Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Постъпила е касационна жалба с вх. № 263830/23.10.2020 г. от В. Д. В. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Х. Т. от АК-Бургас, против въззивно решение № ІІ-37 от 04.09.2020 г., постановено по в. гр. д. № 1788/2019 г. на Бургаски окръжен съд, ГК, ІІ въззивен с-в, с което като частично е отменено решение № 1782 от 10.07.2019 г. на Бургаски районен съд, 5 граждански с-в, постановено по гр. д. № 678/2018 г., са отхвърлени предявените от В. Д. В. от [населено място] срещу „Медиатор 2010“ ООД [населено място] и Г. П. от [населено място], искове за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди с правно основание чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 45 ЗЗД. Касаторът релевира касационните основания за отмяна на въззивното решение по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са отхвърлени предявените искове, съдът се е произнесъл по правни въпроси от материално и процесуално естество, обусловили изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС, на Конституционния съд и на Европейския съд по правата на човека и разрешаването на които е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото - основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Жалбоподателят се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение – в частта относно иска за обезвреда във връзка със статията от 26.01.2013 г. Твърди, че съдът е нарушил диспозитивното начало, като в мотивите на решението си е установил с решаващо значение съществуването на факт, който не е релевиран от никоя от страните – че в статиите и в интервюто бил възпроизведен конкретен сигнал на ответника Г. П. до НАП и тъй като изнесените в сигнала факти били вярно пресъздадени, ищецът не е претърпял вреди. Жалбоподателят сочи също като основание за допускане на касационно обжалване чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Това основание обосновава с лесно разпознаваемата още от прочита на процесните материали унизителна форма на изказа и манипулативно поднасяне на информацията в процесната статия от 26.01.2013 г.

Изведените от жалбоподателя правни въпроси, с твърдението, че са обусловили изхода на делото, са следните: 1/ При необходимост да се формира решаващ извод по отношение правомерността на действия на автори на разпространени в публичното пространство увреждащи неимуществената сфера на трети лица изявления (статии и интервюта) при иск с правно основание по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, съдът дължи ли преценка от фактическа страна на всички спорни факти, като обсъди ангажираните по делото всички допустими и относими доказателства поотделно и съвкупно в тяхната взаимна връзка и обусловеност при спазване на научните, логическите и опитните правила и да изложи конкретно, ясно и точно мотиви кои от доказателствата намира за допустими и относими и кои – не, кои факти – за доказани и кои – не, респективно може ли съдът да основе решението си само на избрани от него факти, доказателства, доводи и възражения, без да обсъди останалите и без да изложи съображения защо не ги цени? Може ли въззивният съд да направи извод от решаващо значение за спора по чл. 45 ЗЗД и по чл. 49 ЗЗД въз основа на факт, който в първоинстанционното дело не е бил твърдян от никоя от страните и не е бил спорен и въззивната жалба не съдържа оплакване, че същият факт е погрешно установен?