О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 54
гр. София, 18.02.2022 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети януари две хиляди и двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като изслуша докладваното от съдията Николова гр. д. № 3175/2021 год. по описа на ВКС, II г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „ЕН-ТАБАКО“ ЕООД, чрез пълномощника му адв. П. от САК срещу въззивното решение № 260074 от 16.03.2021 год. по в. гр. д. № 492/2020 год. на Окръжен съд – Враца, с което се потвърждава първоинстанционното решение № 30 от 24.02.2020 год. по гр. д. № 776/2019 год. на районния съд - Б. С. в обжалваните части, в които са уважени предявените от Д. И. Т., Д. Т. П. и И. Т. П. искове против М. Г. Ч., Н. Г. Н. и „ЕН-ТАБАКО“ ЕООД, като е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищците са собственици по наследство на общо 1/2 ид. ч. от описаните четири броя земеделски имота в [населено място], [община], отменен е нотариалния акт № 195 от 2016 год. в частта над притежаваната от М. Ч. и Н. Н. 1/2 ид. ч. от същите земеделски имоти, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК и на основание чл. 108 ЗС е осъден третият ответник „ЕН-ТАБАКО“ ЕООД да предаде на ищците владението върху притежаваната от тях общо 1/2 ид. ч. от три от имотите в землището на [населено място].
В касационната жалба се поддържа становище за неправилност на обжалваното решение поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, с искане за неговата отмяна и вместо това исковете в уважената им част се отхвърлят. Касаторът претендира присъждане на направените разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване, като се доразвиват наведените в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение във връзка с правните изводи на въззивния съд относно т. н. „неформална делба“. Касаторът се позовава на съдебна практика – решения на ВКС № № 549 от 30.12.2010 год. по гр. д. № 217/10 год. ІІ г. о., 16 от 17.04.2015 год. по гр. д. № 5652/14 год. І г. о., решение № 307 от 18.07.1995 год. по гр. д. № 97/95 год. І г. о. на ВС, в които се приема, че неформалната делба може да служи като начало на установено владение. Формулирани са следните въпроси, обосновавайки значението им за развитието на правото и произнесени в противоречие с цитираната практика на ВКС: „1. В кои случаи е налице хипотезата на осъществена „неформална делба“ между сънаследници? 2. За да е извършена „неформална делба“, когато не е спазена формата на извършване на доброволна делба, но при безспорно установено наличие на уговорка между сънаследниците за разпределяне на наследствените имоти, следва ли волята на сънаследниците да бъде обективирана в писмен документ или същата може да бъде изведена по друг начин, напр. чрез свидетелски показания? 3. По какъв начин следва да се разграничава извършената „неформална делба“ от уговорка за разпределение правото на ползване на наследствен имот?“
Позовавайки се на неправилност на изводите на въззивния съд относно липсата на обективирана воля за владение от страна на ответниците вследствие на т. н. „неформална делба“ както по отношение на получения от ответниците в техен дял имот, така и по отношение на другите имоти вследствие нарушаване на устните договорки между сънаследниците, както и на допуснати процесуални нарушения при преценката на доказателствата, касаторът формулира и следните въпроси: „1. От кой момент се счита, че започва да тече давностният срок по чл. 79 ЗС при условие, че между страните е налице устна уговорка за разпределение на имотите? 2. Какво е правното значение на извършената „неформална делба“ между сънаследниците? 3. Кои правни и фактически действия следва да се вземат предвид при изследване за липса или наличие на воля у наследниците за установяване на владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. 4. Представлява ли затвърждаване на намерението за своене на даден имот извършването на разпоредителна сделка с него и следва ли това обстоятелство да се вземе предвид при съвкупната преценка на съда за наличието или липсата на установеното владение с намерение за своене? 5. Какво е правното значение на действие, с което са нарушени постигнатите с „неформалната делба“ уговорки и може ли същото да представлява действие, с което сънаследник обективира на останалите сънаследници намерението си за своене на даден имот?“.
По отношение на тях също се поддържа произнасянето да е в противоречие със съдебната практика.
В постъпилия в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор от Д. Т. П., чрез пълномощника й адв. В. С., същата оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационно обжалване, поради неотносимост на формулираните правни въпроси с искане да не се допуска касационното обжалване, като й се присъдят направените разноски за платеното адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключените от касационен контрол въззивни решения по чл. 280, ал. 3 ГПК.
За да постанови решението си, въззивният съд приел, че между страните, физически лица, не е било спорно, а и се установява от представеното удостоверение, че същите са наследници на Н. Й. Д., починал през 1981 год., както и, че собствеността върху процесните имоти в землището на [населено място] е възстановена на наследниците му с решение № 0010 от 15.08.1994 год. на Поземлена комисия – Б. С. Въз основа на този административен акт с конститутивно и вещноправно действие, позовавайки се на ТР № 1/97 год. на ОСГК на ВКС, т. 1, въззивният съд приел за доказана легитимацията на ищците, като наследници на общия наследодател, за собственици на съответните идеални части от възстановените в нови реални граници индивидуално определени четири земеделски имоти, предмет на нотариалния акт № 195/2016 год., с който ответниците Н. Н. и М. Ч. се снабдили. Последните се позовават на давностно владение, което съдът приел да не е доказано за разликата над притежаваната от тях наследствена част в размер общо на 1/2 ид. ч. от имотите. Посочено е, че след като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт - наследствено правоприемство, признава такава и на останалите сънаследници, то това е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. За да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който е техен държател, следва да превърне с едностранни действия, отричащи по явен и недвусмислен начин владението на останалите, държането им във владение - т. н. преобръщане на владението. Съдът се е позовал на разясненията относно доказването му при спор за собственост, дадени в ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС, така и на решения по гр. д. № 763/16 год., І г. о., гр. д. № 5109/13 год. ІІ г. о., гр. д. № 4221/17 год. ІІ г. о. и др. относно обективиране и манифестиране на тези действия по отношение на останалите съсобственици. Позовавайки се на тази практика, въззивният съд приел, че както снабдяването с нотариален акт, така и отдаването под наем или аренда не представляват такива действия, които явно и недвусмислено да обективират спрямо останалите съсобственици намерението за владение на чуждите идеални части. Поради това и фактът на сключване на договори за аренда за всички наследствени имоти не е достатъчен, за да се приеме, че е осъществено придобиване по давност, тъй като това са управителни действия по отношение на вещта и сами по себе си не водят до извод за наличие на явно и несъмнено владение. Липсват каквито и да са доказателства за предприети от ответниците действия, с които несъмнено да се докаже преобръщането на владението по отношение чуждите идеални части. Относно твърденията за незаинтересованост на ищците по отношение собствеността на процесните имоти, въззивният съд се е позовал на решение № 17 по гр. д. № 2923/2016 год. на ІІ г. о. на ВКС, в което е прието, че обективната невъзможност за демонстриране на намерението за своене е изключение и такава не е налице когато невладеещият съсобственик, макар и с известно местожителство в страната, не се интересува от имота и не изявява воля да упражнява правото си на собственост. В случая не само не се твърди и не се доказва наличието на обективна невъзможност на ответниците за манифестиране на владението, а от събраните доказателства се установява, че в същия период 2006-2018 год. ищците са предприемали действия по сключване на договор за аренда по отношение на два от имотите, без значение е обстоятелството, че за част от периода за едни и същи имоти е имало сключени два договора за аренда, както и правното действие на същите.
Относно твърдяното разпределение на ползването на наследствените имоти между сънаследниците, оспорено от ответника Н. Н. с релевирано от него твърдение за осъществявано единствено от него и другата ответница владение върху всички имоти, въззивният съд приел, че в случая не се касае за твърдение за установено от всеки от сънаследниците владение върху конкретен имот вследствие на извършено разпределение на наследствените имоти, за да се приеме наличие на основание за придобивна давност. Затова и формираната съдебна практика относно правното значение на неформалната делба за давностното владение е неотносима. Съдът приел, че въз основа на доказателствата не може да се направи извод за извършено разпределение на владението на имотите между наследниците на общия наследодател, бивш техен собственик, липсва обективирана в писмен документ под каквато и да е форма воля на наследниците за неформална делба на имотите. Сключването на договор за аренда за два от имотите от ищците е относимо към начина на ползване и управление на същите, но не и към установяване на владение като основание за придобиване по давност. Изводът е обоснован с факта, че при сключването на договора ищцата Д. Т. е посочила, че действа в качеството си на наследник на Н. Д.. От друга страна е установено, че ответниците са сключвали договори за аренда и анекси към тях за всички наследствени имоти.
В обобщение въззивният съд приел за недоказано направеното от ответника Н. правоизключващо възражение за изтекла придобивна давност по отношение на придобитата общо от ищците по наследство 1/2 идеална част от процесните имоти и потвърдил първоинстанционното решение, с което исковете са уважени в тази им част, с отмяна на констативния нотариален акт на ответниците за същата част.
При горните съображения във въззивното решение не се обосновава допускане на касационното му обжалване на посочените от касатора основания. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. На второ място, касаторът трябва да обоснове наличието на някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно.
В случая са релевирани основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставени правни въпроси, свързани с „неформалната делба“, каквато въззивният съд отрекъл да е установена по делото. Доводът на касатора за неправилност на този извод на съда не може да обоснове наличие на правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като произнасянето е обусловено от преценка на събраните доказателства във връзка с доводите на страните, какъвто не е предметът на настоящето производство. С оглед събраните по делото доказателства съдът е приел, че не е установено извършване на разпределение на наследствените имоти между съделителите и въз основа на него всеки от тях да е установил владение върху конкретен имот, за да е налице основание за придобивна давност. Съдът не е поставил изискване за наличие на изразена писмено воля на наследниците за разпределението, както необосновано се поддържа от касаторът, а е обосновал изводите си на липсата на такива, в които да е обективирана волята на наследниците за неформална делба на наследствените имоти, в контекста на представените доказателства за сключваните от тях договори за аренда в качеството им на наследници на общия наследодател. Поради това и поставените в изложението въпроси, свързани с неформалната делба, са неотносими и не могат да обосноват наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито по т. 3, което е изключено при поддържания довод за наличието на съдебна практика.
По отношение произнасянето по въпросите, свързани с владението, които са обусловили направения от съда извод за неоснователност на релевираното от ответниците правоизключващо възражение за наличието на придобивна давност, същото кореспондира с разясненията в ТР № 1 от 6.08.2012 год. по т. д. № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС относно необходимостта при спор за собственост същите да докажат, че са извършили действия, с които са обективирали спрямо останалите съсобственици намерението да владеят и техните идеални части за себе си. Доказателствата относно сключени и от двете страни арендни договори и анекси към тях с предмет наследствените земеделски земи не установяват осъществяването на т. н. преобръщане на владението, поради което и втората група въпроси относно владението не могат да обосноват наличие на основания за допускане на касационно обжалване. Част от тях – за начало на давностно владение от устната уговорка за разпределение на имотите /в. 1/, за правното значение на неформалната делба на между сънаследниците /в. 2/, за правното значение на действие, с което са нарушени уговорките за неформалната делба /в. 5/ са неотносими, тъй като не са обусловили правния извод на съда за липса на владение като основание за придобиване по давност на имотите.
Съобразяването на задължителната съдебна практика изключва обсъждане на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК при липсата на конкретно изложени съображения в изложението към касационната жалба.
Релевираните оплаквания в него за необсъждане на доказателствата, както и доводите на страните не могат да бъдат обсъждани, тъй като представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. При неотносимостта на поставените правни въпроси не може да бъде обсъждана и цитираната от касатора съдебна практика, извън посочената по-горе такава.
В настоящия случай не се констатира и грубо нарушение на закона, както и на трайно установената съдебна практика по решаване на спорове по установяване правото на собственост върху недвижим имот и предпоставките за уважаване, респ. отхвърляне на възражение за придобиването им по давност, в контекста на служебната проверка относно основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Такива не се констатират в настоящето производство - обжалваното решение е съобразено с обема на търсената защита, като са разгледани и обсъдени всички направени от страните доводи и възражения, с което е изпълнено задължението на съда по чл. 236, ал. 2 ГПК. Мотивите и диспозитивът на решението са израз на предоставената на съда компетентност при решаване на конкретния правен спор и съдържат неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях, в съответствие с основните начала на гражданския исков процес, поради което не е налице очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Не се констатира и вероятност въззивното решение да е недопустимо или нищожно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК.
Поради тези съображения касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
При този изход на настоящето производство искането на ответницата в него Д. П. за присъждане на разноски следва да се уважи, като й се присъди сума в размер на 800 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260074 от 16.03.2021 год. по в. гр. д. № 492/2020 год. на Окръжен съд – Враца по подадената от „ЕН-ТАБАКО“ ЕООД, чрез адв. А. П. от САК касационна жалба срещу него.
Осъжда „ЕН-ТАБАКО“ ЕООД, ЕИК 201254835, със седалище и адрес на управление гр. Б. С. обл. Враца, ул. В. Л. № 5, вх. „А“, ет. 2, ап. 9 да заплати на Д. Т. П. от същия град направените в настоящето производство разноски в размер на 800 /осемстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.