Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Д. К., гражданин на САЩ, чрез пълномощниците му адвокат Й. В. и адвокат Н. А. и касационна жалба на П. В. К. чрез пълномощника й адвокат И. Ц. против решение № 53 от 20.02.2020 г., постановено по гр. д. № 466 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Враца, с което е отменено решение от 10.06.2019 г. по гр. д. № 3083/2018 г. на Районен съд-Враца в частта за отхвърляне на иска за делба и вместо него е постановено друго за допускане на съдебна делба на УПИ ** в кв.2 по плана на [населено място], [община] с площ 625 кв. м., ведно с всички приращения между съделителите Д. Д. К. и П. В. К. при равни права в съсобствеността от по 1/2 ид. ч.1 като първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е допусната делба при равни права на построената в урегулирания поземлен имот двуетажна масивна жилищна сграда с площ 62 кв. м. и стопанска постройка.

Ответникът по иска Д. Д. К. обжалва въззивното решение с оглед възражението си за трансформация на лични средства при придобиване на урегулирания поземлен имот и сградата.

Ищцата П. В. К. обжалва допускането до делба на урегулирания поземлен имот. и като основание за допускане на касационно обжалване поставя въпроса: може ли американски гражданин да придобива право на собственост върху земя в Р. Б при условията, произтичащи от Договор за насърчаване и взаимна защита на инвестициите, ратифициран със закон, приет от Народното събрание на 1.04.1993 г. /ДВ. Бр.30 от 1993 г., обнародван ДВ бр.47 от 23.05.1995 г., в сила от 2.06.1994 г., изменен и допълнен в бр.15 от 16.02.2007 г., в сила от 16.01.2007 г./. Условията на посочения договор попадат ли в приложното поле на чл.22, ал.1 от Конституцията на Р. Б.

Съделителите взаимно оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване по жалбата на насрещната страна.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното:

Въззивният съд е приел за установено по делото и безспорно между страните, че същите са бивши съпрузи. чийто брак е сключен на 22.10.2004 г. и е прекратен с влязло в сила съдебно решение по гр. д. № 7524/2016 г. по описа на СРС, III ГО, 83 състав, влязло в законна сила на 08.03.2018 г. в частта за прекратяването на брака. С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 130, том I, рег.732, дело № 65/2013 г. на нотариус В. В. на 06.02.2013 г. – по време на брака между страните, П. В. К. е придобила правото на собственост върху недвижим имот, представляващ урегулиран поземлен имот **, в квартал 2 по плана на [населено място] с площ на поземления имот 625 кв. м, заедно с построените в същия имот двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 62 кв. м, стопанска постройка и други подобрения. Продажната цена на имота в размер на общо 100 000 евро е платена чрез банков заем от катарската банка, като договорът за заем е сключен на името на ответника Д. Д. К.. На 30.01.2013 г. Д. Д. К. е превел по банковата сметка на продавача сумата от 75 000 евро с основание „Покупка на имот/жилище“. Д. Д. К. е вписан в Регистър БУЛСТАТ като чужденец – собственик на недвижим имот в Р.Б.И П. В. К. е работила по трудово правоотношение, считано от 01.10.2012 г. и на 18.06.2015 г. е заплатила таксите за училището на двете деца.

Съдът е счел, че от представеното извлечение от банковата сметка на ответника, ведно с превод на български език, не се установяват твърдените от него обстоятелства – че е пращал пари на ищцата, че е плащал училището на децата или че им е давал месечна издръжка от 1 200 долара.

Приел е, че от обясненията на страните се установява, че решението за закупуване на делбените имоти е било общо, като за заплащане на продажната цена на името на ответника Д. Д. К. е сключен договор за банков заем с Катарската банка, от който заем е платена цената на продавача на имота. Посочил е, че други относими доказателства в производството не са ангажирани.

При така възприетата фактическа обстановка въззивният съд е формирал извод за неоснователност на възражението на Д. Д. К. за трансформация на лични средства при придобиването на делбеното имущество. Изложил е съображения, че придобиването на имот на името само на единия съпруг изключва трансформацията на лично имущество за другия. Когато се придобива имот на името на единия съпруг, може да възникне или съпружеска имуществена общност, или трансформация за придобиващия съпруг, но не и трансформация за другия неучаствал в сделката съпруг. С какво намерение друг е платил цената, е без значение за правото на собственост. Посочил е, че този въпрос не попада в предметния обхват и не противоречи на разрешението по т.4 на Тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014 год. по т. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, даващо отговор на въпрос за установяване на трансформация на лично имущество при придобиване през време на брака с договор за покупко-продажба на името на двамата съпрузи, т. е. хипотеза, различна от настоящата.

В случая, придобиването на имота е на името на единия съпруг – ищцата П. В. К., и е по време на брака между страните, поради което и установяване на трансформация на лично имущество от страна на ответника Д. Д. К. е изключено – произходът на паричните суми, изразходвани за плащане на цената на делбените имоти, е без значение. Следователно, претенцията по чл. 23 ал. 2 СК, предявена с възражение в делбата, за пълна или частична трансформация на лични средства на ответника в придобиването на имота е неоснователна.

Допълнително окръжният съд е посочил, че независимо от изложеното, доводът на ответника за изключителна собственост с оглед придобиването на имота със средства от негов личен заем е неоснователен. Съгласно чл.18 ал.2 СК, режимът на съпружеска имуществена общност /СИО/ се прилага за имуществените отношения между съпрузите, когато те не са избрали изрично законовия режим на разделност и не са сключили брачен договор. Правилата за СИО в новия СК се прилагат и за имущества, придобити по време на бракове, сключени преди влизането му в сила. Обхватът на съпружеската имуществена общност е установен в чл.21 ал.1 СК, който гласи, че вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това, на името на кого от тях са придобити. Съвместният принос според ал.2, може да се изрази във влагане на средства, на труд, в грижи за децата и в работа в домакинството, а според ал.3 съвместният принос се предполага до доказване на противното. В случая презумпцията не е опровергана. Ответникът твърди, че имотът е закупен с негови лични средства от взет негов „личен“ заем от Катарската банка, който той изплатил сам. Средствата, получени по договор за кредит, не съставляват лични средства, макар и да са получени само от единия от съпрузите, тъй като задължението за връщане на кредита е солидарно за двамата съпрузи по силата на закона – чл.32 ал.2 СК. Без значение за оборване на презумпцията по чл.21 ал.3 СК е и начинът на последващо погасяване на заемните средства, вложени в покупката на общата вещ. Изплащането на кредита със средства на един от бившите съпрузи води до облигационни отношения, но не и до промяна на правата им в съсобствеността. Щом договорът за жилищен кредит е сключен по време на брака, съпрузите - заемополучатели са солидарно задължени лица по смисъла на чл.32 ал.2 СК, независимо от това, дали задължението е поето еднолично, или от двамата заедно. Съгласно тази разпоредба съпрузите отговарят солидарно за задължения, поети за задоволяване на нужди на семейството. Това е произтичаща от закона солидарност, създадена в интерес на кредиторите. При нея волята на длъжниците - заемополучатели е без значение за възникването, респективно за съществуването на солидарната отговорност по облигационната връзка. Достатъчно е тя да е осъществена по време на брака между страните. Създадената от закона общност на задължението води и до общност на придобитото с такива средства имущество. Тези съображения водят до извода, че при отсъствие на други доказателства за пълната липса на принос от страна на единия съпруг, претенцията на изплатилия кредита съпруг да бъде признат за едноличен собственик е неоснователна. Погасяването на заема или част от него само от единия съпруг не създава вещни права еднолично за него и не може да промени вече възникналите вещни права в патримониума на съпрузите. Изплащането на вноските по договора за заем с лични средства на един от тях не е свързано с придобиване на собственост, а с възможност да се търси от другия съпруг съответна част от платеното.

Въззивният съд е приел за неоснователни и възраженията на ответника, заявени в условията на евентуалност за недействителност/нищожност на нотариален акт № 130, том І, рег. № 732, нот. дело № 65/2013 г., на основание чл.26 ЗЗД вр. чл.574 ГПК вр. чл.25, ал.8 ЗННД, тъй като наведените доводи – че ответникът не е бил уведомен, че в нотариалният акт като собственик ще бъде вписана само неговата съпруга и не е подписал декларация в този смисъл и не е давал съгласие собствеността да принадлежи изключително и само на съпругата му, което противоречи на принципите на ГПК, на морала, добрите нрави и международните актове, по които България е страна – не влекат нищожност на договора за продажба на имот. Непредставянето на декларации за семейно положение и за произход на парите на П. В. К., както и платежни документи за продажната цена, дали изобщо П. В. К. е вписала, че е омъжена и името на Д. Д. К. като неин съпруг, както и какво е посочено като източник на средства за закупуване на процесния имот са неотносими към действителността на сделката.

По отношение на спорния въпрос може ли чужденец, гражданин на страна, която не е член на ЕС или СЕИП да придобива право на собственост върху земя в Р. Б, въззивният съд е посочил, че съгласно чл.22, ал.1 от Конституцията на РБ в редакцията й с ДВ, бр. 18 от 2005 г., в сила от 01.01.2007 г., чужденци и чуждестранни юридически лица могат да придобиват право на собственост върху земя при условията, произтичащи от присъединяването на Р. Б към Европейския съюз или по силата на международен договор, ратифициран, обнародван и влязъл в сила за Р. Б, както и чрез наследяване по закон. Съгласно чл.29 ал.1 ЗС, чужденци или чуждестранни юридически лица могат да придобиват право на собственост върху земя при условията на международен договор, ратифициран по реда на чл.22 ал.2 от Конституцията на Р. Б, обнародван и влязъл в сила, а чужденците - и при наследяване по закон. Съгласно чл.3, изр. второ от същата норма, чужденци и чуждестранни юридически лица могат да придобиват право на собственост върху сгради и ограничени вещни права върху недвижим имот в страната, освен ако със закон е установено друго. В настоящия случай ответникът се позовава на обнародван и влязъл в сила Договор между Р. Б и Съединените американски щати за насърчаване и взаимна защита на инвестициите, като счита, че същият му предоставя право да придобива земя в България. П. Д между Р. Б и Съединените американски щати за насърчаване и взаимна защита на инвестициите е ратифициран със закон, приет от Народното събрание на 01.04.1993 г. – обн. ДВ, бр. 30 от 1993 г., издаден от Министерството на финансите, обн., ДВ, бр. 47 от 23.05.1995 г., в сила от 02.06.1994 г., изм. и доп., бр. 15 от 16.02.2007 г., в сила от 16.01.2007 г.

Окръжният съд е приел, че предвид съдържанието на цитираните норми в конкретния случай са налице предпоставките за придобиване право на собственост върху земя от страна на ответника. М. Р. Б и САЩ е ратифициран договор за насърчаване и взаимната защита на инвестициите, и съгласно договореното в чл.2 от същия следва да се приеме, че забранителния режим е отпаднал.

Д. Д. К. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 по въпросите:

1) относно договор за личен заем с чужда банка-заемодател, сключен от единия съпруг по време на брака, но изплатен по време на фактическата раздяла: може ли да се приеме, че задължението за връщането на парите по заема е солидарно за двамата съпрузи по силата на чл.32, ал.2 СК, при положение, че съгласно чл.95 КМЧП договорите с потребители се уреждат от правото на държавата по обичайно местопребиваване на потребителя /в случая това е била държавата Катар/ и при положение, че договорът за заем урежда лична отговорност на съпруга-кредитополучател и името на съпругата не фигурира в него като солидарен длъжник. Допустимо ли е да се прилага солидарна отговорност между съпрузи, ако такава не е предвидена в договора за заем с чуждата банка и в самия договор за заем изрично е посочено, че се прилага законодателството на държавата-заемодател. Респективно, ако не се признае трансформация на съпруга, изтеглил и изплащал заема, с аргумента, че договорът е сключен по време на брака и следователно това не са лични средства по смисъла на чл.23 СК, то възниква ли право на този съпруг във втората фаза на делбата да претендира връщане на платените от него вноски по кредита или част от тях от другия съпруг;

2) ако се признае частична трансформация за определена сума, как това се отразява на квотите, които трябва да бъдат изчислени в първата фаза на делбата за съделителя, в полза на когото е призната трансформацията;

3) с оглед константната практика на съдилищата да се отказва право на трансформация на съпруга, който не е участвал в придобивната сделка, може ли да се счита, че съпругът, който не е знаел, че името му няма да бъде вписано в нотариалния акт за покупко-продажба, тъй като нотариалният акт е подписан от пълномощник на съпругата, но в същото време е платил изцяло продажната цена за покупката на имота в България, участва в придобивната сделка именно поради факта на плащане на продажната цена.

Относим към главния мотив за отхвърляне на възражението за трансформация на лични средства е третият поставен въпрос. Същият обаче не касае извода на съда, че е недопустимо съпруг, който не е участвал в придобивната сделка да претендира трансформация на лични средства. Поставеният въпрос е за значението на факта, че неучаствалият в придобивната сделка съпруг е платил уговорената цена. По този въпрос не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като отговорът му произтича от нормата на чл.77 ЗС и чл.21, ал.1 ЗЗД, по приложението на които липсва спор в правната теория и е налице трайна практика на ВКС, че вещно право се придобива само по уреден в закона фактически състав, както и че договорите пораждат действие само между съконтрахентите, а спрямо трети лица – само в предвидените от закона случаи, като липсва уреден в позитивното ни право фактически състав, при който възмезден договор да поражда действие спрямо лице, което не е страна по него, но е заплатило уговорената парична престация на прехвърлителя.

Първият и вторият въпрос касаят само допълнително изложените съображения на въззивния съд по същество на заявеното възражение за трансформация на лични средства, но при липса на основание за допускане на касационно обжалване по отношение на решаващия извод, че след като Д. Д. К. не е страна по придобивния договор за покупко-продажба е недопустимо да претендира трансформация на лични средства, тези въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.

Д. Д. К. се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като навежда твърдение за противоречие с т.2 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС /погрешно посочено като Тълкувателно решение № 4 от 2013 г., по което е дадено тълкуване на въпроси, свързани със заповедното производство/, тъй като въззивният съд не е обсъдил довода във въззивната жалба, че е налице несъответствие между решението и указанията в доклада за разпределение на доказателствената тежест, като в решението си съдът е излязъл извън пределите на този доклад. При обосновката на това основание касаторът Д. Д. К. е посочил, че в случая не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия; по делото са представени всички релевантни доказателства относно характера на средствата за закупуване на имота, дори въззивният съд изрично подчертава, че става въпрос за личен заем на Д. Д. К., но при прилагане на материалния закон както първоинстанционният, така и въззивният съд са приложили служебно института на солидарната отговорност, което влиза в противоречие с указанията на доклада по чл.140 ГПК относно доказване на релевантните факти, имащи отношение към претенцията за трансформация. От посочената обосновка е видно, че твърдяното противоречие с практиката на ВКС касае само допълнително изложените съображения на съда, но не и основният мотиви, че за недопустимост на възражението за трансформация на лични средства, тъй като Д. Д. К. не е страна по сключения по време на брака договор за покупко-продажба. Дори твърдяното противоречие с т.2 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС да е налице /което не се установява, тъй като твърденията на касатора са относно приложението на материалния закон, а не за неправилен или непълен доклад, поради което не са събрани релевантни за спора доказателства/ това не би рефлектирало върху изхода на спора, а съответно не следва да се допусне касационно обжалване на посоченото основание.

П. В. К. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК, като поставя въпроса: може ли американски гражданин да придобива право на собственост върху земя в Р. Б при условията, произтичащи от Договор за насърчаване и взаимна защита на инвестициите, ратифициран със закон, приет от Народното събрание на 1.04.1993 г. /ДВ. Бр.30 от 1993 г., обнародван ДВ бр.47 от 23.05.1995 г., в сила от 2.06.1994 г., изменен и допълнен в бр.15 от 16.02.2007 г., в сила от 16.01.2007 г./ и условията на посочения договор попадат ли в приложното поле на чл.22, ал.1 от Конституцията на Р.Б.О на твърдяното основание за допускане на касационно обжалване е обоснована с т.3 от Приложението към договора, съгласно което Р. Б си е запазила правото да прави или да поддържа ограничени изключения по отношение на националното третиране в сектори или въпроси, посочени изчерпателно в текста, измежду които изрично са посочени недвижимите имоти. Следователно ограниченията на националната рамка – конституционната забрана към момента на ратифициране на договора през 1993 г. за придобиване на земя от чужденци, е съобразена и зачетена в договора. Съществен е въпросът дали с измененията на договора, обнародвано в ДВ бр.15 от 16.02.2007 г., в сила от 16.01.2007 г., са договорени условия, съгласно които са отпаднали ограниченията на т.3 от Приложението, след като в чл.IV от допълнителен протокол между Р. Б и САЩ са изменение на договора, са въведени нови алинеи към изложението, относими към други сектори на икономиката, но няма отмяна на т.3 от Приложението на основния договор.

По поставения въпрос липсва тълкуване в практиката на Конституционния съд или на ВКС, поради което от съдържанието на мотивите на въззивния съд не може да се изведе основанието по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК.Сременно посочената липса на практика е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

С изложеното, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 53 от 20.02.2020 г., постановено по гр. д. № 466 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Враца по касационната жалба на. Д. Д. К., гражданин на САЩ, подадена чрез пълномощниците му адвокат Й. В. и адвокат Н. А..

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 53 от 20.02.2020 г., постановено по гр. д. № 466 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Враца по касационната жалба на П. В. К., подадена чрез пълномощника й адвокат И. Ц..

Указва на П. В. К. в едноседмичен срок от съобщението да представят доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд на Р. Б държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 25.00 лв.

При неизпълнение в срок касационното производство ще бъде прекратено.

Делото да се докладва за насрочване при изпълнение на указанията или на съдията-докладчик при изтичане на срока.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: