Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно - процесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по касационна жалба на М. С. С. от гр. С. против решение № 62 от 04.07.2007 г. по адм. дело № 1068 по описа за 2007 г. на Административен съд – София град, с което е отхвърлена жалбата й срещу решение № 89 от 04.04.2007 г. на Главния директор на Столично управление "Социално осигуряване".

Посочените пороци въвеждат касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК – необоснованост и съдопроизводствени нарушения по чл. 186 от отменения Граждански процесуален кодекс (ГПК) и чл. 39 от АПК.

О. С. управление "Социално осигуряване", гр. С., не е взел становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура е дал заключение за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Предмет на оспорване пред Административен съд – София град е решение № 89 от 04.04.2007 г. на Главния директор на Столично управление "Социално осигуряване" и потвърденото с него разпореждане № 4607066518 от 22.12.2006 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване, с което на М. С. С. от гр. С. е отказано отпускане на месечна добавка към пенсията на основание чл. 9, ал. 1 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (ЗПГРРЛ).

За да отхвърли оспорването като неоснователно, първоинстанционният съд законосъобразно е приел, че не е доказано оспорващата да е претърпяла незаконна репресия заради нейния произход, политически или религиозни убеждения. Този правилен извод се основава на мотивите към присъда № 72 от 23.08.1974 г. по НОХД № 249 / 74 г. на Благоевградския окръжен съд, съгласно които на 24.06.1974 г. М. С. е опитала да излезе през границата на страната без разрешение на надлежните органи, което съставлява престъпление по чл. 279, ал. 1 от НК. Прието е, че осъдената е действала под внушение на съучастника си С. Д., с когото е била в интимни отношения.

Неоснователен е касационният довод за необоснованост на съдебното решение. С влязлата в сила присъда жалбоподателката Сарафова е била осъдена за опит за престъпление против реда на управлението. Няма никакви сведения за извършване на деянието при обстоятелства, свързани с политическите, религиозните убеждения или произхода на осъдената. В обратна насока за изложените от наказателния съд мотиви за налагане на наказанието при смекчаващи обстоятелства, между които е посочена и добрата обществена и политическа характеристика на подсъдимата.

Изложените в касационната жалба съображения за нарушения на чл. 7 и чл. 39 от АПК и на чл. 186 от ГПК отм. също са неоснователни. Двете разпоредби на АПК са приложими в производствата за издаване на административни актове, а не в съдебните производства по оспорване на издадените актове. Разпоредбата на чл. 7 от АПК установява общото правило за установяване на действителните факти по случая, а разпоредбата на чл. 39 от АПК урежда доказателствените средства в производствата за издаване на индивидуални административи актове. Следва да се има предвид, че съгласно чл. 22, ал. 1 от АПК производството по глава пета „Издаване на административни актове”, раздел „Индивидуални административни актове”, не се прилага за административни актове, които по силата на специален закон се издават и изпълняват незабавно или е предвидено специално производство с оглед на естеството им. В случая такова специално административно производство с оглед естеството на акта е предвидено от чл. 4 от ЗПГРРЛ. Съгласно ал. 1 на чл. 4 размерът и редът на изплащането на обезщетението по закона се определят от Министерския съвет, а съгласно ал. 2 доказването на правото на обезщетение по закона, включително и правото на добавка по чл. 9, може да се извършва само със съответни писмени доказателства. Осъдителната присъда заедно с мотивите към нея, както също и представеното удостоверение № 939 / 20.09.2006 г. на Затвора – Сливен, представляват "съответни писмени доказателства" по смисъла на чл. 4, ал. 2 от ЗПГРРЛ относно правноотносимите обстоятелства - характера и времетраенето на репресията. Посочените от жалбоподателката устни доказателства (свидетелски показания) за установяване на обстоятелства, за които ЗПГРРЛ изисква писмен акт, са недопустими в съдебното производство на основание чл. 133, ал. 1, б. „в” от ГПК отм. . При наличие на надлежни документи за органите на Националния осигурителен институт не е съществувало основание по чл. 13, ал. 2 от Наредбата за прилагане на чл. 4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (обн., ДВ, бр. 35 от 28.04.2006 г., в сила от 28.04.2006 г.) служебно да поискат произнасяне от централната комисия по чл. 4, ал. 3 от ЗПГРРЛ. Съдът е пристъпил към постановяване на решение при изяснена фактическа обстановка и законосъобразно е приел, че жалбоподателката Сарафова не е носител на материалното право на месечна добавка към получаваните пенсии на основание чл. 9, ал. 1 от ЗПГРРЛ. Оспореният акт е издаден при спазване на процесуалноправните и материалноправните законови изисквания и като е отхвърлил подадената жалба, първоинстанционният съд е постановил правилно решение.

По изложените съображения не са налице касационни основания за отмяна и обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА

решение № 62 от 04.07.2007 г. по адм. дело № 1068 по описа за 2007 г. на Административен съд – София град РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ И. Т. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ Р. П./п/ Т. Т. Р.П.