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да изследва и посочи в мотивите на съдебния акт, при съобразяване зададените с исковата молба основания, кои от конкретно посочените изрази и действия в конкретното изявление (статии и интервю) с негативно спрямо засегнатото лице съдържание представляват твърдения за злепоставящи факти и кои – оценки на факти?; 3/ Когато по иск по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД въззивният съд е направил решаващ извод, че увреждащите ищеца факти са възпроизведени от друг конкретен източник на информация, следва ли съдът да направи разграничение в мотивите на решението си кои от тях принадлежат на автора на публикувания материал и кои са взаимствани от чуждия материал, след което да прецени кои от собствените на дееца твърдения са противоправни – съдържат твърдения за факти и/или оценки на факти и кои от тях увреждат честта и достойнството на адресата им?; 4/ Какви са границите, в които свободното упражняване на правото на публично разпространение на информация и изразяване на мнение е правомерно и кога е необходима съдебна намеса за ограничаването му?; 5/ Кои са критериите за отграничаване на добросъвестното упражняване на правото на свободно разпространение на информация и изказване на мнение от противоправното? Какво е съдържанието на понятието „добра журналистическа практика“? Изисква ли добрата журналистическа практика предварителна проверка за достоверност на изнесената злепоставяща информация и участие на засегнатото лице в дискусия по предмета на журналистическия материал преди публикуването му?; 6/ Представлява ли обективен, достоверен, надежден източник на обективна, достоверна, надеждна информация „сигнал“ до контролен държавен орган (НАП, ДАНС, МВР) от заинтересовано лице, съдържащ злепоставящи трето лице твърдения и оценки и носят ли деликтна отговорност медията и автора на сигнала за разпространяването със средствата на медията злепоставящата в сигнала информация, когато няма фактическа основа? За да се освободи от отговорност медията, следва ли авторът на журналистическия материал да се дистанцира изрично от твърденията в препредавания чужд материал и по какъв начин?; 7/ Кое лице е „публична личност“, „личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот“, „когато името му се коментира или се предполага във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие“? Фигурата на изпълнителния директор на акционерно търговско дружество с частен капитал, обема ли се от това понятие, когато името му се коментира във връзка с неговия пост и дейност в дружеството и до каква степен е длъжен да търпи злепоставяща критика? Коя информация е от „обществен интерес“? Информацията за поста и дейността на изпълнителен директор на частно акционерно дружество представлява ли такава от „обществен интерес“?; 8/ Използваната в журналистическия материал терминология („се разследва“) трябва ли да се тълкува смислово в контекста, в която е употребена (във връзка с твърденията за извършени от адресата престъпни деяния, за които са сигнализирани НАП, ДАНС и МВР)?; 9/ Може ли да се окачестви като правомерно „преувеличение и провокация“ и да се оправдае с „цел експресивност и привличане на читателите“ публично изразено твърдение на медия за извършени от адресата на медийния материал престъпления при липса на фактическа основа за това изявление?; 10/ Носи ли авторът на сигнал до контролен държавен орган деликтна отговорност за разпространение чрез свое интервю за журналистически материал на съдържащите се в собствения му сигнал злепоставящи трето лице твърдения за факти и оценки на факти, за които липсва фактическа основа?; 11/ Кой е правомерният начин, по който електронна медия, разпространила в интернет пространството злепоставяща информация за трето лице, трябва да осигури на засегнатото лице право на отговор? Предпоставя ли предоставянето право на отговор намеса на медията в съдържанието на отговора чрез вмъкване на коментар на опровержението, в който може да вложи негативен подтекст, или медията трябва напълно да се дистанцира от отговора?; 12/ Кои са отличителните белези на клеветническите, опозоряващите и обидните изявления?

По първия и втория въпрос касаторът твърди, че приетото във въззивното решение от съда е в противоречие с установената практика на ВКС, като се позовава на постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС, както следва: по първия въпрос – решение № 62/06.03.2012 г. на ВКС по гр. д. 1376/2011 г., ІV г. о.; решение № 85/23.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1486/2011 г., ІV г. о.; решение № 148/10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6318/2014 г., ІІІ г. о.; решение № 204/12.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7046/2014 г., ІV г. о.; решение № 86/29.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 92/2009 г., ІІІ г. о.; решение № 249/06.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1797/2019 г., ІІІ г. о.; Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ВКС по т. д. № 1/2000 г.; решение № 7/08.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 510/2011 г., ІІ г. о.; решение № 13/02.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4287/2015 г., ІV г. о.; решение № 15/30.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4604/2014 г., ІV г. о.; решение № 19/30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 262/2010 г., ІІ г. о.; решение № 24/28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., І г. о.; решение № 27/02.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4265/2014 г., ІV г. о.; решение № 43/04.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 213/2012, ІІ т. о.; решение № 57/02.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1416/2010, ІІІ г. о.; решение № 58/26.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5180/2015, І г. о.; решение № 59/14.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4190/2014, ІV г. о.; решение № 61/30.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 741/2009 г., І т. о.; решение № 65/30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1656/2013 г., ІІ т. о.; решение № 69/09.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1582/2014 г., ІV г. о.; решение № 72/13.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3582/2015 г., ІІІ г. о.; решение № 77/30.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2956/2016 г., ІV г. о.; решение № 91/21.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4497/2015 г., ІІІ г. о.; решение № 92/16.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 980/2011 г., ІІ г. о.; решение № 92/22.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1863/2010 г., ІV г. о.; решение № 98/21.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 952/2010 г., ІV г. о.; решение № 115/30.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 805/2011 г., ІІ т. о.; решение № 125/29.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 534/2011 г., ІV г. о.; решение № 134/30.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 34/2013 г., ІІ т. о.; решение № 149/03.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1084/2011 г., ІІІ г. о.; решение № 156/10.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1497/2013 г., І г. о.; решение № 164/04.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 196/2014 г., ІІІ г. о.; решение № 173/03.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1689/2015 г., ІІ т. о.; решение № 187/23.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1738/2018 г., ІІІ г. о.; решение № 206/31.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6832/2014 г., ІV г. о.; решение № 210/09.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 1115/2017 г., І т. о.; решение № 212/01.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1106/2010 г., ІІ т. о.; решение № 228/01.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1060/2014 г., І г. о.; решение № 229/20.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1465/2010 г.; ІІ г. о.; решение № 252/18.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4172/2017 г., ІV г. о.; решение № 276/24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 519/2014 г., ІІІ г. о.; решение № 283/14.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1609/2014. , ІV г. о.; решение № 305/27.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1110/2011 г., ІV г. о.; решение № 422/03.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 805/2009 г., І г. о.; решение № 426/20.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3209/2013 г., ІV г. о.; решение № 457/25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1506/2009, ІV г. о.; както и на решение № 1905/01.02.2002 г. на ВКС по гр. д. № 1596/2001, ІV г. о., постановено по стария процесуален ред; по втория въпрос – решение № 12/06.02.2013 г. на ВКС по гр. д. 449/2012, ІІІ г. о.; решение № 62/06.03.2012 г. на ВКС по гр. д. 1376/2011 г., ІV г. о.; решение № 85/23.03.2012 г. на ВКС по гр. д. 1486/2011 г., ІV г. о.; решение № 86/29.01.2010 г. на ВКС по гр. д. 92/2009 г., ІІІ г. о.; решение № 148/10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. 6318/2014 г., ІІІ г. о.; решение № 249/06.01.2020 г. на ВКС по гр. д. 1797/2019 г., ІІІ г. о.; решение № 484/09.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1438/2009 г., ІІІ г. о.

По третия, шестия, седмия, осмия, деветия, десетия и единадесетия въпрос се твърди, че разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.

По четвъртия до десетия въпрос и по дванадесетия въпрос касаторът твърди, че приетото във въззивното решение от съда е в противоречие с установената практика на ВКС, като се позовава на постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС и в противоречие с решения на Конституционния съд на Р. Б и на Европейския съд по правата на човека, както следва: по четвъртия въпрос – решение № 85/23.03.2012 г. на ВКС по гр. д. 1486/2011 г., ІV г. о.; решение № 110/25.05.2017 г. на ВКС по гр. д. 2808/2016 г., ІV г. о.; решение № 129/29.06.2015 г. на ВКС по гр. д. 7040/2014 г., ІІІ г. о.; решение № 148/10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. 6318/2014 г., ІІІ г. о.; решение № 204/12.06.2015 г. на ВКС по гр. д. 7046/2014 г., ІV г. о.; решение № 264/21.10.2013 г. на ВКС по гр. д. 2161/2013 г., ІІІ г. о.; решение № 369/26.11.2015 г. на ВКС по гр. д. 2098/2015 г., ІV г. о.; решение № 404/13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. 907/2009 г., ІІІ г. о.; решение № 581/30.09.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1019/2009 г., ІІІ г. о., решение № 484/09.06.2010 г. на ВКС по гр. д. 1438/2009 г., ІІІ г. о.; решение № 261/02.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1243/2016 г., ІV г. о.; решение № 7/04.06.1996 г. на КС по конст. д. № 1/1996 г.; решение от 22.02.1989 г. на ЕСПЧ по дело Barfod v. Denmark; решение от 25.11.1993 г. на ЕСПЧ по дело Nilsen and Jonhsen v. Norway; решение от 14.02.2008 г. на ЕСПЧ по дело Р. И. срещу България; решение от 07.09.2017 г. на ЕСПЧ по дело К. срещу България; по петия въпрос – решение № 12/06.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 449/2012, ІІІ г. о.; решение № 85/23.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1486/2011 г., ІV г. о.; решение № 62/06.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1376/2011 г., ІV г. о.; решение № 148/10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6318/2014 г., ІІІ г. о.; решение № 209/27.09.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2013 г., ІІІ г. о.; решение № 261/02.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1243/2016 г., ІV г. о.; решение № 264/21.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2161/2013 г., ІІІ г. о.; решение № 369/26.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2098/2015 г., ІV г. о.; решение № 404/13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 907/2009 г., ІІІ г. о.; решение № 581/30.09.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1019/2009 г., ІІІ г. о.; решение № 439/20.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2773/2015 г., ІV г. о.; решение № 573/25.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6009/2007 г., ІІІ г. о.; решение № 558/12.08.2009 г. на ВКС по гр. д. № 196/2008 г., ІV г. о.; както и на решение № 891/07.06.2002 г. на ВКС по гр. д. № 183/2002 г., ІV г. о., постановено по стария процесуален ред; решение от 22.02.1989 г. на ЕСПЧ по дело Barfod v. Denmark; решение от 25.11.1993 г. на ЕСПЧ по дело Nilsen and Jonhsen v. Norway; решение от 01.07.1997 г. на ЕСПЧ по дело Oberschlick v. Austria; решение от 21.01.1999 г. на ЕСПЧ по дело Fressoz and Roire v. France; решение от 17.12.2004 г. на ЕСПЧ по дело Cumpana and Mazare v. Romania; решение от 17.12.2004 г. на ЕСПЧ по дело Pedersen and Baadsgaard v. Denmark; решение от 14.02.2008 на ЕСПЧ по дело Р. И. срещу България; решение от 24.07.2012 г. на ЕСПЧ по дело М. К. срещу България; по шестия въпрос – решение № 62/06.03.2012 г. на ВКС по гр. д. 1376/2011 г., ІV г. о.; решение № 557/28.01.2011 г. на ВКС по гр. д. 1599/2009 г., ІІІ г. о.; решение № 581/30.09.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1019/2009 г., ІІІ г. о.; решение № 758/11.02.2011 г. на ВКС по гр. д. 1243/2009 г., ІV г. о.; решение № 558/12.08.2009 г. на ВКС по гр. д. № 196/2008 г., ІV г. о.; решение № 573/25.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6009/2007 г., ІІІ г. о.; както и на решение № 891/07.06.2002 г. на ВКС по гр. д. № 183/2002 г., ІV г. о., постановено по стария процесуален ред; решение № 7/04.06.1996 г. на КС по конст. д. № 1/1996 г.; решение от 17.12.2004 г. на ЕСПЧ по дело Pedersen and Baadsgaard v. Denmark; решение от 14.02.2008 на ЕСПЧ по дело Р. И. срещу България; по седмия въпрос – решение № 361/20.05.2015 г. на ВКС по гр. д. 1692/2014, ІV г. о.; решение № 62/06.03.2012 г. на ВКС по гр. д. 1376/2011 г., ІV г. о.; решение № 204/12.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7046/2014 г., ІV г. о.; решение № 209/27.09.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2013 г., ІІІ г. о.; решение № 261/02.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1243/2016 г., ІV г. о.; решение № 369/26.11.2015 г. на ВКС по гр. д. 2098/2015, ІV г. о.; решение № 85/23.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1486/2011 г., ІV г. о.; решение № 148/10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6318/2014 г., ІІІ г. о.; решение № 86/29.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 92/2009 г., ІІІ г. о.; решение № 129/11.08.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2704/2019 г., ІV г. о.; решение № 264/21.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2161/2013 г., ІІІ г. о.; решение № 369/26.11.2015 г. на ВКС по гр. д. 2098/2015 г., ІV г. о.; решение № 404/13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. 907/2009 г., ІІІ г. о.; решение № 581/30.09.2010 г. на ВКС по гр. д. 1019/2009 г., ІІІ г. о.; решение № 7/04.06.1996 г. на КС по конст. д. № 1/1996 г.; решение от 01.07.1997 г. на ЕСПЧ по дело Oberschlick v. Austria; решение от 21.01.1999 г. на ЕСПЧ по дело Fressoz and Roire v. France; решение от 29.03.1999 г. на ЕСПЧ по дело Thoma v. Luxemburg; решение от 06.05.2003 г. на ЕСПЧ по дело Perna v. Italy; решение от 17.12.2004 г. на ЕСПЧ по дело Pedersen and Baadsgaard v. Denmark; решение от 17.12.2004 г. на ЕСПЧ по дело Cumpana and Mazare v. Romania; решение от 20.04.2006 г. на ЕСПЧ по дело Р. срещу България; решение от 24.07.2012 г. на ЕСПЧ по дело М. К. срещу България; решение от 07.09.2017 г. по дело К. срещу България; по осмия въпрос – решение № 439/20.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2773/2015 г., ІV г. о.; решение № 249/06.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1797/2019 г., ІІІ г. о.; решение от 20.04.2006 г. на ЕСПЧ по дело Р. срещу България; решение от 25.11.1993 г. на ЕСПЧ по дело Nilsen and Jonhsen v. Norway; по деветия въпрос – решение № 85/23.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1486/2011 г., ІV г. о.; решение № 439/20.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2773/2015 г., ІV г. о.; решение № 12/06.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 449/2012 г., ІІІ г. о.; решение № 261/02.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1243/2016 г., ІV г. о.; решение № 439/20.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2773/2015 г., ІV г. о.; решение № 249/06.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1797/2019 г., ІІІ г. о.; решение № 361/20.05.2015 г. на ВКС по гр. д. 1692/2014 г., ІV г. о.; решение № 734/14.01.2011 г. на ВКС по гр. д. 1166/2009 г., ІV г. о.; решение № 809/26.04.2011 г. на ВКС по гр. д. 1573/2009 г., ІV г. о.; решение от 01.07.1997 г. на ЕСПЧ по дело Oberschlick v. Austria; решение от 17.12.2004 г. на ЕСПЧ по дело Cumpana and Mazare v. Romania; решение от 17.12.2004 г. на ЕСПЧ по дело Pedersen and Baadsgaard v. Denmark; решение от 14.02.2008 на ЕСПЧ по дело Р. И. срещу България; по десетия въпрос – решение № 758/11.02.2011 г. на ВКС по гр. д. 1243/2009 г., ІV г. о.; решение № 53/04.04.2018 г. на ВКС по гр. д. 1913/2017 г., ІІІ г. о.; решение № 86/29.01.2010 г. на ВКС по гр. д. 92/2009 г., ІІІ г. о.; решение № 204/12.06.2015 г. на ВКС по гр. д. 7046/2014 г., ІV г. о.; решение от 25.11.1993 на ЕСПЧ по дело Nilsen and Jonhsen v. Norway; решение от 06.09.2018 г. на ЕСПЧ по дело С. срещу България; по дванадесетия въпрос – решение № 252/18.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4172/2017, ІV г. о.; решение № 12/06.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 449/2012 г., ІІІ г. о.; решение № 261/02.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1243/2016 г., ІV г. о.; решение № 361/20.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1692/2014 г., ІV г. о.; решение № 734/14.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1166/2009 г., ІV г. о.; решение № 809/26.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1573/2009 г., ІV г. о.; решение № 439/20.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2773/2015 г., ІV г. о.; решение № 62/06.03.2012 г. на ВКС по гр. д. 1376/2011 г., ІV г. о.; решение № 85/23.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1486/2011 г., ІV г. о.; решение № 204/12.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7046/2014 г., ІV г. о.; решение № 209/27.09.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2013 г., ІІІ г. о.; решение № 369/26.11.2015 г. на ВКС по гр. д. 2098/2015, ІV г. о.; решение № 484/09.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1438/2009 г., ІІІ г. о.; решение от 17.12.2004 г. на ЕСПЧ по дело Pedersen and Baadsgaard v. Denmark.

Ответникът по касационната жалба „Медиатор 2010“ ООД, [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Н. К. от АК-Бургас, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за частична недопустимост и за неоснователност на жалбата, както и за липсата на основанията за допускането й до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК. Претендира присъждането на разноски за касационната инстанция.

Ответникът по касационната жалба Г. П. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Д. Р., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждането на разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:

Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – отхвърлени искове по чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД и по чл. 45 ЗЗД, с цена на исковете над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че са предявени три обективно кумулативно съединени иска срещу ответника „Медиатор 2010“ ООД за обезщетяване на неимуществени вреди, претърпени от публикуването в интернет на статиите „Директорът на „Трансвагон“ АД В. Д. в престъпна схема за източването на завода“, „НАП и ДАНС проверяват Директора на „Трансвагон“ АД В. Д., той смята, че го позорим“ и „Стана ясно кой събори вековната къща на входа на Морската градина в Бургас, известен бизнесмен е!“. Предявен е и отделен иск срещу Г. П. за обезщетяване на неимуществени вреди, които е причинил на ищеца чрез предоставяне на невярна информация за негови противоправни и неморални действия в интервюто му, публикувано в първата статия.

По отношение на първата статия въззивният съд е приел, че не е доказано поведение на служител на ответника „Медиатор 2010“ ООД, което да е противоправно и от което в причинно-следствена връзка да са настъпили за въззивника претендираните неимуществени вреди. Съдът е съпоставил събраните доказателства за сигнала, подаден от Г. П. на 21.11.2012 г. до Националната агенция по приходите, със статията и е счел, че в нея са отразени именно фактите от сигнала. В този смисъл въззивният състав е стигнал до извода, че статията не съдържа клеветнически и позорящи въззивника твърдения, а отразява събитията такива, каквито са се осъществили към дадения момент – депозиран сигнал и образувани по него проверки, поради което е отхвърлил предявения иск по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД като неоснователен.

По отношение на втората статия въззивната инстанция е счела, че в нея няма квалификации, обидни или клеветнически изрази, а се съдържа опровержението на ищеца, поради което публикуването й не е противоправно деяние и предявеният иск е неоснователен.

Относно третата статия въззивният състав е приел, че касае трето лице за спора, но в нея се съдържа препратка (активен линк) към първата статия заедно с активно заглавие на втората, като именно от това ищецът твърди, че за него произтичат неимуществени вреди. Претенцията на ищеца не е уважена, тъй като при отсъствие на предпоставките за уважаване на исковете по предходните две статии, самото препращане към една от тях също не може да ангажира отговорността на ответното дружество.

Искът против Г. П. е отхвърлен с мотивите, че ответникът е подал сигнал до НАП и е посочил конкретни факти и обстоятелства, на които е станал свидетел и желае да бъдат проверени, а това не може да ангажира отговорността му по чл. 45 ЗЗД за нанасяне на вреда.

Въззивният съд е изложил подробни мотиви за неоснователност на предявените искове с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 45 ЗЗД, поради липсата на противоправност на деянието, изразяващи се в публикуваните в сайта на ответното дружество статии с информация относно образувани преписки в МВР и НАП по отношение на ищеца в качеството му на изпълнителен директор на „Трансвагон“АД, както и на непротивоправността на деянието на Г. П., изразяващо се в публикувано интервю, в което той излага конкретни факти относно подадения от него сигнал до компетентните органи за нарушения в акционерното дружество, чийто директор е ищецът, като съдът се е позовал и на установената практика на ВКС в постановени решения по чл. 290 ГПК, както и на практиката на ЕСПЧ, свързани с принципа за свободата на словото, който като основно човешко право е залегнал в Конституцията на РБ и в КЗПЧОС.

Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение по поставените правни въпроси. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК/приложима ред. Д.В., бр.86 от 27.10.2017г./, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от материално и/или процесуално естество, от който зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС – т. 1 и/или да е рeшен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б или на Съда на Европейски съюз – т. 2, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно.

Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение. В случая въззивният съд не се е позовал на нерелевиран факт, а е анализирал събраните доказателства по делото, за да приеме, че статията от 26.01.2013 г. възпроизвежда сигнала до НАП на Г. П.. Този извод на съда не обуславя недопустимост на решението, а подлежи на преценка за правилността му, която не се извършва в настоящия етап от производството.

Що се отнася до релевираните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по поставените правни въпроси, настоящият съдебен състав намира, че тези основания за допускане на касационното обжалване в случая не са налице. Въпросите преимуществено са свързани с преценката на решаващия съд на събраните по делото доказателства и доводите на страните, която не подлежи на проверка в рамките на производството по селекция на касационните жалби. Касаторът многократно цитира извадки от съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК, за които излага твърдения, че приетото от въззивния съд в обжалваното решение им противоречи, но без конкретна обосновка. В тази връзка като цяло във формулираните от касатора правни въпроси в приложеното изложение, посочени по-горе, се съдържа оченъчно становище относно законосъобразността на постановените от въззивната инстанция изводи по съществото на спора за неоснователност на предявените искове, но те не съставляват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. В случая касаторът се домогва да получи различно правно разрешение касаещо основателност на предявените искове с правно основание чл. 49 и чл. 45 ЗЗД, като чрез акцентиране върху твърдения и доводи за допуснати процесуални нарушения при мотивиране на въззивното решение и преценката на събраните по делото доказателства, се поддържа несъгласие по отношение решаващите изводи на съда за неоснователност на тези искове, поради липсата на предпоставките по чл. 49 и чл. 45 ЗЗД за ангажиране на гаранционно обезпечителната отговорност на ответното дружество по повод процесните статии, както и на деликтната отговорност на ответника П.. Проверката за правилност на въззивното решение би била извършена единствено в случай, че то бъде допуснато до касационно обжалване, но предвид изложеното по-горе, настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания затова.

Това е така, тъй като в случая първият, вторият, третият, осмият и деветият въпрос са привързани към оплакванията на касатора по чл. 281, т. 3 ГПК и налагат преценка за правилността на констатациите и изводите на въззивния съд относно съдържанието на процесните статии, каквато се извършва в производството по чл. 290 ГПК, а не във фазата по допускане на касационното обжалване, поради което тези правни въпроси, така както са формулирани, не се явяват обуславящи за изхода на делото и по тях не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, за да се разгледат и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Четвъртият и петият въпрос са твърде общи и не се отнасят до решаващи изводи на въззивния съд, поради което и те не се явяват от значение за изхода на делото и по тях също не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Шестият и десетият въпрос са некоректно формулирани, тъй като съдържат оценка на самия касатор относно твърденията на автора на сигнала Г. П., а не се отнасят до изводите на въззивния съд за неоснователност на предявените искове.

Седмият, единадесетият и дванадесетият въпрос са твърде общо формулирани с теоретичен характер и не притежават характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и по тях не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

С оглед на тези съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС приема, че по поставените правни въпроси въззивният съд не е постановил обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС, с тази на Конституционния съд на РБ и на Европейския съд по правата на човека като е приел, че в случая по отношение на ответното дружество „Медиатор 2010“ООД не следва да се ангажира отговорността му по чл. 49 ЗЗД, тъй като в публикуваните статии не са изнесени неверни, позорящи или клеветнически твърдения, от които да е пострадало доброто име на ищеца, а напротив те отразяват настъпилите към онзи момент факти – депозиран сигнал до съответните органи и образувани проверки по него, поради което не е налице виновно и противоправно поведение от страна автора на статиите – служител при ответното дружество, тъй като същият е действал правомерно при упражняване на своята професия за изнасяне на информация за събитията, които са били от обществен интерес. Приел е, че не е налице виновно и противоправно поведение от страна на ответника Г. П. изразяващо се в публикувано интервю в първата публикувана статия, в което той изнася конкретни факти и обстоятелства за извършени нарушения, на които е станал свидетел и за които е подал сигнал до компетентните органи за извършване на проверка в акционерното дружество, чийто директор е ищеца, поради което не следва да се ангажира и неговата деликтна отговорност за нанасяне на вреда на ищеца.

Доколкото касаторът се позовава и на очевидна неправилност на решението /чл.280, ал.2, пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1ГПК по поставените правни въпроси. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните, не е налице отклонение от задължителната и установена съдебна практика на ВКС, приетото от въззивния съд не е в противоречие с актове на Конституционния съд на РБ и на Съда на Европейския съюз, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност на въззивното решение, поради което не е налице и това релевирано основание за допускане на касационното обжалване.

При този изход на делото, на касатора не следва да му бъдат присъдени поисканите разноски за касационното производство.

На ответниците по касационната жалба „Медиатор 2010“ ООД и Г. П. също не следва да им бъдат присъдени поисканите разноски за касационното производство, тъй като липсват данни такива да са направени.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № ІІ-37 от 04.09.2020 г., постановено по в. гр. д. № 1788/2019 г. на Бургаски окръжен съд, ГК, ІІ въззивен с-в, по касационна жалба с вх. № 263830/23.10.2020 г. от В. Д. В. от [населено място].

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: