О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 79
София, 11.02.2022 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков
Десислава Попколева
като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 2495 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Б. С. ЕООД, чрез адв. Б. против решение № 260996/15.02.2021 г. по в. гр. д. № 16379/2018 г. на Софийски градски съд в частта, с която след отмяна на решение от 01.08.2018 г. по гр. д. № 65430/2017 г. на Софийски районен съд, е признато за установено по предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск от Г. Б. Т. срещу „Б. С. ООД, че дружеството дължи на ищеца на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл. 141, ал.7 ТЗ сумата от 8 400,00 лв., представляваща обезщетение по чл.15, ал.4 от договор за управление от 01.10.2010 г., дължимо на ищеца в качеството му на управител на търговското дружество при прекратяване на договора за управление без негова вина, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК -01.12.2016 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 05.01.2017 г. по гр. д. № 70220/2016 г. по описа на СРС, 124 състав, както и в частта, с която е касаторът е осъден да заплати разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК за заповедното производство в размер на 685,00 лв., за исковото производство пред първата инстанция в размер на 685,00 лв. и за въззивното производство в размер на 668,00 лв.
Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване, доколкото цената на иска е над 5 000 лв.
Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приел, че дължимото обезщетение по чл.15, ал.4 от договора за управление не представлява обезщетение за вреди от неизпълнен договор, поради което спрямо това вземане е приложима разпоредбата на чл.110 ЗЗД, а не на чл.111, б.“б“ ЗЗД. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1/ Може ли да се приеме, че договорено обезщетение, дължимо единствено при едностранно предсрочно прекратяване на договора, без да е налице виновно поведение на другата страна, което да е дало основание за това прекратяване, не представлява обезщетение, а е договорно вземане и съответно към него не е приложим краткия давностен срок по чл.111, б.“б“ ЗЗД; 2/ Може ли спрямо две идентични вземания, уговорени в един и същи договор, възникващи при едни и същи обстоятелства, да бъдат прилагани различни давностни срокове и 3/ Не следва ли да се приеме за правилно и в унисон с практиката на ВКС становището, че по отношение на обезщетенията се прилага 3-годишната погасителна давност по чл.111, б. „б“ ЗЗД. Твърди се, че по тези въпроси въззивното решение е постановено в противоречие с практиката, обективирана в решение № 408/07.05.2009 г. по гр. д. № 195/2008 г. на I г. о. на ВКС и решение № 159/09.12.2010 г. по т. д. № 1127/2009 г., I т. о. на ВКС. Поддържа се основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК с обосновка, че очевидната неправилност на решението е свързана с явната необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
От ответната страна по жалбата – Г. Б. Т., чрез пълномощника адв. К., е депозиран отговор, в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като поставените от касатора въпроси нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са поставени хипотетично и не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд.
За да уважи предявения установителен иск с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че уговореното в чл.15, ал.4 от договора за управление от 01.10.2010 г. обезщетение в размер на тримесечното възнаграждение на ищеца в качеството му на управител на търговското дружество при прекратяване на договора за управление без негова вина, е за вземане, установено и дължимо на ищеца по силата на сключения с ответника договор, а не се касае за обезщетение за вреди, последица от неизпълнен договор. Приел е, че в рамките на договорната свобода, предоставена от чл.9 ЗЗД, страните са постигнали съгласие ответникът да има право да прекрати едностранно сключения безсрочен договор с ищеца без виновно поведение /неизпълнение/ на последния, но в този случай ответникът дължи обезщетение в размер на тримесечното възнаграждение по договора за управление. Доколкото дължимото на ищеца вземане произтича от договор за управление по чл.141, ал.7 ТЗ, съдържащ правните характеристики на договор за поръчка по смисъла на чл.280 и сл. ЗЗД, въззивният съд е приел, че по отношение на това вземане приложение намира общата пет годишна давност по чл.110 ЗЗД, като началният момент на тази давност е прекратяването на договора за управление -01.06.2013 г. и към датата на предявяване на иска – 15.09.2017 г., давностният срок не е изтекъл. Изложени са и съображения, че в случая не е приложима нормата на чл. 111, б.“б“ ЗЗД, тъй като вземането не представлява неустойка, която по дефиниция изисква виновно неизпълнение и съответно се дължи от неизправната страна, а в случая ответното дружество не е неизправна страна по договора, тъй като в него изрично е предвидено, че ответникът има право да прекрати едностранно договора за възлагане на управлението. На второ място е посочено, че процесното вземане няма характер и на обезщетение за неизпълнен договор, тъй като се касае до вземане, произтичащо от самия договор, а не за обезщетение за вреди в резултат на виновно неизпълнение на договора.
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и в хипотезата на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, на която се позовава настоящия касатор, по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС.
Поставените в изложението въпроси нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са зададени хипотетично и общо, без да се държи сметка за характера на уговореното в процесния договор за управление вземане, а именно за обезщетение в размер на трикратния размер на възнаграждението по чл. 3, ал.1 от договора, при упражнено от насрещната страна право на предсрочно прекратяване на мандатното правоотношение. Дори и да се приеме, че първият от поставените въпроси формално покрива общото основание за достъп до касационно обжалване, то по отношение на него не е налице допълнителния критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Първото решение е неотносимо към настоящия спор, тъй като предмет на делото са били вземания по чл.284, ал.2 ЗЗД на доверителя срещу довереника. Във второто решение е даден отговор на въпроса какъв е срокът на погасителната давност за заплащане на обезщетение за неизползван отпуск при договор за управление - 3 или 5 години, който въпрос е разрешен от въззивния съд именно съобразно практиката на ВКС, но последният е неотносим към спора, доколкото искът за заплащане на обезщетение за неизползван отпуск не е предмет на касационната жалба. Отделно от горното, следва да се отбележи, че съгласно трайната съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 72/30.06.2010 г. по т. д. № 740/2009 г., на I т. о., решение №306/25.06.2012 по гр. д. № 1387/2011 г. на IV г. о., решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. №46/2012 г. на II т. о. и решение № 204/28.07.2014 г. по гр. д. № 983/2014 г. на IV г. о., правоотношението, което се създава между управителя и управляваното от него дружество възниква от избора на управителя, като това правоотношение има мандатен характер, т. е управителят няма качеството на работник или служител на дружеството по смисъла на КТ. Сключването на такъв договор, с правна характеристика на договора за поръчка, е предвидено от законодателя с приемането на ЗИД на ТЗ /ДВ, бр. 58/2003 г./ и има за цел конкретизиране на редица права и задължения на управителя - например, начин на изплащане на възнаграждението, ползване на отпуск, регламентиране на различни видове обезщетения и др. В част от посочените по-горе съдебни решения на ВКС се приема, че при предсрочно прекратяване действието на договора за възлагане управлението поради оттегляне на поръчката по смисъла на чл.287, пр.2 ЗЗД, не би могло да се поставя въпрос за виновно договорно неизпълнение по смисъла на чл.79, ал.1 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл.141, ал.4 ТЗ, овластяването на управителя може да бъде оттеглено по всяко време и името му да бъде заличено от търговския регистър, т. е. свободата на общото събрание да освободи управителя по всяко време, съответно да избере нов управител е императивно уредена от законодателя. Ето защо, уговореното обезщетение в размер на трикратния размер на възнаграждението, дължимо при оттегляне на овластяването от общото събрание на дружеството, не представлява обезщетение за виновно неизпълнение на договора и съответно за процесното вземане не е приложима разпоредбата на чл.111, б. „б“ ЗЗД, а тази на чл.110 ЗЗД.
В конкретния случай не се разкрива и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС „очевидната неправилност“ се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост. Очевидно неправилен ще е съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, както и в случаите когато са нарушени основни правила на съдопроизводствения ред или при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предполага обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, на събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност следва да се извежда от мотивите на съдебния акт и не предполага проверка на материалите по делото с обсъжданото в мотивите. В конкретния случай твърдяната от касатора явна необоснованост на решението, предполагаща грубо нарушение на правилата на формалната логика, не се разкрива от съдържанието на съдебния акт.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
На насрещната страна се дължат своевременно поисканите разноски за производството пред касационната инстанция, които са в размер на 600,00 лв. - за заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 18.05.2021 г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260996/15.02.2021 г., постановено по в. гр. д. № 16379/2018 г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА „Б. С. ЕООД, ЕИК[ЕИК] да заплати на Г. Б. Т., ЕГН [ЕГН] със съдебен адрес [населено място], [улица], ет.4-адв. К., на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 600,00 лв. – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: