Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на адв. Д. Д., като пълномощник на ЕТ „Тоника-П. М“ – П. А. М., срещу въззивно решение № 268, постановено на 31.01.2019 г. по в. гр. д. № 2657/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която е отменено решение от 20.08.2017 г. по гр. д. № 8401/2013 г. на Софийски градски съд, за отхвърляне на предявените от Д. Н. Д. и М. Н. З. срещу касатора искове с правно основание чл.108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на 1/2 ид. ч. на следния недвижим имот: магазин № 2, находящ се в [населено място], [улица], с площ 72,10 кв. м., заедно с припадащите се идеални части от общите части на сградата и от дворното място, като вместо него е постановено ново по същество, с което е признато за установено по отношение на касатора, че Д. Н. Д. и М. Н. З. са собственици общо на 1/2 ид. ч. и е осъден да предаде владението върху същата идеална част от процесния имот. Оставено е без уважение възражението за признаване на право на задържане до заплащане на извършени подобрения в имота. Решението е влязло в сила по отношение на апартамент № 3, находящ се в същата сграда /жалбата на М. В. К. е върната с влязло в сила разпореждане/.

В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. „следва ли ищците, позоваващи се на придобити права по наследство и реституция, да докажат пълно и главно действително притежание на тези права към датата на одържавяването“; 2. „счита ли се за безвъзмездно отчужден имот, който е изграден от държавата, без бившите собственици да са заплатили стойността за това и подлежи ли на възстановяване по реда на ЗВСОНИ“; 3. „може ли да се придобие по давност имот от лице, което след прекратяване на договор за наем е установило владение повече от 10 години“; 4. „подлежат ли на обезщетяване подобрения върху подлежащ на реституция имот, извършени след влизане в сила на ЗВСОНИ и на какво основание“. По първия въпрос се поддържа противоречие с решение № 315/30.11.2011 г. по гр. д. № 370/2011 г. на ВКС, второ г. о., решение № 215/22.12.2015 г. по гр. д. № 6209/2014 г. на първо г. о. и решение № 223/16.11.2016 г. по гр. д. № 1626/2016 г. на първо г. о. По третия въпрос се сочи противоречие с ТР № 4/2012 г., решение № 291/09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на второ г. о. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК - очевидна неправилност.

В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.

При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от Д. С. /починала в хода на процеса/, М. З. и Д. Д. срещу ЕТ „Тоника-П. М“ – П. А. М. искове за ревандикация на 1/2 ид. ч. от процесния магазин. Ищците са изложили твърдения, че са наследници по закон на Б., М. и Н. С., притежават общо 1/2 ид. ч. от описани апартаменти и два магазина. Собствеността им е била възстановена по реда на ЗВСОНИ. Със заповед на кмета от 31.03.1995 г. било наредено отписването от актовите книги и предаването им на ищците. Снабдили са се с констативен нотариален акт на 07.10.1997 г.

Ответникът е въвел възражение за изтекла в негова полза придобивна давност. Изложил е твърдение, че от 1997 г. е ползвал магазина като наемател /първоначално с общинско дружество „Триадица“ ЕАД, а впоследствие е заплащал наем на „Софийски имоти“ ЕАД/. Посочил е, че от 2000 г. го владее, без да заплаща наемна цена. При условията на евентуалност е въвел възражение за признаване право на задържане до заплащане стойността на извършени подобрения в размер на 37 460 лв. в периода 1997 г. - 2013 г.

По делото е установено, че с нотариален акт от 29.11.1929 г. е признато правото на собственост на М. Н. С. върху придобит на публична продан имот, представляващ триетажна къща на ъгъла на [улица]и [улица], в която на първия етаж са се намирали два дюкяна.

С решение на комисията по чл.11 ЗОЕГПНС от 21.12.1948 г. по преписка № 7148/1948 г. от Б. С. в полза на държавата са отчуждени 1/4 ид. ч. от четири апартамента в сградата и идеални части от други имоти извън С.. Съставен е акт за завземане на недвижим имот от държавата № 2349/1949 г. по отношение на апартаментите. Установява се, че след 1950 г. държавата е предприела действия за разчистване на разрушени от бомбардировките сгради, за възстановяване на част от тях, за надстрояване и пристрояване на някои от тях, като в списъка на сградите за възстановяване фигурира и сградата на [улица] /доклад от подпредседателя на МС от 1950 г., списък на сгради за възстановяване, протокол на комисия от 1951 г. и служебна справка от 1955 г./. Сградата е възстановена и пристроена, като ъгловият /процесният/ магазин е възстановен /протокол от 14.05.1951 г. на комисия при СГНС/. Видно от контролен лист на Министерство на правосъдието, по преписка № 7148/1956 г. на комисията по чл.11 ЗОЕГПНС от 04.06.1956 г., е изменено постановлението от месец август 1949 г. и от Б. С. са отчуждени и „1/2 ид. ч. от дюкяните на [улица]“. Няма данни да е изплащано обезщетение. Не е спорно, че ответникът е ползвал имота на основание договор за наем, сключен с „Триадица“ ЕАД през 1997 г. С протокол от 1997 г. на Столичен общински съвет е намален уставния капитал на дружеството чрез изваждане на конкретно посочени имоти, между които и процесният обект /включен в уставния му фонд през 1995 г. при преобразуването на общинската фирма/.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че наследодателят на ищците Б. С. е притежавал 1/2 ид. ч. от сградата. По реда на ЗОЕГПНС през 1948 г. е отчуждена 1/4 ид. ч. от апартаментите, а през 1956 г. и 1/2 ид. ч. от дюкяните. Към 1948 г. сградата е била частично разрушена от бомбардировките /акт за завземане от 1949 г./, възстановена от държавата, след което е било извършено отчуждаване на дюкяните. Наследодателят е бил собственик и на терена с квота 1/2 ид. ч., като след възстановяването на сградата е станал собственик и на 1/2 ид. ч. от построеното. Към датата на окончателното отчуждаване през 1956 г., сградата е съществувала във вида, в който е съществувала и към 1992 г., когато собствеността е възстановена по силата на закона. Ответникът е имал качеството на държател. Неоснователно е възражението за признаване на право на задържане до заплащане на претендираните подобрения.

Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият поставен въпрос е относим към решаващите изводи на въззивния съд, че ищците са доказали правопораждащите собствеността преди и към момента на одържавяването факти. В цитираното № 315/30.11.2011 г. по гр. д. № 370/2011 г. на ВКС, второ г. о., е прието, че съгласно чл.3, ал.1 ЗВСОНИ правото на възстановяване на собствеността се установява с факта, че тя е била отнета от дадено лице. Следователно за легитимацията на правото на възстановяване на собствеността е без значение наличието или липсата на документ за собственост, а е достатъчно да се установи, че одържавяването е извършено от лицето, претендиращо възстановяване на собствеността, респ. негов наследодател или праводател. Когато обаче това лице предяви иск за собственост, основан на реституцията и възникне спор за притежание правото на собственост към момента на одържавяване на имота, то в исковия процес следва да бъде доказано притежанието на собствеността към този момент, което може да стане както с констативен нотариален акт, издаден при условията на чл.9 ЗВСОНИ, така и с установяването на други доказателствени факти, от които може да се направи безспорен извод за собствеността. Не се разкрива противоречие с посочения съдебен акт. Такова не е налице и с решение № 223/16.11.2016 г. по гр. д. № 1626/2016 г. на първо г. о., според което страната, в чиято тежест е установяването на определени факти, следва да ги докаже пред съда по един несъмнен начин, като проведе главно пълно доказване. По правило това доказване се извършва с преки доказателства, които установяват пряко релевантния юридически факт. В определени случаи обаче, когато страните не разполагат с преки доказателства, фактът може да бъде установен и с косвени доказателства, стига при обсъждането им в тяхната взаимна връзка и при спазване на правилата на логиката да бъде изключена друга възможност, освен осъществяването на факта. В тези случаи пълното доказване може да бъде извършено и чрез косвени доказателства. В настоящата хипотеза доказването е извършено с преки доказателства.

Вторият въпрос е свързан с установеното в протокол от 14.05.1951 г. на комисия при СГНС, в който е посочена оценката на възстановената и пристроена част, като тази сума е разпределена между съсобствениците. По отношение принадлежността на правото на собственост е без значение дали Б. С. е заплатил на държавата припадащата му се част от разходите за възстановяване на разрушената част от сградата. Именно в този смисъл е и даденото от въззивния съд разрешение.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по третия въпрос, който също е разрешен в съответствие с трайно установената и непротиворечива съдебна практика. Основният белег, който отличава владението от държането, е субективното отношение на ползващото вещта лице към самата нея. Държателят упражнява фактическата власт със съзнанието, че не държи вещта като своя, а владелецът я държи като своя, за себе си /лично или чрез другиго/. Когато фактическата власт е придобита на правно основание, то упражняващият се явява държател и в този случай презумпцията на чл.69 ЗС е опровергана, а съответно в тежест на този, който се позовава на придобивна давност, е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. В този случай, за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително и само за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин, т. е. чрез действия, които да са могли да станат достояние на собственика. При липса на такива действия, то промяната в намерението е скрита, а следователно владението е опорочено и не настъпват последиците на придобивната давност. С оглед така изложените от въззивния съд съображения относно липсата на предпоставки за осъществяването на твърдения придобивен способ, следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос.

Поставеният четвърти въпрос касае вземането за заплащане на подобрения, предявено заедно с възражение за признаване право на задържане, по отношение на което е прието, че в полза на ответника като държател не съществува право на задържане. Формулираният общ въпрос за обезщетяване на вземането за подобрения не е относим към настоящия спор.

По изложените съображения, не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Такива не са налице и на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предвид наличието на съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност, установима пряко от съдържанието на обжалвания акт.

Ответниците по касационна жалба не са направили искане за заплащане на разноски за настоящото производство, поради което такива не следва да се присъждат.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 268, постановено на 31.01.2019 г. по в. гр. д. № 2657/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд.

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: