Върховният административен съд на Р. Б. - Пето отделение, в съдебно заседание на тридесети септември в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:А. Д. ЧЛЕНОВЕ:И. С. Т. К. при секретар Н. А. и с участието

на прокурора Цветанка Бориловаизслуша докладваното от съдиятаИ. С. по адм. дело № 6074/2021

Производството е по реда на чл. 208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба, подадена от Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОДМВР) Пловдив срещу решение № 693 от 07.04.2021 г., постановено по административно дело № 2782/2020 г. на Административен съд Пловдив, с което дирекцията е осъдена да заплати на П. Г. и Г. Г. суми в размер на по 500 лв. за всеки от тях, от предявените такива частични искове в размер на по 1000 лв. за всеки от тях, за претърпените неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 02.10.2017 г. до 28.10.2020 г., както и по 235 лв. за всеки от тях направени деловодни разноски, съобразно уважената част от иска, като са отхвърлени предявените от тях искове за разликата им над 600 лева до 1000 лв. По наведени доводи за неправилност на решението, като незаконосъобразно и необосновано се иска отмяната му и постановяване на ново по съществото на спора, с което предявените искове бъдат отхвърлени, като неоснователни, претендира и присъждане на деловодни разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.

Ответниците П. Г. и Г. Г. в представен процесуален представител писмен отговор оспорват същата, излагат подробни доводи за законосъобразност на решението и молят съда да постанови решение, с което да я отхвърли като неоснователна, като им присъди и направените деловодни разноски.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд (ВАС), състав на Пето отделение, при извършената служебно проверка на атакуваното решение по реда на чл. 218, ал. 2 АПК и предвид наведените в касационната жалба доводи, приема за установено следното:

Съдебното производство пред АС Пловдив е образувано по предявени от П. и Г. Геневи искове против Министъра на вътрешните работи за обезщетение за причинени им неимуществени вреди в размер на по 1000 лв. за всеки от тях или общо в размер на 2000 лв., като частичен иск от пълния в размер на 4000 лв. общо или по 2000 лв. за всеки от ищците, ведно със законната лихва, считано от датата на настъпване на увреждането – 02.10.2017 г. на основание чл. 39, ал. 2 ЗЗЛД във вр. с чл. 203 АПК във вр. с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорност на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). В обстоятелствената част на исковата молба е посочено, че претендираните вреди са причинени от неправомерно разпространение на личните им данни – връчване на два броя призовки, в които са отразени техни лични данни, извън посочените в чл. 179 от Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК) до ищците, в качеството им на участници в наказателно производство от служител на Първо районно управление на МВР – гр. Пловдив на техен съсед, който поема задължение да им ги предаде. Посочено е, че с решение № ППН 01-112/2018 г. Комисията за защита на личните данни (КЗЛД) е уважила жалбата им срещу Министъра на вътрешните работи в качеството му на администратор на лични данни.

С разпореждане № 6582/29.10.2020 г. АС Пловдив указва на ответника, че искът следва да бъде насочен срещу ОДМВР – Пловдив, което обаче не е юридическото лице, представлявано от органа, посочен от ищците като ответник и дава 7-дневен срок на ищците да отстранят нередовностите или да заявят дали поддържат иска срещу първоначалния ответник - Министъра на вътрешните работи.

С молба, постъпила в указания от съда срок ищците уточняват, че искът е предявен срещу Министъра на вътрешните работи в качеството му на администратор на лични данни, съгласно разпоредбата на чл. 29 от Закона за Министерството на вътрешните работи(ЗМВР, като излагат становище, че ОДМВР Пловдив има качеството на обработващ личните данни по смисъла на чл. 4, § 8 от Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 г. относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/ЕО (Общ регламент относно защитата на данните)(текст от значение за ЕИП)(консолидирана версия) (ОРЗД) и са изразили желание да изменят предявения от тях иск, както следва: Предявили са срещу Министъра на вътрешните работи, в качеството му на администратор на лични данни иск с правно основание чл. 39, ал. 2 ЗЗЛД във вр. с чл. 203 АПК във вр. с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди от неправомерно разпространение на личните им данни в размер на по 1000 лв. за всеки от ищците, или общо 2000 лв., като частичен иск от пълния такъв в размер на по 2000 лв. за всеки от ищците или общо 4000 лв.,ведно със законната лихва от датата на настъпване на увреждането – 02.10.2017 г., а при условията на евентуалност, в случай, че се установи, че неправомерното разпространение на лични данни на ищците е в резултат на обработването им от страна на ОДМВР Пловдив, с което обработване е нарушила задълженията си по ОРЗД или е действала извън законосъобразните указания на администратора на лични данни са предявили идентичен иск срещу ОДМВР Пловдив.

С молбата са представени искова молба насочена срещу Министъра на вътрешните работи и при условията на евентуалност срещу ОДМВ Пловдив, с преписи за ответниците.

С определение № 1947 от 19.11.2020 г. първоинстанционният съд оставя без разглеждане предявените от ищците искове против Министъра на вътрешните работи и прекратява производството в тази му част, като постановява производството по делото да продължи по исковете срещу ОДМВР Пловдив, конституира като страни в производството ищецът(?) и като ответник ОДМВР – Пловдив, разпорежда призоваване на Окръжна прокуратура Пловдив, определя краен срок за ангажиране на доказателствата, указва на страните последиците от непредставянето им и служебно изисква от КЗЛД административната преписка, образувана по жалба вх. № ППН-01-112/21.02.2018 г., ведно с постановеното по нея решение № ППН-01-112/21.02.2018/06.11.2018 г., ведно със справка за влизането му в сила. Изрично е посочено, че определението в частта, с което са оставени без разглеждане предявените от ищците искове против Министъра на вътрешните работи и производството в тази му част е прекратено подлежи на обжалване пред ВАС в 7-дневен срок от съобщаването му.

По делото обаче липсват доказателства същото да е съобщено на страните – липсват доказателства за изпратени съобщения или отбелязване, че страните са се запознали с него, при което същото не е породило правно действие и производството по предявеният срещу Министъра на вътрешните работи е останал висящ по делото.

С постановеното по делото решение № 693 от 07.04.2021 г., предмет на касационна проверка пред настоящата инстанция, АС – Пловдив осъжда ОДМВР Пловдив да заплати на П. Г. и Г. Г. по 500 лв., като частичен иск от предявените искове за претърпени от тях неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 02.10.2017 г. до 28.10.2020 г. (което е периодът от датата на увреждането до датата на предявяване на иска), както и по 235 лв. направени от ищците деловодни разноски, съобразно уважената част от иска, като са отхвърлени предявените от тях искове за разликата им над 600(?) лева до предявения размер от 1000 лв. От съдържанието на мотивите се установява, че този извод на съда е обусловен от приетото от него, че с влязъл в сила административен акт (вероятно съдът е съобразил, че решението на КЗЛД като неоспорено е придобило стабилитет) е установена незаконосъобразност на действията на администратора на лични данни, „които се напълно идентични“ с действията на органите на ОДМВР – Пловдив, който обаче според решението е действал в качеството на обработващ личните данни на Геневи.

Съгласно разпоредбата на чл. 203, ал. 1 АПК исковете за обезщетение за вреди, причинени на граждани от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи или длъжностни лица се разглеждат реда на глава единадесета, дял трети АПК, като съгласно ал. 3 по този ред се разглеждат и исковете за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз.

Доколкото няма спор, че в случая се касае до исково производство и предвид задължението на ищеца да посочи ответника (чл. 127, ал. 1, т. 2 ГПК приложим по силата на чл. 144 АПК) следва еднозначен извод, че законодателят е предоставил единствено на ищеца правото да посочи ответника срещу когото предявява исковата си претенция – т. е. всеки може да стане ищец и да направи другиго ответник, достатъчно е да предяви иск срещу него (виж Българско гражданско процесуално право, четвърто, допълнено и преработено издание, проф. д-р Ж. С. ДИ „Наука и изкуство“ 1988г.); Ищецът определя страните чрез първоначалния, насрещния, обратния или инцидентния иск, като посочва от чие име и срещу кого предявява иска, Българско гражданско процесуално право, шесто допълнено и преработено издание, проф. д-р Ж. С. изд. „Сиела“ 2000 г.; Ищецът определя страните чрез първоначалния, насрещния, обратния или инцидентния иск, като посочва от чие име и срещу кого предявява иска ( Българско гражданско процесуално право, девето допълнено и преработено издание, първо по действащия ГПК, Ж. С. А. М. О. С. В. П. Р. И. изд. „Сиела“ 2000 г.)

Изключение от това правило е въведено в нормата на чл. 205, ал.1 АПК предвиждащ, че искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.

Предвид обстоятелството, че искът е предявен по реда на чл. 203 и сл. АПК съдът е могъл да осъществи единствено проверка дали същият е насочен срещу лицето, посочено в цитираната норма, но не и да определя сам различен ответник, нито да дава такива указания.

При безспорния факт, че искът е предявен от ищците срещу Министъра на вътрешните работи, в качеството му на администратор на лични данни, който безспорно е административен орган, като орган на изпълнителната власт по смисъла на чл. 19, ал. 2, т. 4 от Закона за администрацията (ЗЗД), който е централен, при което по смисъла на чл. 42, ал. 1 във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗЗД юридическото лице, което този орган представлява е Министерство на вътрешните работи (МВР).

В българското право няма легална дефиниция на понятието за юридическо лице (ЮЛ), но общи правила за тях да дадени в чл. 131 и чл. 132 от Закона за лицата и семейството, предвиждащи, че те са носители на права и задължения, които придобиват чрез своите органи, имат своето седалище там, където се намира управлението им. Проф. В. Т. въз основа на така посочените съществени признаци на ЮЛ, го определя като субект на гражданското право, който се създава по определен от закона ред, за да може самостоятелно да придобива и и упражнява права и задължения и да отговаря за тях. (Гражданско право на НРБ, Обща част, изд. „Наука и изкуство 1973 г.;проф. М. П. в Гражданско право, Обща част, второ преработено и допълнено издание проф. М. П. изд. „Софи – Р“2003 г.,). Държавните учреждения са особен вид юридически лица, които осъществяват функции в различните области на социалния живот: държавното управление се осъществява от Народното събрание, Министерски съвет, министерствата и пр., защитата на правата на правните субекти - съдилища, прокуратура и др., образование – държавни и общински учебни заведения и др.

Няма спор, че МВР е създадено по предвидения в закона ред – арг. чл. 19, ал. 2 във вр. с чл. 36 от Закона за администрацията, като същото е и разпоредител с бюджетни средства по силата на Законите за бюджета на Р. Б. приемани ежегодно.

В този смисъл е и разпоредбата на чл. 27, ал. 2 от Гражданско процесуалния кодекс (ГПК), приложима по силата на чл. 144 АПК, предвиждаща, че процесуално правоспособни са държавните учреждения, които са разпоредители с бюджетни кредити, каквото в случая е и МВР, което по силата на чл. 1 във вр. с т. 21 от Приложение № 1 на Постановление № 181 на МС от 10.08.1998 г. за определяне на първостепенни и второстепенни разпоредители с бюджетни кредити е посочено като такъв разпоредител.

При това съдът е следвало да даде указания на ищците, че следва да насочат иска си срещу юридическото лице, представлявано от органа, което в случая е МВР. ОДМВР – Пловдив е една от основните структури на МВР, посочена в чл. 37, ал. 1, т. 2 ЗМВР, макар също да е юридическо лице, съгласно разпоредбата на чл. чл. 37, ал. 2 ЗМВР, но същата се ръководи и представлява от своя директор – арг. чл. 43, ал.3, т. 1 и т. 4 ЗМВР, от което следва, че тази дирекция е юридическо лице, представлявано от орган, различен от този, посочен от ищците като ответник, който освен това няма правомощията по чл. 29, ал.1 ЗМВР..

При това, давайки указания на ищците да предявят иска си срещу ОДМВР – Пловдив съдът на практика е указал недопустимо подмяна на ответника, посочен от ищците в нарушение на горецитираните разпоредби.

При това не е съобразен и факта, че ищците, с подадените искове са претендирали вреди от незаконосъобразни действия на Министъра на вътрешните работи, в качеството му на администратор на лични данни, по изричната разпоредба на чл. 29, ал. 1 ЗМВР, който може да възлага тази си дейност на определени от него длъжностни лица по ред, определен с инструкция. Обстоятелството, че в случая действията по обработване на личните данни са извършени от служители на основна структура на юридическото лице, каквато е МВР не променя факта, че администратор на лични данни в МВР е единствено министърът по силата на законова разпоредба.

Следва да бъде съобразен и факта, че определението, с което исковата молба е оставен без разглеждане (а не върната, съобразно разпоредбата на чл. 205, ал. 2 АПК) и производството по делото е прекратено не е съобщено по надлежния ред на страните и като подлежащо на обжалване по изричната разпоредба на чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК не е породило правно действие, но в решението липсва произнасяне по този иск.

Допълнително, за пълнота на изложението следва да бъде посочено, че в обжалваното решение съдът безкритично е възприел твърденията на ищците, че ОДМВР Пловдив, като част от администрацията към Министъра на вътрешните работи има качество на обработващ лични данни спрямо този орган без да съобрази липсата на предпоставките по чл. 61 ЗЗЛД във вр. с § 1, т. 3 ДРЗЗЛД във вр. чл. 4, § 8 във вр. с чл. 28, § 3 ОРЗД по отношение на това ЮЛ.

Предвид изложеното настоящият състав намира, че решението следва да бъде обезсилено като недопустимо, а делото върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав от фазата на извършване на проверка по допустимостта на предявените искове от П. и Г. Геневи, съобразно твърденията в обстоятелствената част на исковата им молба и посочения ответник в конкретното му качество, при съобразяване разпоредбата на чл. 205, ал. 1 АПК, като в случай, че ищците съобразят предявените от тях искове с тази разпоредба, следва при конституиране на страните да съобрази, че макар и с една искова молба са предявени два отделни иска от двама различни ищци. При конституиране на ответника следва да се ръководи от твърденията на ищците в обстоятелствената част на исковата молба и приложимите законови разпоредби, посочени по-горе. След изясняване на спора по същество, при постановяване на решението си следва да се произнесе, съобразно петитумите на ищците в исковата им молба, включително вида на претендираната лихва, като решението бъде постановено във формата и със съдържанието по чл. 172а АПК.

Предвид изхода на делото настоящият състав не следва да се произнася по направените искания са присъждане на разноски, по които следва да се произнесе инстанцията по същество съобразно изхода на делото и чл. 143 АПК.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 3 АПК, Върховният административен съд, Пето отделение

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 693 от 07.04.2021 г., постановено по административно дело № 2782/2020 г. на Административен съд Пловдив и

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд при спазване на дадените указания.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ:/п/ Анна Димитрова

секретар: ЧЛЕНОВЕ:/п/ Илиана Славовска

/п/ Тинка Косева