О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 124

гр. София, 27.01.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети януари две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. ч. гр. д. № 4755/2022 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на С. А. А., представляван от адв. Е. Ф., срещу определение № 2031 от 02.08.2022 г. по в. ч. гр. д. № 1141/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 266708 от 26.11.2021 г. по гр. д. № 5903/2019 г. на Софийския градски съд в прекратителната му част.

В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното определение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответната страна по жалбата Прокуратурата на Р. Б. не изразява становище.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

С обжалваното определение Софийският апелативен съд е потвърдил решението на Софийския градски съд в частта, с която е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявените от частния жалбоподател срещу Прокуратурата на РБ искове за заплащане на сумата 26 000 лв. /частичен иск от общия претендиран размер от 180 000 лв./ - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от нечовешко отношение /изразяващо се в нарушаване на основни права/ спрямо ищеца, както и за заплащане на сумата 26 000 лв. /частичен иск от общия претендиран размер от 180 000 лв./ - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от извършено спрямо ищеца незаконно задържане под стража в периода 12.01.1985 г. – 24.09.1985 г. поради липсата на законови предпоставки за задържането му и поради непредоставянето му на възможност за упражняване на процесуални права, които има задържаното лице.

Първоинстанционното производство е образувано въз основа на искова молба, подадена от С. А. А. против Прокуратурата на РБ, в която са изложени фактически твърдения за претърпени душевни болки и страдания, причинени от унизителните и нечовешки условия при незаконното му задържане на 12.01.1985 г. в 04 РУ на МВР-София и за незаконното му лишаване от свобода в затвора на остров Б. в периода от края на месец март 1985 г. до 25.09.1985 г., като причина за предприетите срещу него репресивни действия било откритото му несъгласие с принудителната промяна на имената и етническата и културна асимилация на български граждани от турски етнически произход. Първоинстанционният съд е приел така предявените искове за недопустими, тъй като обезщетяването на незаконно репресирани заради техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания през периода от 09.09.1944 г. – 10.11.1989 г. лица, въдворявани в трудововъзпитателни общежития, лагери и други подобни места, както и принудително трудово мобилизирани и репресирани във връзка с насилствената промяна на имената е уредено в специален закон – Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица /ЗПГРРЛ/. Въззивният съд е потвърдил този извод, като е посочил, че този закон предвижда изрична възможност за получаване на обезщетение за претърпените при посочените от ищеца обстоятелства вреди. Изложени са и съображения, че отговорността на държавата за вреди по реда на ЗОДОВ възниква тогава, когато за нейното реализиране няма друг установен в специален закон или указ ред /чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ/, а наличието на специално установен административен ред за защита изключва възможността за защита по общия исков ред, поради което исковете пред гражданските съдилища са недопустими.

Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателят сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Какви са правомощията на въззивния съд в производствата по частни жалби и дали в тези производства се прилагат ограниченията по чл. 269, изр. 2-ро ГПК; в частност дали въззивният съд дължи разглеждане и произнасяне по доводите в подкрепа на частната жалба, изложени в отделна молба, подадена след изтичане на срока за обжалване“; 2. „Допустим ли е иск срещу Прокуратурата за обезщетяване на неимуществени вреди, претърпени от нечовешкото отношение в периода на задържането ми под стража от 12.01.1985 г. до 24.09.1985 г. и на иск за обезщетяване на неимуществени вреди, претърпени от извършено спрямо мен незаконно задържане и лишаване от свобода в периода от 12.01.1985 г. до 24.09.1985 г.“. Поддържа се, че определението е очевидно неправилно.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане в случая не са налице.

Първият поставен въпрос е относим към дейността на въззивния съд като инстанция по съществото на спора, при разрешаването на който следва да се обсъдят всички твърдения, доводи и възражения на страните. Съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба, тоест съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. В случая въззивният съд е обсъдил всички релевирани възражения в частната жалба и е изложил свои мотиви, като е съобразено и посоченото по-горе тълкувателно решение, поради което по този въпрос не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед на това въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като не е изложил изрични съображения по изложените от жалбоподателя доводи в депозираната след изтичане на срока за обжалване допълнителна молба, и по-конкретно за противоречие на ЗПГРРЛ с ЕКЗПЧОС, с чл. 47 ХОПЕС, чл. 16 от Директива 2012/29 и чл. 12, ал. 2 от Директива 2004/80, а освен това необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната в производството може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск, респ. на жалбата.

Вторият поставен въпрос също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. В цитираните от касатора решения по чл. 290 ГПК се дава разрешение на различен от поставения правен въпрос, поради което те не могат да обосноват наличие на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Отделно от изложеното, при анализ на съществуващата съдебна практика по аналогични случаи, ВКС последователно възприема становището за недопустимост на исковете по ЗОДОВ, когато в друг закон е предвиден специален процесуален ред, който е достатъчно ефективно средство за защита при твърдения, че ищецът е лице, посочено в чл. 1 ЗПГРРЛ. Както е посочено в определение № 189 от 04.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1627/2018 г. на ВКС, III г. о., недопустимостта на претенцията съответства напълно на приложимите процесуални норми, чието тълкуване е ясно и непротиворечиво. При наличието на специално установен административен ред за защита по ЗПГРРЛ се налага извод за липса на подведомственост на делото пред гражданските съдилища, което е процесуална пречка за решаване на делото по същество и за която съдът следи служебно още при проверката на исковата молба. Даденото разрешение е доразвито в мотивите на определение № 170 от 05.06.2020 г. по ч. гр. д. № 921/2020 г. на ВКС, IV г. о., в което се приема, че именно с оглед оплакванията за нарушение на чл. 5, § 1 ЕКПЧОС, ако страната счита, че специалният ред е противоконституционен или противоречащ на правото на Европейския съюз, то тя разполага с друг иск за обезщетяване на вредите, които са й причинени от въвелия този ред закон, но не може въпреки наличието му да иска приложение на общия закон, уреждащ отговорността на държавата за причинени от нейните органи вреди. В този смисъл са и постановените от ВКС определение № 314 от 10.07.2018 г. по гр. д. № 1932/2018 г., IV г. о., определение № 324 от 12.07.2018 г. по гр. д. № 2177/2018 г., IV г. о. и определение № 917/28.07.2009 г. по гр. д. № 722/2009 г., IV г. о.

Обжалваното определение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2031 от 02.08.2022 г., постановено по в. ч. гр. д. № 1141/2022 г. на Софийския апелативен съд.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: