О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1732

Гр. София, 04.06. 2025г.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо търговско отделение в закрито заседание на пети май през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Н.

ЧЛЕНОВЕ : М. Ж. МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

като разгледа докладваното от съдия Кацарска к. т.д. № 687 по описа за 2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД чрез процесуалния му пълномощник – адв. И. Ц., срещу въззивното решение № 62/20.01.2025г., постановено по в. гр. д. № 1454 /2024г. на Софийски апелативен съд, в частта му, в която след частична отмяна на решение № 14/12.02.2024г. по гр. д. № 321/2022 г. на Окръжен съд - Видин, по иска по чл. 432 КЗ за неимуществени вреди е присъдено допълнително обезщетение на ищцата Надежда Ж. К. в размер на сумата от още 9 000 лв., както и в частта му, с която е потвърдено решението за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата от 46 000 лв., представляваща разликата над сумата от 35 000 лв. до присъдената от първоинстанционния съд сума от 81 000лв.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Счита, че въззивният съд неправилно е определил процента на съпричиняване от страна на пострадалата в размер само на 10%, като поддържа, че следва да е поне 30%. Изтъква, че ищцата се е движила неправомерно по пътното платно, а не на пешеходна пътека и внезапно е променила посоката си на движение, навлизайки в треакторията на МПС. Поддържа, че въззивният съд не е мотивирал надлежно извода си защо възприема този процент на съпричиняване, като не е обсъдил подробно събраните по делото доказателства. Твърди, че въззивното решение се явява неправилно и необосновано и поради това, че определеното по размер обезщетение за неимуществени вреди не съответства на претърпените от ищцата болки и страдания и е завишено. Сочи, че въззивният съд не се е аргументирал защо приема справедлив размер на обезщетението от 100 000 лв., вместо възприетия от първата инстанция. Твърди, че не са обсъдени социално-икономическите условия в страната, както и в конкретното населено място, където живее ищцата, като било ноторно известно, че в различните места стандартът на живот се различавал. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна в обжалваната част и отхвърляне на исковите претенции за тези суми.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Въззивният съд длъжен ли е да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя съгласно чл. 236, ал.2 във връзка с чл. 235, ал.2 и ал.3 ГПК, и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми?“, за който сочи, че е разрешен в противоречие с ТР 1/2013г. по т. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и решение № 157/11.02.2016г. по т. д. №3638/2014г., на ВКС, 1 т. о., решение № 42 по гр. д. №5488/2013г., на ВКС, 4 г. о. и др.;

2. „При определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства или следва да обсъди само някои от тях?“, по който поддържа произнасяне в противоречие с ППВС 4/1968г. и решение №93/23.06.2011г. по т. д. №566/2010г. на ВКС, 2 т. о., решение №104/25.07.2014г. по т. д.№2998/2013г., на ВКС 1 т. о. и др. описани.

Ответната по касационната жалба страна - Надежда Ж. К., е получила препис от същата на 28.02.2025г., като не е подала писмен отговор и не изразява становище.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че процесното ПТП е настъпило на 03.10.2022 г. в [населено място], като водачът на л. а. «Мазда 323Ф» с рег. [рег. номер на МПС] , с валидна задължителна застраховка «Гражданска отговорност» при ответното дружество, движейки се със скорост от 59 км/ч. по [улица], в посока към кръстовището с [улица], нарушил правилата за движение по пътищата, вследствие на което ударил с предната част на автомобила пресичащата пътното платно пешеходка Надежда Ж. К., причинявайки й съчетана травма на десен горен крайник, таз и десен долен крайник. Прието е, че мястото на удара е на около 6,50 м. преди пешеходната пътека.

Апелативният съд е приел, че пострадалата, която е била на 79 години към датата на произшествието, е получила три тежки травматични увреди - фрактура на проксималната част на десен хумерус, фрактура на горно и долно рамо на десен пубис, мултифрагментна фрактура на дясна подбедрица, за лечението на които травми е лежала в болница и претърпяла две операции със спинална и с интубационна пълна анестезия. Приел е, че лечението й продължило в болница „Сердика“ до 31.01.2023 г., като претърпяла и трета операция на получен хематом. Отчел е, че раната от операцията не можела да заздравее на фона на съществуващо заболяване на ищцата – диабет. Съдът е заключил, че в продължение на пет месеца ищцата е била на легло, напълно неподвижна, изцяло зависима от чужда помощ, а и към момента не се е възстановила изцяло, налице са остатъчни негативни последици от уврежданията, които ще са до края на живота й – относно дясното коляно и ходило. Посочил е, че ищцата не може да се справя без чужда помощ и е напълно зависима от нея, за разлика от периода преди произшествието, когато е била самостоятелна, живеела е и се е обгрижвала сама. С оглед установеното, включително и относно психическото състояние на ищцата, апелативният съд е приел, че справедливият размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди възлиза на сумата от 100 000 лв.

Въззивният съд е приел, че с поведението си пострадалата е допринесла за настъпване на процесното пътнотранспортно произшествие, като в нарушение на чл.113, ал.1, т.1 от ЗДвП е предприела пресичане на платното за движение не по пешеходна пътека, а няколко метра преди такава. Същевременно е посочил, че отговорността на водача на лекия автомобил е значително по-голяма, включваща и задължението му по чл. 118 от ЗДвП да бъде особено внимателен и предпазлив към определена категория пешеходци, в случая възрастна жена, поради което е приел, че приносът на ищцата е 10%. САС е счел за неоснователно възражението на застрахователя за по-голям принос на пешеходката, тъй като е съобразил, че същата е предприела пресичане в района на пешеходна пътека, а това е място с повишена опасност, изискващо особено внимание от водачите на ППС. Предвид горното, апелативният съд е приел, че справедливото обезщетение за търпените от ищцата неимуществени вреди възлиза на сумата от 100 000 лв., която следва да бъде намалена със сумата от 10 000 лв., съответстваща на размера на приетия принос, или искът се явява основателен за сумата от 90 000 лв. Предвид направените изводи е отменил първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен за сумата от 9000 лв. и вместо това присъдил допълнително обезщетение в размер на 9 000 лв., а в останалата част е потвърдил решението на ОС - Видин.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни.

Първият поставен от касатора въпрос относно задълженията на въззивния съд е процесуален и съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд не е процедирал в нарушение на константната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, и много други актове, включително и посочени от касатора, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд в случая е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, обсъдил е и доводите на страните по въззивната жалба и отговора. Тезата на касатора, че въззивният съд е нарушил процесуалните си задължения по отношение на възражението за съпричиняване, не може да бъде споделена, тъй като съдът е обсъдил всички доводи и доказателства, а несъгласието на касатора с направените от съда фактически и правни изводи, не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Апелативният съд не е процедирал в нарушение на процесуалните си задължения като въззивна инстанция и поради това този процесуален въпрос не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Вторият поставен от касатора въпрос относно справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, но не се установява допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като обжалваното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС. В ППВС № 4 /23.12.1968г. са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на телесни увреждания са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, интензитетът и продължителността на болките и страданията, възрастта на пострадалия. Задължителните указания, дадени в ППВС № 4/23.12.1968г., са намерили отражение в решения на съдебни състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК – решение №151/12.11.2013г. по т. д.№486/2012г. на ВКС, II т. о., решение №88/17.06.2014г. по т. д. №2974/2014г. на ВКС, II т. о., решение №93/23.06.2011г. по т. д. №566/2010г. на ВКС, II т. о. и други, включително посочени от касатора. Възприето е разрешението, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът следва да отчита и обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите /в този смисъл решение №66/03.07.2012г. по т. д.№619/2011г. на ВКС, II т. о., решение №242/12.01.2017г. по т. д.№3319/2015г. на ВКС, II т. о., решение №157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, II т. о. и други/. Въззивният съд не е процедирал противно, а съгласно горепосочената практика на ВКС, като при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди е съобразил възприетите в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии, и е взел предвид всички специфични за делото обстоятелства, които са от значение за определянето му. Противно на твърденията на касатора, преценката на размера на обезщетението е извършена към датата на събитието - 03.10.2022г., като съдът изрично е съобразил икономическата обстановка в страната и нивата на застрахователно покритие към този момент и е обосновал защо счита, че размерът на определеното обезщетение от 100 000 лв. е справедлив спрямо претърпените травматични увреждания, интензитета на болките и страданията на ищцата и психическото й състояние, свързано с инцидента. Апелативният съд е отчел получените три тежки травми от ищцата, довели до продължителното й обездвижване, претърпените операции и предстоящи интервенции, остатъчните негативни увреждания, които ще я съпътстват до края на живота й. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с формираната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, и не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора, разноски не се следват на касатора. От ответната страна не е заявено искане за присъждане на разноски.

Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 62/20.01.2025г., постановено по в. гр. д. № 1454/2024г. на Софийски апелативен съд в обжалваните му части.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.