О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 46

гр. София, 14.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на девети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3611 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 265177/26.05.2021 г. на Л. Д. М., П. Д. М., С. И. К., И. Г. М. и А. Г. Г., всичките чрез адвокат И. Ц., както и и по касационна жалба вх. № 266178/12.07.2021 г. на „Мелко интернешънъл“ АД, чрез адвокати К. Г. и К. К., подадени срещу решение № 260155 от 21.04.2021 г. по гр. д. № 221/2021 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което въззивният съд е: отменил решение № 260297 от 17.12.2020 г. по гр. д. № 4437/2019 г. на Пазарджишкия районен съд в частта, с която негаторният иск за премахване на ограда е отхвърлен като неоснователен, като вместо това е осъдил „Мелко интернешънъл“ АД, на основание чл. 109 ЗС, да премахне ограда, с която се ограничава достъпът до имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], находящ се на [улица], собственост на ищците Л. Д. М., П. Д. М., С. И. К., И. Г. М. и А. Г. Г.; потвърдил решението в останалата част, с която са отхвърлени исковете по чл. 109 ЗС за премахване на бетонова площадка с бетонови стълби.

Въззивният съд е съобразил, че в исковата си молба ищците твърдят, че са собственици на недвижим имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ от 4 502 кв. м, с административен адрес: [населено място], [улица], с предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за търговски обект, комплекс. С влязло в сила решение по гр. д. № 3169/1998 г. на PC – Пазарджик праводателят на „Мелко интернешънъл“ АД - „Мелор“АД, бил осъден да предаде на ищците на основание чл. 108 ЗС владението върху имота, като въводът във владение бил извършен от съдебен изпълнител на 23.01.2007 г. Съгласно исковата молба, ответното дружество „Мелко интернешънъл“ АД притежава в имота няколко сгради с идентификатори, както следва: **** - административна, деловодна сграда, **** - административна, деловодна сграда, ****- сграда за водоснабдяване и/или канализация (всъщност басейн), **** - промишлена сграда. Ищците твърдят, че са получили разрешение № 13/17.01.2012 г. за строеж в имота, но когато трябвало да започнат строителните работи през 2014 г. установили, че ответникът без тяхно съгласие е направил ограда, излял бетонова площадка със стъпала до сградата с идентификатор **** и поставил тясна врата, които СМР създават пречки за осигуряване на достъп до вътрешността на имота със строителна техника и това препятства ищците да реализират инвестиционните си намерения. Ето защо молят съда да осъди „Мелко интернешънъл“ АД да премахне оградата, бетоновата площадка с бетонови стълби и вратата откъм имот с идентификатор *** - улица.

Ответникът с отговора на исковата молба е оспорил исковете с твърдения, че процесните ограда, бетонова площадка и врата към имота с идентификатор *** са били построени от държавата много преди ищците да получат разрешение за строеж през 2012 г. и да бъдат въведени във владение на основание решението по гр. д. № 3169/1998 г. на PC - Пазарджик. Построеното не пречи по никакъв начин на ищците да упражняват правото си на собственост върху имота и също така попада в прилежащата към сградите площ, необходима за обслужването им. С влязло в сила решение по гр. д. № 323/2017 г. по описа на ОС - Пазарджик бил отхвърлен искът, предявен от ищците, да бъде признато за установено, че те са собственици на идеални части от сгради с идентификатори ****, ****, **** и ****, построени в имота. С посоченото решение било установено със сила на пресъдено нещо в отношенията между страните, че „Мелко интернешънъл“ АД е суперфициарен собственик на построените в имота сгради. Оградата на имота, вратата и бетоновата площадка били построени в имота от държавата, след което - включени в капитала и предоставени за ползване на дружеството с държавно участие „Мелор“ ООД, видно от АДС № 8152/23.05.1995 г., и придобити по този начин от последното. Вратата е неразделна част от оградата, а бетоновата площадка и стълбите са неразделна част от административната сграда, описана в т. 2 от АДС № 8152/23.05.1995 г., понастоящем с идентификатор ****. Тези недвижимости били прехвърлени от „Мелор“ ООД на „Мелничен комплекс Пазарджик“ АД като присъединени към главните вещи, а впоследствие станали собственост на „Мелко интернешънъл“ АД. Като собственик на административната сграда, ответникът има правомощието да се ползва от земята, върху която е построена, необходима за обслужване на построеното. По този начин построеното не представлява неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС и пречка за упражняване правото на собственост на собственика на земята.

Окръжен съд – Пазарджик е визирал, че между страните няма спор, а и се установява от доказателствата по делото, че ищците са собственици на имот с идентификатор ***, а ответното дружество - на описаните по-горе административни сгради.

Съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза, назначена от първоинстанционния съд, обслужването на имота и достъпът до дворното място се осъществяват единствено през външно открито бетоново стълбище от два броя стъпала с размери в план 1.84/0.70 м и разположени извън границите на имота в уличното пространство, през прохода, образуван след него, с ширина 1.80 м, между административната сграда и оградата от юг, и през открита бетонова площадка, разположена от юг на административната сграда и служеща за външно бистро на заведение в сградата за обществено обслужване-ресторант. Откритата бетонова площадка, разположена от юг на административната сграда и служеща за външно бистро на заведение в сградата за обществено обслужване-ресторант и рампа към входа на сградата, е построена през 1974 г. Тази площадка представлява външна рампа с под от шлайфана мозайка, която функционално е свързана с административната сграда и е прилежащ елемент от нея. На рампата са разположени двата външни входа на сградата, през която се преминава за обслужването им и представляващи вход за административната част и вход за бившата столова на държавното предприятие. Според вещото лице бетоновата площадка представлява архитектурен елемент от административната сграда. Съгласно устните пояснения на експерта на „този имот няма друга ограда, няма входна врата или някакъв отворен начин на достъп. Това е единственото преминаване, няма откъде другаде“, „За да преминат ползвателите на този имот, са откачили една част от ажурната ограда и отлели са три външни стъпала, за да се преодолее бетоновия цокъл, за да влезнат в имота“.

Въззивният съд е посочил, че правото на собственост е израз на пълна власт върху конкретна вещ и гарантираната от закона възможност на титуляра на правото да изисква от всички останали лица да се въздържат от въздействия върху собствената му вещ. Тази пълна власт на собственика, в изрично посочени хипотези, може да търпи ограничения, обусловени единствено от необходимостта от зачитане и гарантиране упражняването и на чужди собственически права. При нарушаване на абсолютното право на собственост на разположение на собственика е негаторният иск по чл. 109 ЗС. Смущаване в упражняването на правото на собственост може да се изрази не само пряко в действия, но и косвено с бездействие, като се поддържа противоправно състояние в съседен имот - в случая постройка, което е довело до трайно и продължително смущаващо въздействие върху вещта, собственост на ищеца. Това въздействие върху правото на собственост може да бъде предмет на негаторния иск, защищаващ собственика от всяко посегателство върху елемент от собствеността - правото на ползване на имота без смущения и ограничения. При упражняване на иска по чл. 109 ЗС ищецът трябва да докаже обстоятелствата, основанията, които са предизвикали потърсената съдебна защита.

Съдът е приел, че в конкретният казус по един категоричен начин се доказва, че имотът на ищците е ограден и достъпът до имота им е ограничен. Оградата на дружеството-ответник засяга обекта на правото им на собственост и им създава пречки и неудобства за пълноценното упражняване на това тяхно право. Оградата препятства достъпа на ищците до собствения им имот, като в случая е ирелевантно обстоятелството този достъп как се осъществява. Изградената от ответното дружество, респ. неговия праводател, ограда пречи на собствениците на земята да упражняват правото си на собственост в пълен обем върху заградената част от имота. Окръжен съд – Пазарджик е посочил, че е недопустимо носителите на абсолютното право на собственост да бъдат принуждавани да заплащат средства за достъп до имота си, евентуално да уведомяват трето лице или собственика на постройката за намеренията си относно посещения в имота. Оградата, построена върху бетонова основа, препятства възможността за упражняване на собствеността на земята в пълен обем, поради което ответникът следва да бъде осъден да я премахне. Наличието й би смутило упражняването на собствеността, дори и ако ответникът предостави ключ от портала на ищците, тъй като би ограничило възможността за преминаването в имота да е напълно свободно, а не през вратата, каквито ограничения те не са длъжни да търпят. В тази връзка съдът е намерил за неоснователни доводите на ответника, че оградата е била изградена още преди ищците да са придобили правото на собственост върху терена, като се е позовал на мотивите на решението по гр. д. № 3169/1998 г. на Пазарджишкия районен съд, съгласно които имотът не е бил отчуждаван и ищците се легитимират като негови собственици на основание наследство, оставено от М. Х.. Ето защо въззивният съд е направил извод за основателност на иска за премахване на оградата.

Относно бетоновите стъпала съдът се е позовал на заключението на вещото лице, че бетоновото стълбище от два броя стъпала с размери 1.84/0.70 м е разположено извън границите на имота, в уличното пространство, поради което е намерил, че „Мелко интернешънъл“ АД не е надлежен ответник в това материално правоотношение, а такъв би следвало да бъде носителят на правото на собственост върху уличното пространство.

По отношение на изградената бетонова площадка въззивният съд е приел, че същата е функционално свързана е административната сграда и е прилежащ елемент от нея, обслужващ двата външни входа на сградата, поради което е част от собствеността на ответника. По тези съображения е намерил иска по чл. 109 ЗС за премахването й за неоснователен.

Жалбоподателите Л. Д. М., П. Д. М., С. И. К., И. Г. М. и А. Г. Г. атакуват решението на въззивния съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете по чл. 109 ЗС за премахване на бетонна площадка и стълбище, като го считат в тази част за необосновано, незаконосъобразно и постановено при съществени процесуални нарушения.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдят, че по въпроса: длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви, с които да обсъди всички доказателства по делото при формиране на своята воля, както и да отговори на всички доводи, възражения и становища на страните по делото, включително и на доводите и правните аргументи във въззивната жалба, решението на Окръжен съд – Пазарджик противоречи на практиката на ВКС, обективирана в: решение № 646/12.10.2010 г. по гр. д. № 1210/2009 г., ІV г. о., решение № 241/17.10.2012 г. по гр. д. № 850/2011 г., ІІ г. о., решение № 210/15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г., ІV г. о. и др. Сочат, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви относно законността на бетоновата площадка, респ. на административната сграда. Нещо повече, той дори не е посочил в своите мотиви, че приема изводите на първоинстанционния съд в това отношение. За да потвърди решението в тази му част, той се е задоволил да се позове на съдебно-техническата експертиза, според която бетоновата площадка е функционално свързана с административната сграда и обслужва входове към нея. Същият не е обсъдил оплакването им във въззивната жалба, че строителството в имота не само на бетоновата площадка, а и на другите сгради (включително и административната сграда) е незаконно. Също така съдът не е обсъдил достоверността и значението на свидетелските показания, депозирани пред районния съд, според които бетоновата площадка не е съществувала към датата на въвода във владение. На следващо място, в изложението е визирано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК по въпроса, по който, по становище на жалбоподателите, липсва утвърдена съдебна практика и той ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: съставянето на акт за държавна собственост по реда на чл. 81, ал. 1 НДИ (отм.) за сграда или друг строителен обект означава ли, че строителството е законно.

Жалбоподателят „Мелко интернешънъл“ АД обжалва въззивното решение в частта относно оградата, като излага съображения за неговата недопустимост, неправилност и необоснованост.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК дружеството се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

На първо място, твърди, че по въпроса: допустимо ли е въззивната инстанция да се произнася по едно невъведено във въззивната жалба оплакване за неправилност на първоинстанцнонното решение, Окръжен съд – Пазарджик се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК.

Излага, че с решаващите си мотиви въззивният съд е приел, че пречките в упражняване на правото на собственост на ищците могат да се изразят не само в действие, но и в бездействие - като се поддържа противоправно състояние, и че изградената от праводателя на ответника ограда пречи на упражняване правото на собственост на ищците, като незаконосъобразно ответникът я поддържа. Сочи, че съгласно исковата молба неоснователното действие, с което ответникът пречи на упражняване правото на собственост на ищците, е изграждането на процесната ограда от ответника, което ищците установили през 2014 г. след получаване на разрешение за строеж. Липсват твърдения и/или оплаквания също и във въззивната жалба, че ответникът поддържа противоправно състояние, осъществено от неговия праводател, както е прието в решението. Липсва оплакване, че оградата е била изградена от праводателя на ответника.

На второ място е формулиран въпросът: длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението да разгледа и обсъди всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните, както и да основе решението си на фактите, установени от събраните по делото доказателства, като се сочи противоречие с практиката на ВКС, изразена в: решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г., решение № 210/8.10.2018 г. по гр. д. № 4971/2017 г., решение № 10/4.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г., III г. о., решение № 212/1.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., II т. о, решение № 157/8.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г., II т. о., решение № 66/20.07.2021 г. по гр. д. № 3338/2020 г., I г. о., и задължителната практика, изразена в ТР № 1/4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС – т. 19.

Жалбоподателят твърди, че въззивният съд не е обсъдил изложеното в отговора на исковата молба и в отговора на въззивната жалба, че оградата е законно построена от държавата и за нея е налице право на строеж, поради което построеното не представлява неоснователно действие, както не е обсъдил и събраните в тази насока доказателства. Въззивният съд не е обсъдил и доводите в отговора на въззивната жалба, че твърденията на ищците за възстановяване на собствеността им ех lege, без реституция, като наследници на М. Х., са наведени за първи път във въззивната им жалба. Счита, че спорът за придобивното основание на ищците е от съществено значение защото, според ТР № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, когато построеното от държавата в чужд имот, реституиран на основание чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, е без строителни документи, правата на реституирания собственик са ограничени до прилагането на чл. 73 ЗС и чл. 74 ЗС. Според решение № 140/6.12.2016 г. по гр. д. 1109/2016 г. на ВКС разпоредбата на чл. 109 ЗС е неприложима като обща към нормите на чл. 73 и чл. 74 ЗС.

Постъпили са отговори на касационните жалби, според които всяка страна счита за неоснователна жалбата на насрещната страна, както и че липсват основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Първият въпрос от изложението към касационната жалба на Л. Д. М., П. Д. М., С. И. К., И. Г. М. и А. Г. Г. е правно ирелевантен по отношение изложените от въззивния съд решаващи мотиви, с които е обоснован извод за неоснователност на исковете; законността на изградените в поземления имот сгради, собственост на „Мелко интернешънъл“ АД, не е предмет на спора.

Вторият въпрос също е изцяло неотносим, доколкото Окръжен съд – Пазарджик въобще не е обсъждал законността на постройките в имота и не е правил заключения по този въпрос въз основа на представения акт за държавна собственост.

Формулираните в изложението към касационната жалба на „Мелко интернешънъл“ АД въпроси също не могат да обусловят допускане на касационно обжалване.

Относно първия въпрос съдът намира, че в случая въззивният съд е съобразил задължителната практика и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК относно предпоставките за уважаване на иск по чл. 109 ЗС. С този иск собственикът или носителят на ограничено вещно право защитава притежаваните от него вещни права от неоснователни (противоправни) преки или косвени въздействия върху имота му, с които се пречи, ограничава или смущава спокойното ползване на имота по неговото предназначение, като пасивно легитимирано по него е всяко лице, а не само извършителят на нарушението, ако към момента на предявяването му то поддържа противоправното състояние в имота. От изложеното в т. 3 на ТР № 4/6.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС е видно, че двете задължителни условия за уважаването на иска са: неоснователността на действията или бездействията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. При постановяване на решението си въззивният съд е обсъдил именно тези релевантни за спора обстоятелства и не е излязъл извън предмета на делото съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК.

Що се отнася до втория въпрос, действително, съгласно формираната трайна съдебна практика по чл. 290 ГПК, включително цитираната от дружеството-жалбоподател, въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. Настоящият съдебен състав намира, че атакуваното въззивно решение не влиза в противоречие с практиката на ВКС по този въпрос, доколкото Окръжен съд – Пазарджик е отговорил на доводите на страните, обсъдил е всички релевантни доказателства и е направил съответните правни изводи, като надлежно ги е обосновал.

В тази връзка следва да се отбележи, че противно на твърденията в изложението към касационната жалба на „Мелко интернешънъл“ АД, Окръжен съд – Пазарджик е съобразил изложените в отговора на исковата молба доводи, че процесната ограда е била изградена законно от държавата по време, когато имотът е бил държавна собственост, но е намерил същите за неоснователни, като е приел, че оградата е била изградена, когато ищците са били собственици на имота. Дали изводите му са правилни и дали те са от значение за основателността на иска за премахване на оградата, настоящата касационна инстанция може да даде отговор едва при решаване спора по същество, но не и в настоящото производство.

Същевременно между страните не е съществувал спор по делото относно правото на собственост на Л. М., П. М., С. К., И. М. и А. Г. и на какво основание е възникнало, тъй като същият е бил разрешен с влязлото в сила решение по гр. д. № 3169/1998 г. на Пазарджишкия районен съд, на което решение ищците са се позовали още с исковата молба.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Тъй като страните са направили единствено разноски във връзка с подадените от тях касационни жалби, на същите не следва да се присъждат разноски.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260155 от 21.04.2021 г. по гр. д. № 221/2021 г. на Окръжен съд – Пазарджик.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: