Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса /НЗОК/ със седалище в [населено място] - чрез юрк. Н. В. - Й., срещу решение № 48 от 12.02.2020 г., постановено по в. гр. д. № 368/2019 г. на Апелативен съд - В. Т. С посоченото решение е потвърдено решение № 348 от 31.07.2019 г. по гр. д. № 193/2019 г. на Окръжен съд - Плевен, с което НЗОК е осъдена да заплати на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.59 и чл.45 от ЗЗО на „УМБАЛ Д-р Г. С.” ЕАД сумата 1 292 362 лв. - стойност на извършена болнична медицинска помощ по клинични пътеки на задължително здравноосигурени лица за периода м. март - м. юли 2017 г. и за м. октомври и м. ноември 2017 г. по договор № 150504/23.02.2015 г. за оказване на болнична медицинска помощ по клинични пътеки и допълнително споразумение към него № 63/26.05.2016 г., договор № 150504/17.05.2017 г. за извършване на болнична медицинска помощ по клинични пътеки и допълнителни споразумения към него № 5/30.06.2017 г. и № 37/22.02.2018 г., ведно със законната лихва от 22.03.2019 г. до окончателното плащане и разноски в размер на 76 567.28 лв.

В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение на основанията по чл.281, т.3 ГПК и се иска отмяната му с произтичащите от това последици - отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноски, както и на юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е обсъдил доводите му за недопустимост на предявения по делото иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД, който е неприложим към спорното правоотношение между страните, и неправилно е приел в решението си, че първоинстанционният съд не е разглеждал искове по чл.59, ал.1 ЗЗД. Излага доводи, че между страните са сключени договори, изменяни многократно с допълнителни споразумения, в чието приложение № 2 са определени стойността и обема на покритите от НЗОК медицински дейности, поради което не дължи плащане на други суми извън договорените стойности; че ищецът не е спазил реда за отчитане на подлежащите на заплащане дейности, както и на правилата за определяне и коригиране на стойностите по Приложение № 2 към договора, което съставлява пречка за ангажиране на договорната отговорност на НЗОК за изплащане на претендираните суми; че разпоредбата на чл.52 от Конституцията на РБ, с която възззивният съд е мотивирал изводите си за основателност на исковата претенция, не намира приложение към спора за правото на ищеца като лечебно заведение да получи средства над определените в Приложение № 2 към договорите; че дори да е приложима към спора, разпоредбата на чл.52 от Конституцията на РБ не създава задължение за НЗОК да извършва плащания за т. нар. „надлимитна дейност”, тъй като предвижда финансирането на лечебните заведения да се извършва от държавния бюджет, който е различен от бюджета на НЗОК. Касаторът оспорва и правилността на извода на въззивния съд, че с въвеждането на лимити за заплащане на стойността на извършена медицинска дейност се нарушава гарантираното от чл.52 от Конституцията на РБ право на гражданите на достъп до безплатна медицинска помощ. Твърди, че посоченият извод влиза в противоречие с решение № 2/22.02.2007 г. по к. д. № 12/2006 г. на Конституционния съд на РБ, и поддържа, че гаранцията за правото на безплатна медицинска помощ се осъществява посредством заложените в ЗБНЗОК за 2016 г. и 2017 г. параметри на средствата за закупуване на медицинската помощ по чл.55, ал.2, т.2 ЗЗО, които са в основата на Националния рамков договор за съответната година. Релевира и доводи, че ако се възприеме даденото от въззивния съд разрешение на спора, различните видове лечебни заведения - за извънболнична и за болнична медицинска помощ, ще бъдат поставени в неравностойно положение, тъй като за едните утвърдените разходи ще са задължителни и при превишение ще се удържат от следващите плащания, а другите ще имат право да претендират за изплащане от НЗОК неограничени по размер средства.

С касационната жалба е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл с решението си в противоречие с решение № 2/22.02.2007 г. по к. д. № 12/2006 г. на Конституционния съд на РБ и с практиката в решение № 61/17.05.2011 г. по т. д. № 142/2010 г. на Окръжен съд - Пазарджик по следния спорен за делото въпрос: „Подлежат ли на заплащане на изпълнителя на болнична медицинска помощ случаите на отчетени от него дейности, които надвишават утвърдените бюджетни стойности за това, определени нормативно и чрез сключения индивидуален договор с него, както и следва ли те да бъдат заплатени на изпълнителя, въпреки, че не е спазена процедурата по тяхното отчитане”.Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Ответникът по касация „УМБАЛ Д-р Г. С.” ЕАД със седалище в [населено място] - чрез адв. Т. Г., изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 04.06.2020 г. Претендира разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и на доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - В. Т е съобразил обстоятелствената част и петитума на исковата молба и въз основа на тях е достигнал до извод, аналогичен на направения от първоинстанционния съд - че по делото са предявени искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.59 ЗЗО за реално изпълнение на задължения за заплащане на стойността на извършена болнична медицинска помощ по клинични пътеки на задължително здравноосигурени лица, съгл. сключени между страните договори и допълнителни споразумения към тях. Предвид очертания с исковата молба предмет на спора, въззивният съд е преценил като неоснователни доводите във въззивната жалба на ответника НЗОК, че предявените искове се основават на разпоредбата на чл.59 ЗЗД и са недопустими поради наличие на договорна връзка между страните.

От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно, че ищецът „УМБАЛ Д-р Г. С.” ЕАД е регистриран като лечебно заведение и в това качество е сключил на основание чл.59, ал.1 ЗЗО с ответника НЗОК два договора за оказване на болнична медицинска помощ по клинични пътеки на здравно осигурени лица, съотв. договор № 150504/23.02.2015 г. и договор № 150504/17.05.2017 г., всеки от тях изменен и допълнен с двустранно подписани анекси и допълнителни споразумения. Стойностите на медицинските услуги са определи в Приложение № 2 към всеки договор, като страните са договорили ред и срокове за отчитане на извършените дейности. В изпълнение на постигнатите договорености ищецът е съставил медицински и финансово - отчетни документи за извършена и отчетена болнична медицинска дейност за м. март, м. април, м. май, м. юни, м. юли, м. октомври и м. ноември 2017 г., които са изпратени на ответника, но същият е отказал да заплати отразените в съдържанието им суми.

Въззивният съд е обсъдил заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебноикономическа експертиза и въз основа на него е приел за установено, че данните в издадените от ищеца фактури, придружени с дебитни и кредитни известия, съответстват на реално извършената и отчетена със спецификации болнична медицинска помощ по двата договора и допълнителните споразумения към тях; За извършените дейности в РЗОК - П. са получени изпратени от ищеца месечни извлечения, съдържащи детайлна справка ”Клинични пътеки - Надлимитни месечни стойности”; Дейностите по надлимитните месечни стойности не са включени в представените до осмия работен ден на месеца, следващ месеца на дейността, документи (спецификации и дебитни известия) в РЗОК - П., а в документите са включени само договорените и извършени дейности по клинични пътеки; Документите за осъществена медицинска дейност за 2017 г., надвишаваща месечните стойности по Приложение № 1 и № 2 към договорите, са изпратени от ищеца на РЗОК - П. с 2 бр. покани от 19.12.2017 г. и 07.02.2018 г., с които е поискано изплащане на дължимите суми за предоставената медицинска помощ, възлизащи според счетоводните записвания при ищеца общо на 1 292 782 лв. При анализа на експертното заключение въззивният съд е акцентирал върху констатациите на вещото лице, че претендираните суми обхващат и оказана болнична медицинска помощ на приети по спешност пациенти; че ищецът неколкократно е подавал заявления до ответника за увеличаване на месечните стойности за извършваните през исковия период дейности, вкл. след тяхното осъществяване, които частично са били уважавани; че всички медицински дейности на обща стойност 1 292 782 лв. са отчитани ежедневно от ищеца по електронен път в утвърдените от НЗОК формати.

След преценка на установените по делото правнорелевантни факти въззивният съд е направил извод, че ищецът е изпълнил основното си задължение по сключените с ответника договори - да окаже болнична помощ по клинични пътеки на здравноосигурени лица, и е отчитал стриктно извършените медицински дейности по индивидуални договори със здравноосигурени лица, потърсили медицинска помощ след достигане на стойността на договорените с НЗОК медицински дейности за съответния календарен месец, поради което има право да получи заплащане на осъществената през исковия период болнична медицинска помощ.

За да мотивира решаващия си извод, че ответникът НЗОК дължи на ищеца претендираната с исковата молба сума, въззивният съд е изходил от разпоредбата на чл.52 от Конституцията на РБ, според която гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ, както и на безплатно ползване на медицинско обслужване при определени със закон условия и ред; Здравеопазването на гражданите се финансира от държавния бюджет и от други източници при условия и ред, определени със закон (в случая - ЗЗО). Като относима към спорното правоотношение е преценена и разпоредбата на чл.81 от ЗЗ (ЗАКОН ЗЗД ЗДРАВЕТО) (ЗЗ), с която е признато правото на всеки гражданин на достъпна медицинска помощ при условията и по реда на ЗЗ и на ЗЗО, осъществявана при зачитане на ранопоставеността на пациентите и техните права. От цитираните разпоредби въззивният съд е извел правилото, че гарантирането на правото на гражданите на достъпна медицинска помощ и на безплатно ползване на медицинско обслужване при предвидените в закона условия и ред има приоритетно значение и осъществената от ищеца болнична помощ в полза на здравноосигурени лица, съобразена изцяло със сключените с НЗОК договори, следва да бъде заплатена от ответника в пълен обем.

Въззивният съд е анализирал и приложимите към спора разпоредби на ЗЗО, уреждащи възложеното на НЗОК и на нейните териториални поделения управление и разходване на средствата от задължителни здравноосигурителни вноски за закупуване на здравни дейности. Въз основа на разпоредбите на чл.2, чл.4 и чл.5 ЗЗО съдът е приел, че задължителното здравно осигуряване предоставя пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, като един от основните принципи при осъществяването му е свободен избор от осигурените лица на изпълнители на медицинска помощ, каквито са лечебните заведения, без ограничения на географски и/или административни основания. Съобразявайки съществуващата правна уредба на задължителното здравно осигуряване, съдът е направил извод, че за ищеца в качеството му на изпълнител на медицинска помощ не съществува правна възможност в рамките на гарантирания здравен пакет да откаже предоставянето на медицинска помощ на потърсилите такава здравноосигурени лица на каквото и да било основание, включително поради изчерпване на средствата, разпределени от бюджета. С оглед признатото от закона право на свободен избор на изпълнител, съдът е преценил, че предоставянето от ищеца на болнична медицинска помощ на здравноосигурени лица и последвалото от това превишение на лимитираните стойности на дейности по Приложение № 2 не съставлява неизпълнение на сключените с НЗОК договори. Възприетото разрешение е аргументирано и с отсъствието на клауза в договорите, предвиждаща възможност за ищеца при в случай на изчерпване на предварително определените стойности на медицинските дейности за исковия период да преустанови извършването на медицинските дейности и изпълнението на поетите задължения за предоставяне на уговорените медицински услуги на здравноосигурени лица при спазване на техните права и за осигуряване на условия, които да гарантират правата им, включително в качеството им на пациенти при оказване на болнична помощ. Въззивният съд е преценил като съществена за спора клаузата на чл.5 от договорите, в която са посочени детайлно задълженията на ищеца като изпълнител на медицинска помощ, и в подкрепа на извода си за основателност на исковата претенция е поставил акцент върху задължението на ищеца по т.10 да не изисква заплащане или доплащане от здравноосигурени лица за дейност, включена в предмета на договора, извън регламентираните в тази насока изключения. Отчетен е и установения по делото факт, че част от случаите, за които се претендира заплащане, са били спешни и по тази причина за тях не важи законово регламентираното задължение на лечебните заведения да формират листа на чакащи при определени за целта предпоставки. Съдът е посочил, че в отношенията между страните важи правилото на чл.81, ал.2 ЗЗД и че посредством лимитиране на бюджетите на лечебните заведения не може да се прехвърля финансовата тежест за болничната помощ, дължима и заплащана чрез системата на задължителното здравно осигуряване, върху изпълнителя на медицинската помощ, който по закон е длъжен да я осигурява на здравноосигурените лица. Относно източника на финансиране съдът е препратил към § 1 ПЗР на Закон за бюджета на НЗОК за 2017 г. (отм.), с който Н. съвет на НЗОК е овластен да използва преизпълнението в приходната част на бюджета от здравноосигурителни вноски и неданъчни приходи за допълнителни здравноосигурителни плащания над утвърдените разходи, като се е позовал и на чл.4 от същия закон, с който органите на управление на НЗОК са оторизирани периодично да анализират и при необходимост да коригират разпределените суми в рамките на предвидените с бюджета средства.

В заключение, въз основа на договорите между страните и приложимата правна уредба, въззивният съд е направил решаващия извод, че НЗОК дължи плащане на всички реално извършени от ищеца през исковия период медицински услуги на здравноосигурени лица, чиято обща стойност възлиза на претендираната по делото сума в размер на 1 292 362 лв. В съответствие с този извод въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което НЗОК е осъдена да заплати на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.59, ал.1 ЗЗО на „УМБАЛ Д-р Г. С.” ЕАД сумата 1 292 362 лв., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е осъществено поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на постановеното от Апелативен съд - В. Т въззивно решение до касационно обжалване.

Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос, за който се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 22/22.02.2007 г. по к. д. № 12/2006 г. на Конституционния съд на Р. Б - подлежат ли на заплащане на изпълнителя на болнична медицинска помощ случаите на отчетени от него дейности, които надвишават утвърдените бюджетни стойности за това, определени нормативно и чрез сключения индивидуален договор с него, както и следва ли те да бъдат заплатени на изпълнителя, въпреки, че не е спазена процедурата по тяхното отчитане, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Въпросът е изведен от тезата на касатора, че не дължи заплащане на претендираните от ищеца суми за извършени медицински дейности по предоставяне на болнична медицинска помощ на здравноосигурени лица, тъй като те надвишават определените в Приложение № 2 към договорите между страните стойности на медицински услуги и извършените дейности не са отчетени по предвидените в договорите ред и срокове. В първата си част въпросът е насочен към оспорване на правилността на обжалваното решение и в частност - на изводите на въззивния съд, че с оглед уговорките в договорите и приложимата към спорното правоотношение правна уредба ищецът, в качеството на лечебно заведение, има право да получи заплащане на реално извършените медицински услуги в полза на здравноосигурени лица, след като е поел задължение да оказва такава помощ без възможност за отказ от предоставянето й (освен в изрично предвидените случаи) и няма законово основание тежестта от извършване на медицинските услуги да бъде възложена върху него при положение, че НЗОК разполага с правомощия да управлява и разходва средствата по задължителното здравно осигуряване. Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното въззивно решение и за законосъобразното формиране на решаващите изводи на въззивния съд по съществото на спора, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Втората част от въпроса не кореспондира с мотивите към обжалваното решение, в които на база заключението на съдебната експертиза въззивният съд е приел за установено, че всички медицински дейности, за които ищецът претендира плащане, са извършени реално и са отчетени своевременно съобразно предвиденото в договорите между страните.

Самостоятелен аргумент за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване е отсъствието на твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с решението по конституционно дело № 12/2006 г. на Конституционния съд на Р.Б.П в това решение касае Закон за бюджета на НЗОК и не разрешава поставения от касатора въпрос, поради което не е налице релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК противоречие. Твърдението, че въззивното решение противоречи на практиката в решението по т. д. № 142/2010 г. на Окръжен съд - Пазарджик, е неотносимо към основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК в актуалната редакция от ДВ бр.86/2017 г. и не следва да се обсъжда.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е релевирал като „касационно основание по чл.280, ал.2 ГПК”, което „води до недопустимост на постановеното въззивно решение, като се явява и абсолютна предпоставка за неговата отмяна”, произнасянето в мотивите на въззивния съд по въпрос, който е в правомощията на законодателя и извън материалната компетентност на съда. Въпросът не е конкретизиран, но дори да се приеме, че касаторът е имал предвид формулирания във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК въпрос, поддържаните твърдения не могат да бъдат подведени под нито една от хипотезите, уредени в чл.280, ал.2 ГПК като самостоятелни основания за достъп до касационен контрол. За изчерпателност следва да се отбележи, че с решението си въззивният съд се е произнесъл по спорни въпроси, включени в очертания с исковата молба предмет на делото. От мотивите към решението не може да се направи предположение за вероятна нищожност и/или недопустимост на въззивния съдебен акт, нито за очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, от което следва, че няма основание за допускане на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.2 ГПК.

Разноски за производството по чл.288 ГПК не следва да се присъждат на ответника по касация, тъй като не е доказано реалното им извършване. С отговора на касационната жалба е представен договор за правна защита и съдействие от 03.06.2020 г., сключен между „УМБАЛ Д-р Г. С.“ ЕАД и адв. Т. Г., с който е уговорено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС в размер на 1 500 лв. В договора няма отбелязване, че възнаграждението е платено в брой, и не са представени доказателства за заплащане му по банков път, поради което няма основание за присъждане на разноски - т.1 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. по тълк д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 48 от 12.02.2020 г., постановено по в. гр. д. № 368/2019 г. на Апелативен съд - В. Т.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: