Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Българска агенция за експортно застраховане /БАЕЗ/“ ЕАД, [населено място] чрез адв. Р. Д. обжалва решение № 10427 от 18.06.2021 г. по т. д. № 4092/2018 г. на Апелативен съд – София, с което след отмяна на решение № 1336 от 26.06.2018 г. по т. д. № 8883/2016 г. на СГС, ТО, VI-11 състав, настоящият жалбоподател е осъден да заплати на „Сатко“ ООД, [населено място], на основание чл. 208 от КЗ отм. сумата от 43 028,26 лв., представляваща обезщетение по застрахователна полица № Б1А101402881 от 16.10.2014 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 30.09.2016 г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на правно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно. Изводите на въззивния съд били, че липсвали неуредени задължения на продавача към купувача по застрахователния договор, като основание за неплащане на дължимите по процесните 4 фактури плащания, като съдът бил направил извод, че „от представената по делото разменена кореспонденция между застрахователя и немското дружество – купувач и между застрахования продавач и немското дружество – купувач“, приемал наличието на спор между страните относно изпълнението на договор за износ. Едновременно с това отричал да има неизпълнение от страна на продавача и основание за ангажиране на неговата отговорност като тълкувал договорените между продавача и купувача срокове за изпращане на стоката и приемал, че са препоръчителни и уговорени в полза на двете срани, както и бил отрекъл немското дружество да има право на неустойки на основание чл. 10 от договора, както и относимостта на издаването и използването на Сертификат за форсмажор от БТПП от 09.01.2015 г. и изводът за липса на неизпълнение на договорения план между продавача и купувача.

Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1. Прилага ли се чл. 211 КЗ отм. към случаите на изключен застрахователен риск съгласно условията на застрахователния договор? Счита, че по този правен въпрос е налице допълнителното основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, противоречие с решение № 224 от 20.07.2015 г. по т. д. № 4554/2013 г. на ВКС, I т. о. В това решение, според касатора, било прието, че когато в общите условия страните са посочили ясно задълженията на застрахования, покритите рискове и изключенията от покритие, при наличието на обстоятелствата, които водят до приложението на уговорените изключени рискове, застрахователят нямал задължение за изплащане на застрахователно обезщетение?

2.Относно задължението на съда да се произнесе по доводите и възраженията на страните, както са направени.

3.Длъжен ли е съдът да обсъди всички относими доказателства по делото поотделно и във взаимната им връзка?

4.Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди всички събрани по делото доказателства?

5.Длъжен ли е съдът да изложи мотиви по преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи?

6. За задължението на съда да обоснове защо кредитира отбраните доказателства и за изключване съобразяване на другите доказателства.

По въпроси 2-6, включително обосновава допълнителни основания съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната и трайна практика на ВКС, изразена в т. 19 от ТР 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 222/31.07.2014 г. по гр. д. 5394/13 г., ВКС, IV ГО на ВКС, решение № 581 от 30.09.2010 г. по гр. д. 1019/19 г., ВКС, решение № 126 от 13.07.2015 г. по т. д. 2322/14 г., ВКС, I ТО, решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр. д. 2184/15 г., ВКС, III ГО, решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр. д. 1609/14 г., IV ГО, решение № 373 от 23.07.2014 г. по гр. д. 3003/13 г., IV ГО, решение № 68 от 24.04.2013 г. по т. д. 78/12 г., II ТО, решение № 415 от 25.01.2012 г. по гр. д. 1332/10 г., ВКС, I ГО, решение № 77 от 30.05.2017 г. по гр. д. 2956/16 г., IV ГО.

7. За задължението по чл. 154, ал.1 от ГПК или длъжна ли е всяка от страните да установи фактите, на които основава своите искания или възражения? Счита, че по този правен въпрос, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 95 от 21.07.2016 г. по т. д. 1280/15 г., ВКС, I ТО, решение № 16 от 09.03.2016 г. по гр. д. 6670/14 г., I ГО.

