основателност на иска.

Вторият и четвъртият въпрос съдържат твърдението, че е допуснато гласно доказателство, което не е поискано в срок с въззивната жалба и за чиято допустимост по реда на чл.266, ал.2 ГПК е представен частен свидетелстващ документ, изходящ от въззивника. Настоящият съдебен състав констатира, че въззивникът е направил искане за допускане на свидетел в първото открито съдебно заседание във въззивното производство с твърдение, че с показанията му ще установява твърдението, че водачът на застрахования автомобил е бил заслепен при процесното ПТП от насрещно движещ се автомобил. Изрично заявява, че това доказателство е новооткрито - за съществуването на свидетеля е узнато след подаване на въззивната жалба, когато Д. К. /поисканият свидетел/ е отишъл да пазарува в магазин на „Н. П“ ЕООД и е разпознал в продавача водачът на застрахования автомобил, като се е поинтересувал за здравословното му състояние и е споделил, че е очевидец на ПТП.

Въззивният съд е приел, че е налице хипотезата на чл.266, ал.2, т.1 ГПК - сочи се ново доказателство, което ищецът не е могъл за узнае и посочи до подаване на жалбата, като изводът е направен с оглед представените писмени доказателства - двустранно подписани фактура и спецификация към нея, доказващи твърдението на въззивника относно обстоятелствата по откриване на свидетеля. Обстоятелствата по откриване/узнаване на свидетеля от страна на въззивника - ищец се установяват и от самите свидетелски показания. Хипотезата на чл.266, ал.2, т.1 ГПК предполага, че доказателството е открито след изтичане на срока за въззивно обжалване, поради което фактът, че събирането на това доказателство не е поискано с въззивната жалба е ирелевантен. Документите, въз основа на които въззивният съд е направил извод за допустимост на поисканото гласно доказателство, са двустранно подписани фактура и спецификация към нея, доказващи сключването на договор за продажба, а не едностранно съставен и подписан от въззивника частен свидетелстващ документ. Предвид изложеното настоящият съдебен състави счита, че въпросите не са намерили разрешение в обжалваното решение и не са обуславящи за изводите на въззивния съд.

Третият и осмият от поставените от касатора въпроси инкорпорират оплакването на касатора, че е допуснат разпит на свидетел във въззивното производство за доказване на твърдения, които не са изложени в исковата молба, въпреки знанието на посочените обстоятелства към момента предявяване на иска. Настоящият съдебен състав констатира, че обстоятелството, за чието доказване е поискан и допуснат свидетел във въззивното производство, е наличието при процесното ПТП на насрещно движещ се автомобил с включени дълги светлини. Това обстоятелство е наведено в исковата молба от ищеца, който изрично твърди, че „при разминаване в завой. .. е бил заслепен от движещия се в насрещната лента автомобил, поради което е загубил управление над автомобила...“. Това твърдение е обективирано и в допълнителното обяснение от водача на застрахования автомобил по образуваната застрахователна щета.

Гласните доказателства във въззивното производство не са допуснати за установяване на оспорените от касатора обстоятелства относно движението на автомобила на свидетеля и неговите възприятия по време на процесното застрахователно събитие. Тези обстоятелства не са предмет на доказване по делото като релевантни за спорното право. Същите са взети предвид от съда при анализа на доказателствата и преценката на тяхната достоверност, респ. имат отношение към обосноваността на въззивното решение - основание за отмяна по чл.281, т.3 ГПК, но не и за допускане до касационен контрол по реда на чл.280, ал.1 ГПК.

Останалите въпроси /пети, шести и седми/ са общи и теоретични, като са поставени от касатора във връзка със същото оплакване за допуснато от въззивния съд нарушение на чл.266 ГПК, почиващо на твърденията за допускане на свидетел, който не е поискан с въззивната жалба; за чието откриване са представени частни свидетелстващи документи, изходящи от въззивника; за установяване на факти, които не са наведени в исковата молба, въпреки че са били узнати от ищеца към този момент. С оглед изложеното по-горе настоящият съдебен състав намира, че поставените въпроси не са разрешени от въззивния съд и не са обусловили изхода на спора.

Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл; когато делото е решено въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за материална незаконосъобразност и необоснованост на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл.280, ал.1 ГПК.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №265 от 26.11.2019г. по в. т.д. №529/2019г. на Апелативен съд - Варна в обжалваната част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.