Образувано е по касационна жалба на И. Н. Г. (П. П. Ж.), съдебен адрес гр. С., ул. „Владайска“ №8, ет. 1 срещу решение №1977 от 27.04.2011г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело № 658/2011г.
С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на Георгиев срещу заповед №З-12409 от 15.11.2007г. на директора на Столична дирекция „Полиция“, с която на основание чл. 76, т. 3 отм. от Закона за българските лични документи му е наложена принудителна административна мярка „забрана за напускане на страната“.
Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т.3 АПК. Съдът неправилно приел, че оспорената заповед не е нищожна, въпреки че е издадена на основание чл. 76, т. 3 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД), която норма е отменена – Държавен вестник бр. 82/2009г. Не отчел, че по силата на §5 от ЗБЛД наложените принудителни мерки, с изтичане на визирания в нормата срок, ex lege прекратяват действието си. Съдът не се съобразил и с тълкувателно решение №2 от 22.03.2011г. на Върховния административен съд и неправилно приел, че е преклудирана възможността за проверка законосъобразността на заповедта. Сочи, че към датата на постановяване на обжалваното решение „в правната доктрина не съществува норма, която да обосновава налагането на принудителна административна мярка забрана за напускане на страната“, тъй като с решение №2 от 31.03.2011г. Конституционният съд е обявил разпоредбата на чл. 75, т. 6 ЗБЛД за противоконституционна. Моли съда да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което обяви за нищожна или да отмени като незаконосъобразна заповед №З-12409 от 15.11.2007г. на директора на Столична дирекция „Полиция“. Касаторът се представлява от адв. Б. В., Софийска адвокатска колегия.
Ответникът по касационната жалба – директорът на Столичната дирекция на вътрешните работи, не взема становище.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Доводите на касатора за противоречие на заповедта с Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. относно правото на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, за изменение на Регламент (ЕИО)№1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/34/ЕИО, 75/148/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (Директива 2004/38/ЕО) и тълкувателно решение №2 на Върховния административен съд са правилни по принцип, но производство е за обявяване на нищожността на заповедта, поради което са неприложими. Правилно съдът приел, че касаторът има право да иска отмяна на оспорената заповед, тъй като правната възможност на съда да се произнесе по законосъобразността на заповедта е преклудирана.
Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за неоснователна.
За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че до ответника по касационната жалба било отправено искане от частен съдебен изпълнител за налагане на принудителна административна мярка на касатора във връзка с образувано спрямо него частно изпълнително дело за неплатени задължения в големи размери. Административният орган уведомил касатора за започналото административно производство и той направил възражение за неуведомяване от частния съдебен изпълнител за образуваното изпълнително дело. Частният съдебен изпълнител представил доказателства за лично връчване на призовката за доброволно изпълнение на касатора, поради което административният орган издал оспорената заповед. Същата била връчена на касатора на 02.12.2010г., а жалбата до съда била подадена на 26.01.2011г., вх. №1959. Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган – директорът на Столична дирекция „Полиция“ бил надлежно упълномощен от министъра на вътрешните работи да издава заповеди за налагане на принудителни административни мерки, а Столична дирекция на вътрешните работи е правоприемник на Столична дирекция „Полиция“. Въз основа на това направил извод, че заповедта не е нищожна, а по отношение на законосъобразността й, поради преклудиран срок, не се произнесъл, и отхвърлил жалбата. Този извод на съда е правилен.
По делото няма спор за факти. Съдът установил релевантните за предмета на делото факти и настоящата инстанция ги приема за правилно, точно и пълно доказани така, както са посочени по-горе. Спорът по делото е досежно приложението на материалния закон и обосноваността на фактическите и правни изводи на съда.
Упражняването на субективното право на съдебна защита на адресата на един административен акт законодателят е обвързал с различен срок в зависимост от характера на твърдяния порок. Съгласно разпоредбата на чл. 149, ал. 1 АПК административният акт може да се оспори в четиринадесетдневен срок от съобщаването му, но тогава, когато се претендира неговата нищожност оспорването не е обвързано със срок – чл. 149, ал. ал. 5 АПК. Следователно субективното право на жалба, когато твърденията на адресата на акта са за такова несъответствие на акта с изискванията на закона, което води до неговата унищожаемост, съществува в един много кратък период от време – в рамките на четиринадесет дни след съобщаването. Това означава, че само в този срок на субективното право на защита на адресата на акта съответства задължението на държавата чрез съда да даде търсената защита. С изтичането на срока субективното право на защита се погасява, което означава, че и съдът няма правното задължение да даде защита на претендираното право. От доказателствата по делото е безспорно, а и касаторът не оспорва, че жалбата срещу заповед №З-12409 от 15.11.2007г. на директора на Столична дирекция „Полиция“ е подадена след изтичането на този срок. Това, както правилно и аргументирано посочил в мотивите си и съдът означава, че съдът няма правото да извърши проверка за съответствието на оспорената заповед със законовите изисквания за нейното издаване. Оспореният акт е влязъл в сила. Дори и да е имало допуснати при издаването му нарушения те не могат да бъдат отстранени по реда на съдебния контрол. Именно поради това правилно съдът посочил в мотивите си, че защитата срещу правните последици от влезлия в сила административен акт касаторът може да осъществи чрез сезиране на административния орган с искане да се отмени наложената принудителна мярка. Едва в това ново административно производство, образувано по повод искането му за отмяна на наложената мярка, касаторът може да изложи твърдяните доводи за противоречие на мярката с Директива 2004/38/ЕО и решението на Конституционния съд.
Вярно е, че принудителните административни мерки са инструмент на държавата за обезпечаване на законосъобразното осъществяване на определени правоотношения. Това те постигат чрез налагане на държавна принуда, която пряко и непосредствено засяга правната сфера на адресата. Именно защото са инструмент за постигане на определена цел, а не санкция за вече извършено правонарушение, компетентният орган е длъжен, след тяхното налагане, да следи за наличието на предпоставките, при които са допустими, и при установяване на тяхната липса, т. е. при невъзможност да постигнат законовата цел, е длъжен да ги отмени. Противното би означавало да се промени характера на принудителната мярка, т. е. на държавната принуда, и тя да се превърне в санкция за определено поведение, което само по себе си не е въздигнато от закона в самостоятелно правонарушение. Следователно и без да е сезиран от касатора административният орган е длъжен да следи налице ли са основанията за налагане на мярката и ако те са отпаднали - да я отмени. В случая мярката е наложена през 2007г., т. е. изминал е достатъчно дълъг срок, който да обоснове необходимостта от нейното преразглеждане. Ответникът по касационната жалба не е сторил това и следователно за касатора е налице правен интерес да поиска отмяната й. Ако органът откаже да отмени наложената принудителна мярка касаторът ще може по реда на съдебния контрол да защити правата си.
Що се отнася до твърдението за нищожност на оспорената заповед, тъй като това е такъв порок на административния акт, който означава липса на валидно волеизявление, законодателят не е обвързал субективното право на защита срещу такъв акт със срок. С оглед на това без срок е и задължението на съда да даде съдебна защита срещу такъв акт. В случая съдът, като установил фактите по делото и ги преценил в тяхната съвкупност направил обоснован извод, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и не е нищожен административен акт. Налице е валидно и в съответствие със закона упълномощаване на органа, издал оспорената заповед. Неоснователно е твърдението на касатора за нищожност на оспорената заповед поради отмяна на правната норма – основание за издаването й. Последвалата след издаването на един административен акт отмяна на правната норма, въз основа на която акта е издаден, не прави влезлия в сила акт нищожен. Отмяната действа занапред и означава само, че законодателят е преценил, че обществените отношения, предмет на регулиране с тази норма, занапред ще се регулират по друг начин. Отмяната не влияе на законосъобразността и на валидността на издадени при действието й административни актове. Неоснователно е и твърдението, че по силата на §5 от ЗБЛД наложената на касатора принудителна административна мярка ex lege
преустановила действието си. Първо, ако мярката наистина е прекратила действието си за касатора няма да е налице правен интерес от оспорването й в настоящото производство. И второ, мярката на касатора е наложена на основание чл. 76, т. 3 ЗБЛД, а разпоредбата на §5 не се отнася до мерките, наложени на това основание.
Видно от изложеното твърденията на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост са неоснователни.
Съдът правилно установил фактите, направил обосновани фактически и правни изводи и приложил правилно материалния закон. При неоснователност на касационните основания и след извършена служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 АПК съдът счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.
Страните по делото не са поискали присъждане на направените разноски, поради което съдът не следва да се произнася по дължимостта им.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА
решение №1977 от 27.04.2011г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело № 658/2011г. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Т. В.
секретар:
ЧЛЕНОВЕ:
/п/ И. Р./п/ С. Я.
С.Я.