8. Кое обстоятелство е съществено и значително за риска на застрахователя и какви са критериите за това – във връзка с правото на застрахователя да откаже плащане на застрахователно обезщетение по чл. 211 от КЗ отм.? Обосновава противоречие на разрешението по този правен въпрос с разрешенията в трайната практика на ВКС, израз, на която са решение № 102 от 02.10.2012 г. по т. д. 615/11 г., ВКС, I ТО, решение № 15 от 12.04.2012 г. гр. д. 454/11 г., ВКС, II ТО, решение № 211 от 06.12.2012 г. по т. д. 1029/11 г., решение № 32 от 11.08.2014 г. по т. д. 1262/13 г., ВКС, II ТО.

Ответникът „Сатко“ ООД, [населено място] оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба и допълнение към нея са подадени в срок.

За да отмени първоинстанционното решение и уважи осъдителния иск на „Сатко“ ООД срещу „БАЕЗ“ ЕАД за сумата от 43 028,26 лв, на основание чл. 208 от КЗ отм., въззивният съд е приел, че между страните е налице сключен договор за застраховка, с рамкова полица № Б1А101402881 за застраховане на плащанията по договори за износ на стоки и услуги срещу краткосрочен пазарен риск, валидна за периода от 00 ч на 01.10.2014 г. до 24:00 ч на 30.09.2015 г., по силата, на който застрахователят бил поел задължение да носи покрити рискове: неплатежоспособност и забавяне на плащането / ОУ за застраховане на плащания по договори за износ срещу краткосрочен търговски риск по чл. 5, ал. 1 и 2, с процент на застрахователно обезщетение – 85 %, период на изчакване 6 месеца, с длъжник по позиция 7 „Крини ЕР А. К.“ при кредитен лимит 43 028,26 лв и максимален кредитен период 60 дни, който договор, с оглед безспорния факт на заплатена застрахователна премия на основание чл. 187 КЗ отм. е влязъл в сила. Договорът бил сключен при общи условия, приети с протокол № 187 от 03.02.2012 г. Договорът е бил сключен в полза на „Б. П. Б“ АД, който се е отказал от правата си на трето ползващо се лице.

Прието е също така, че е осъществен предвиденият в застрахователния договор, застрахователен риск.

Не е прието, че е налице изключен риск по смисъла на чл. 6, т. 3 от Общите условия. С оглед заявените възражения от застрахователя, въззивният съд е приел, че липсва изключен риск, защото не е налице неизпълнение на задължения, произтичащо от договора.

Този извод е направен след анализ на доказателствата както следва: Прието е, че застрахованото лице е застраховало риска да не получи изпълнение на задълженията си за заплащане на цена на доставена стока с определен купувач. Прието е, че между това лице, ищеца „Сатко“ ООД, като продавач и „Крини Ер А. К.“, Германия, като купувач, е бил сключен договор № 01 за производство на айвар, червени и зелени чушлета в марината на обща стойност 143 668,20 евро, със срок на действие до 30.08.2015 г. Посочено е, че съгласно договора, продавачът следва в рамките на 10 работни дни след получаване на писмена заявка от купувача да я изпълни. Плащането на получената стока се извършвало в срок до 60 дни от датата на товарене в България. С чл. 2 от договора били уговорени и допълнителни количества по избор до 28.02.2015 г., като в случай, че количествата по избор не били определени от купувача до 16.02.2015 г. „Сатко“ ООД щяло да изпрати напомнително писмо.

Прието е, че ищецът „Сатко“ ООД е осъществил задълженията си по договора, като конкретно е извършил доставки по 4 броя фактури на стойност 37 445,37 евро, което е прието за установено от представената CMR товарителница, с подпис и печат на получателя, като доставките били признати за вътрешнообщностни. Плащанията по другите фактури, извън тези, посочени в исковата молба, били постъпили по банковата сметка на „Сатко“ ООД и били осчетоводени. Посочените в обстоятелствената част на исковата молба фактури били отразени по сметка 411, клиенти, по партидата на клиена „Крини ЕР А. К.“. Готовата продукция била заприходена по сметка 3030, а извършената продажба била осчетоводена по сметка 710. Издадените фактури били включени в дневниците за продажба и декларациите по ДДС и били подадени в НАП.

Прието е, че липсва виновно неизпълнение на задължението на продавача „Сатко“ ООД, с което не е осъществен изключен засттрахователен риск, по направеното възражение от застрахователя. Въззивният съд е приел, че застрахователят има право да направи възраженията, които купувачът по договора за продажба, основание на застрахования финансов риск, доколкото има правен интерес, произтичащ от сключения договор за застраховка. Изследвайки този въпрос, въззивният съд е разгледал правата и задълженията на ищеца като продавач и „Крини Ер А. К.“, като купувач, с оглед сключения договор № 1 от 1.7.2014 г. за продажба на посочените стоки. Както бе посочено, съдът е приел, че е направена доставка на посочените стоки по договора за продажба и че е налице липса на изпълнение на парично задължение за заплащане на цената на посочените стоки от купувача.

Прието е, че твърдението за неизпълнение на рамковия договор за продажба, представляваща неизпълнено задължение за доставка до 30.03.2015 г. на 70 % от договореното количество (над доставените), е неоснователно. Прието е, че недоставянето на стоките е извършено при наличие на форсмажор, на който се позовал продавачът „Сатко“ ООД и бил установен със сертификат за форсмажор, издаден от БТПП. Обсъдени са доказателствата по делото, включително кореспонденция между страните по договора за продажба и е прието, че липсва виновно неизпълнение на задължението, за доставка над доставените количества. Прието е, че за тези количества по сключения рамков договор налице е обективна невъзможност на продавача да изпълни задължението си да извърши посочените доставки. Отречено е наличието на виновно неизпълнение на задълженията. Прието е, че обстоятелството, на което се е позовал продавачът – унищожаване на продукцията, от която произвежда стоките, предмет на договора, не е било предвидимо обстоятелство. Признато е, че продукцията от чушки била унищожена поради прекомерно силни валежи. Обстоятелство, признато за форс мажор, което не е могло да бъде предвидено и известно към момента на сключване на договора, както и не е могъл да избегне или преодолее това обстоятелство и последиците му. Поради това е направен извод, че не отговаря за неизпълнение на това задължение и не е осъществен изключен риск, на основание чл. 6, т. 3 от Общите условия на договора за застраховка. Прието е, че „Сатко“ ООД бил уведомил купувача за издадения му сертификат за форсмажор от 06.05.2015 г., т. е. близо 2 м по-късно, което не можело да бъде определено като умишелно бездействие, препятстващо изпълнението на застрахования договор. Освен това е признато, че застрахованото лице – продавач, „Сатко“ ООД бил доставял стока в рамките на заявените количества, съобразно уговореното в договора. Прието е, че въпреки издадения сертификат за форсмажор, „Сатко“ ООД е продължил да изпълнява задълженията си, като като е извършил две доставки, които са му платени и останали неплатени количества по извършени заявки. Липсвало неизпълнение на задълженията на продавача в рамките на срока, в който е доставял. Въззивният съд е приел, че договорът за доставка е рамков и всяка доставка се извършва след поръчка от купувача. Това е обусловило извод, че не може да има увеличение на застрахователния риск. Направен е извод, че съгласно чл. 11 от договора за продажба, продавачът следвало да изпрати напомнително писмо до купувача, в случай, че липсвал право на избор от купувача, като този срок не бил задължение на продавача, а негово право, с цел индивидуализация на стоката за избор, за да може своевременно да бъде произведена, отречено е да не може да се вмени в задължение на продавача да напомня на купувача да упражни правата си. Сроковете за заявка били уговорени в полза и на двете страни. Въззивният съд е посочил, че купувачът е отправял и изявление за разваляне на договора за продажба, достигнало до купувача на 05.08.2015 г. Анализирал и разваляне на договора, основано на форсмажорните обстоятелства и обективната невъзможност да се доставят стоките, отправено от продавача до купувача, на 05.08.2015 г. и искане за заплащане на 37 445,37 евро. Направен е извод, че няма право на вземане за купувача съгласно уговореното в чл. 10 от договора, именно поради изключващите виновното неизпълнение на задълженията, обстоятелства.

Въззивният съд е направил извод, че не е налице основание да се откаже изплащане на обезщетение при така установения покрит застрахователен риск, на основание чл. 211 от КЗ отм. Обобщен е изводът, че липсва неизпълнение в рамките на поръчаните и доставени количества на стоките от страна на продавача-застраховано лице. Уговорените срокове за поръчка и доставка били препоръчителни, неспазването на плана за доставка за конкретни количества и съответен период, не водело до задължение за изпълнение и отговорност на купувача.

Въззивният съд е приел, че липсва право на застрахователя да откаже изплащане на обезщетение, на основание сключения договор за застраховка, поради това, че с договора – чл. 12, ал. 2 от ОУ, било уговорено задължение на застрахования да уведоми застрахователя за всички съществени обстоятелства, водещи до промяна на естеството и размера на риска към длъжника, незабавно, не повече от 3 дни след узнаването им, като за съществени се считали обстоятелствата, за които застрахователят бил поставил въпроси при сключване на договора. В случая нямало наведени обстоятелства, по които да били поставени писмено въпроси. Издаденият сертификат за форсмажор, както и необявяването му в полза на продавача, който го освобождавал от задължение поради възникване на непреодолима сила, не създавало риск или по-висок риск, за застрахователното правоотношение.

По отношение на задължението, предвидено в чл. 18, ал.1, т. 1 от ОУ на застрахователния договор, да изпрати до длъжника две напомнителни писма, въззивният съд е приел, че е ограничено до момента на представяне на декларация за просрочено плащане, но не е в причинна връзка с настъпването на застрахователното събитие, с обема на произлезлите от събитието вреди или с възможността да бъдат доказани, при липсата на която причинна връзка между поведението на застрахования и настъпването на застрахователното събитие, респ. обема на вредите и/или възможността за доказването им.

Относно твърдяното неизпълнение от страна на застрахователя на задължението по чл. 18, ал.2, т.2 от ОУ, /а не т.3, както неточно било посочено от застрахователя/, въззивният състав е счел, че по начина, по който е формулирана, клаузата на чл.18, ал.2, т.2 от ОУ е обща и неясна, при липсата на каквато и да е било конкретизация на очакваните правни и фактически действия, които застрахованият е следвало да предприеме за получаване на просрочените плащания. Според съда, тази липса водела до невъзможност да се определят очакваните от застрахователя правни и фактически действия, дължими от застрахования при просрочие на плащането, както и до възможността едва в исковото производство, каквато е и хипотезата в процесния случай, застрахователят да се позове на конкретно неизвършено правно или фактическо действие - в процесния случай на твърдяна липса на отнесен от застрахователя пред Арбитражен съд в Щуртгарт спор, решен според законите на немското законодателство, което според съда било недопустимо.

Допускането на касационно обжалване се извършва на основания, предвидени в чл.280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличие на основание съгласно чл.280, ал. 2, пр.1 от ГПК.

По отношение твърдението за недопустимост на съдебното решение, поради нередовност на исковата молба, основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр.2 от ГПК да се допусне касационно обжалване и служебно, свързано с нередовност на исковата молба, настоящият съдебен състав намира, че исковата молба съдържа всички факти и обстоятелства, от значение за определяне на спорното право. Претенцията е ясно формулирана, тя е формирана от сбора на неизпълнените задължения за заплащане на цената за доставена стока, което неизпълнение представлява възникнал застрахователне риск. Изрично е посочено, че в застрахователния договор е предвиден лимит, до размера на този лимит е претендирано заплащане на застрахователно обезщетение. В това се изразява предявеният иск и не е налице соченото от касатора основание, нередовност на исковата молба, довела до недопустимост на постановеното въззивно съдебно решение.

Касаторът е мотивирал допускане на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно съдебно решение. Очевидна неправилност на въззивното съдебно решение изисква установяване от самия акт, без проверка на доказателствата по делото, да се установи основание за отмяна на съдебното решение и поради това представлява основание за допускане на касационно обжалване. Следователно преценката може да се направи само въз основа на мотивите на въззивния съд, без съдът да може да изследва доказателствата или да извършва проверка по същество и на основание чл. 281, т. 3 от ГПК. В случая въззивният съд е приел, че не е налице изключен риск съгласно чл. 6, т. 3 от ОУ. Прието е, с оглед доказателствата по делото, че липсва неизпълнение на задълженията по договора за продажба от страна на застрахованото лице, както бе подробно посочено. Въззивният съд е преценявал дали е налице право на купувача да направи възражение за неизпълнен договор или друго възражение за неизпълнение на договора и съдът е достигнал до извод, че не е налице такова право, анализирайки клаузите на договорите за продажба. Приел е, че договорът е рамков и че с оглед осъществените заявки от купувача са осъществени доставки, част от които са платени, а част не са платени. Въззивният съд не е нарушил компетентността си, разглеждайки договора за продажба. Този договор за продажба е основание за сключване на застрахователния договор с предмет, застраховане на плащания по договор за износ на стоки. Застрахователят е направил възражение, че е налице неизпълнение на задълженията от страна на продавача и това е породило задължение за съда да прецени изпълнение и неизпълнение на задълженията за продажба, съобразявайки правния интерес на застрахователя да направи това възражение. След като поставеният правен въпрос за неизпълнение на задължението по договора за продажба е част от предмета на делото, въззивният съд е бил компетентен да се произнесе. Наличието на арбитражна клауза в договора за продажба, не изключва това правомощие на въззивния съд по спора между продавача по договора за продажба – застрахован и застрахователя, в рамките на преценката дали продавачът е изправна страна по договора и има ли право да получи цената на доставена стока. Арбитражната клауза е релевантна само за страните по договора за продажба. След анализ на доказателствата, въззивният е приел, че възражението за изключен риск и поради това недължимост на застрахователно обезщетение е неоснователно, както и че не се дължи поради това, че не се установява право на отказ на застрахователя, на основание чл. 211, ал.1, т. 2 от КЗ отм. поради липса на неизпълнение на задълженията от страна на продавача „Сетко“ ООД. Правото на застрахователя да откаже изплащане на обезщетение е обвързано от проверка точното изпълнение на задълженията на застрахованото лице. От значение за предмета на делото е произнасянето на съда относно неизпълнение на задължението за заплащане на цената.. При липса на данни за разрешаване на спора или за отнасяне на спора между продавача и купувача пред арбитражен съд, съдът дължи установяване на твърдяното неизпълнение на задължението за заплащане на цената от страна на продавача. Всички тези изводи са релевантни и включени в предмета на спора между страните.

Въззивният съд е приел, че е налице точно изпълнение на задълженията за доставки, за които са извършени заявки и налице обективна невъзможност да се продължи изпълнението по договора. Също така е приел, че липсва плащане на цената за доставена стока. Така приетото изпълнение на задължението на продавача, не може да се прецени като основание за очевидна неправилност на съдебното решение, тъй като изводът е направен на основание анализ на доказателствата. Не може да се направи и извод, че мотивите са противоречиви. Въззивният съд последователно е застъпил становището, че не е налице неизпълнение на задължение от страна на застрахованото лице, в качеството му на продавач, което да е изключен риск, респ., при така установенето неизпълнение е възникнало застрахователно покритие и липсват основания за отказ да се заплати застрахователно обезщетение. Видно от мотивите на съдебното решение, които единствено са релевантни за соченото основание от касатора, въззивният съд е направил изводи за настъпване на определени факти. Дали сочените факти се установяват от представените доказателства, не може да се прецени само от мотивите на съдебното решение. По изложените съображения не е налице основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК.

По отношение на първия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че касаторът като ответник по иска е въвел възражение, че претенцията за заплащане на застрахователно обезщетение поради възникнал застрахователен риск е неоснователна, поради изключен застрахователен риск. Така посоченият правен въпрос, не може да се приеме, че обосновава основание за допускане касационно обжалване. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да обоснове касаторът общо основание за допускане касационно обжалване, следва да формулира правен въпрос, който е включен в предмета на делото, обусловил е изхода на спора и не представлява извод, основан на доказателствата по делото и не е свързан с правилността на съдебното решение. В случая, след анализ на доказателствата, въззивният съд е приел, че липсва изключен риск. Следва да се посочи, че поради това, не може да се приеме за значим посоченият правен въпрос. Въпреки този извод, следва да се посочи, че в трайната практика на ВКС, израз на която е решение № 207 от 13.01.2017 г. по т. д. 3394/15 г, ВКС, II ТО, се приема, че правото на застрахователя да откаже заплащане на застрахователно обезщетение е

обусловено от причинната връзка между поведението на застрахования и настъпването на застрахователното събитие, респ. обема на вредите и възможността за доказването им, включително когато е налице изключен риск съгласно общите условия. Практиката по приложение на чл. 211 от КЗ отм, следва да се приложи и в случаите когато се обосновава това основание за изключен риск. Но в случая е отречено наличието на факт, който да се свързва с поведение на застрахования, годно да повлияе за настъпване на застрахователното събитие. Този извод е направен след анализ на доказателствата и разрешението, дадено от съда, е съобразено с посочената практика. Правилността на решението, не може да се преценява в производството по чл. 288 от ГПК и поради това не е обосновано общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на посочените правни въпроси от втори до шести включително, настоящият съдебен състав намира, че така формулираните правни въпроси, не са значими за настоящия правен спор по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. В процесния случай въззивният съд, при разрешаване на посочените въпроси не се е отклонил от трайната практика на ВКС, както и от задължителната практика на ВКС и ВС. Не може да се приеме, че с оглед възраженията на застрахователя от значение е обсъждане на факта за размера на намаляване на обезщетението, доколкото е отречен правопораждащия факт да се откаже изплащане на обезщетение и е преценено, че липсват факти, даващи основание да се приеме, че е релевантно намаляване на обезщетението. В разглежданото решение, въззивният съд не се е отклонил от разрешенията, съставляващи задължителна и трайна съдебна практика на ВС и ВКС - ППВС 1/85, ТР 1/2001 г., ТР 1/2013 г., както и трайната практика на ВКС. Въззивният съд е разрешил правния спор, с който е бил сезиран, в рамките на посочените основания съгласно чл. 269 от ГПК, като е изложил подробни съображения относно правата и задълженията на страните, отговорил е на всички доводи и възражения. Анализът на доказателствата е извършен с оглед тяхното доказателствено значение, като подробно са изложени мотиви, както и с оглед релевантността към твърдените права на страните.

По отношение на поставения седми правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че отново липсва отклонение от практиката на ВКС по приложение на разпоредбата на чл. 154 от ГПК, като в случая, следва да се посочи, че поставеният правен въпрос не е разрешен и в противоречие с тълкуването, обективирано в практиката на ВКС, свързана с правото на отказ на застрахователя да плати обезщетение, на основание чл. 211 от КЗ отм. - решение № 207 от 13.01.2017 г. по т. д. № 3394/2015 г., II ТО на ВКС. Съгласно тълкуването в посоченото решение, наличието на виновно неизпълнение на задължение, предвидено в закона или в договора, от застрахования, което е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото застрахователно събитие, е в тежест на застрахователя, като следва да се установи причинната връзка между поведението на застрахования и настъпване на застрахователното събитие, респ. обема на вредите. В случая въззивният съд е разрешил на първо място въпроса дали е налице покрит риск, на второ място, при положение, че е налице покрит риск, дали е налице право на отказ за заплащане на обезщетение, на основание чл. 211 от КЗ отм. Във втората хипотеза е посочил, че липсва виновно неизпълнение на задължение, предвидено в закона или договора, тъй като по отношение на договора, въз основа, на който се твърди възникване на риска, от неизпълнение на договорно задължение, е установено, че няма виновно неизпълнение, т. е. отречено е неизпълнението на задължението, а като следствие на това е направено заключение, че липсва неизпълнение на договорно задължение на основание договора за застраховка. Въззивният съд е приел за установени твърдените и доказани от ищеца факти и е приел за неоснователни релевираните възражения от застрахователя, свързани с насрещни права на купувача по договора. В случая не е налице разместване на установената от закона доказателствена тежест, а неоснователност на твърденията. Поради това поставеният правен въпрос, не обосновава основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на поставения осми правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въпросът за това кое обстоятелство е съществено или значително за определяне на риска е правен въпрос, който се разрешава с оглед конкретните обстоятелства по делото. Следователно изцяло е свързан с правилността на съдебното решение и не може да обоснове основание за допускане касационно обжалване, така както е посочено в решение № 15 от 12.04.2012 г. по гр. д. 454/11 г., ВКС, на което касаторът се позовава. Също така в трайната практика на ВКС, като например решение № 168 от 11.05.2016 г. по т. д. № 2284/2014 г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС, е прието, че „не всяко задължение на застрахования, скрепено с договорна санкция за отказ за заплащане на застрахователно обезщетение, може да се приеме за договорено в съответствие с нормата на чл. 211, т. 2 от КЗ отм. и да обуслови отказ, единствено на основание факта на неизпълнението му, без установяване на причинна връзка с конкретно застрахователно събитие, а само това, което по своето съдържание би могло да обуслови като последица настъпване на застрахователното събитие или увеличен размер или обхват на вредите или от естество да препятства доказването им“. Сочените обстоятелства в изложението по чл. 284, ал. 3,т. 1 от ГПК, са изцяло свързани с правилността на съдебното решение, конкретно неговата обоснованост, който въпрос не може да бъде разрешен в настоящето производство. По отношение на разрешението, дадено от въззивния относно неизпълнение на задължението на застрахования при просрочване на плащането да изпрати до длъжника поне две напомнителни писма чл. 18, ал. 2, т. 1 от ОУ, въззивният съд е приел, че не се намира в причинна връзка с настъпилото застрахователно събитие, с обема на вредите и възможността да бъдат доказани. Поради това не е от значение осмия поставен от касатора правен въпрос. Относно клаузата на чл. 18, ал.2, т. 2 от ОУ е посочил, че не създава конкретни задължения, поради това не може да способства за повишаване на застрахователния риск. Този извод е свързан с обосноваността, респ. правилността на съдебното решение и не може да представлява основание за допускане касационно обжалване. По отношение на чл. 12, ал.2 от ОУ, действително въззивният съд е приел, че са приети не за съществени, защото не са поставени въпроси писмено при сключване на договора. Изцяло, свързано с оспорване изводите на съда е това обстоятелство. Макар и да следва общия извод, че така поставените въпроси и формулирани изводи в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК по отношение на осмия поставен въпрос, са свързани с правилността на обжалваното решение, следва да се вземе предвид, че съдът е приел, че релевантно за застрахователното обезщетение е настъпилото изпълнение на договора за продажба, като същественото е, че договорът е рамков и в рамките на извършените заявки е изпълнено точно. В този смисъл, този краен извод е обуславящ и предопределил изхода на спора, като поставеният правен въпрос, е свързан с евентуални насрещни права на купувача по договора за продажба. Възраженията на застрахователя, следва да се преценяват като такива, свързани с неговия правен интерес да оспори заявената претенция, основана на застрахователния договор. Този правен интерес обуславя възможността да се позовава на неизпълнение на договора за продажба, като изключен риск или като основание за отказ за изплащане на обезщетение, но не и да релевира всички права по договора за продажба, принадлежащи на купувача.

При този изход на делото на ответника по касационната жалба, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 600 лв, изплатено в брой възнаграждение на процесуалния представител.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10 427 от 18.06.2021 г. по т. д. 4092/18 г., по описа на Апелативен съд – София, Апелативен съд – София, ТО, 13 състав.

ОСЪЖДА „БЪЛГАРСКА АГЕНЦИЯ ЗЗД ЕКСПОРТНО ЗАСТРАХОВАНЕ („БАЕЗ“), ЕИК[ЕИК], [населено място] да заплати на „САТКО“ ООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата от 600 лв, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК, направените по делото разноски.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: