Образувано е по касационна жалба на Комисията за разкриване на документи и обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (наричаната за краткост по-долу Комисията) срещу решение № 5322 от 27.07.2015г., постановено от Административния съд С.-град по адм. д.№ 10958/14 година.
С обжалваното решение, по жалба на М. З. е отменено решение №2-409 от 08.10.2014г. на Комисията, в частта, в която е обявена принадлежността му към органите по чл.1 от ЗДРДОПБГДСРСБНА.
В касационната жалба се твърди неправилност на решението и се иска отмяната му. Изрично като касационно основание се сочи неправилното приложение на материалния закон, но от обстоятелствената част на жалбата следва, че се поддържа и необоснованост на решението, касационни основания по чл.209, т.3 АПК.
Ответникът в касационното производство – М. З. лично и чрез своя процесуален представител оспорва касационната жалба и иска отхвърлянето й.
Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява алтернативно становище по касационната жалба. Първо за нейната неоснователност, алтернативно за нейната основателност.
Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационната жалба като допустима, тъй като е подадена от страна по съдебния спор, за която решението е неблагоприятно и в рамките на 14-дневния срок за касационно обжалване. Касационната жалба е неоснователна.
Предмет на контрол пред административния съд е било решение на Комисията, с което на осн. чл.26, ал.1, т.4 и чл.9, т.3 от Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (наричан за краткост по-долу Закона) и чл.3, ал.2 от ЗИОНК (ЗАКОН ЗЗД И. О. Н.И КРЕДИТИ),обявява установената с решение № 2-48/01.08.2012г. - чл.27-принадлежност към органите по чл.1 от Закона на М. З. в качеството му на агент.
Административният съд, за да постанови решението си е установил следното: В резултат на разменена кореспонденция между Комисията и БНБ е установено, че [фирма] е дружество с необслужван кредит към [фирма], което дружество фигурира в списъка от длъжници в бюлетина по чл.3, ал.2 от ЗИОНК. Установено е, че за периода-04.06.1997г.-08.05.1998г. М. З. е бил в състава на Съвета на директорите на това дружество.
Съдът е установил, че по реда на чл.29 от Закона на 08.10.14г. е обявено решение №2-409 на Комисията, с което са оповестени имената на лицата по чл.26, ал.1, т.4 и чл.9 - лица, коита са посочени като длъжници или са били членове на управителен или контролен орган на предприятие, посочено като длъжник в бюлетина по чл.3, ал.2 от ЗИОНК. Едно от изброените лица, за които Комисията е обявила принадлежност е и жалбоподателят. Съдът е посочил, че Комисията е приела, че лицето е било агент, вербуван през март 1989г. и регистриран на следващия месец същата година, които данни, Комисията е установила въз основа на рег. дневник, картони обр.4-два броя, писмо с искане да бъдат заличени от картотеките данните за агента.
Въз основа на писмени документи, представени по делото съдът е посочил за установено обстоятелството, че жалбоподателят е лице със статут постоянно живеещ във Франция.
Съдът е възпроизвел в решението си, част от свидетелските показания на лицето, вербувало жалбоподателя, според които, жалбоподателят не е бил секретен сътрудник и не е бил наясно, че му е съставен картон и му е извършена регистрация, като наблюдението е било върху бащата на жалбоподателя, предвид обстоятелството, че е чуждестранен гражданин и по този повод свидетелят е общувал със сина му - М. З..
Изводите на съда са, че решението на Комисията е взето от компетентен орган при необходимия кворум и мнозинство. Въз основа на анализ на разпоредби от ЗИОНК и чл.26, ал.1, т.4 от ЗДРДОПБГДСРСБНА, съдът е стигнал до извод, че жалбоподателят е подлежал на задължителна проверка за принадлежност.
Съдът е приел, че в решението липсват мотиви въз основа на които да се установи, че е извършена преценка и анализ на документите, установени от Комисията. Прието е, че в обжалваното решение Комисията е посочила, че лицето е секретен сътрудник, без обосновка относно качеството му по смисъла на §1, т.4 от ДР от Закона и как това качество се извежда от наличните документи. Според съда, решението на комисията следва да разкрива съображения относно доказателствената стойност на преценяваните документи, което в конкретния случай не било сторено. Съдът е посочил, че в конкретния случай, обжалваното решение на Комисията се основава на проучване и обсъждане на наличните материали, необективирано в решението, което се състояло само от диспозитивна част. След като е посочил, че мотивите към административния акт, могат да се изложат отделно от самия акт, съдът е посочил, че от протокола от проведеното заседание на Комисията, на което е гласувано решението за установяване на принадлежност на жалбоподателя, било видно, че липсвали съображения въз основа, на които е прието, че жалбоподателят е бил съпричастен към дейността на органите по чл.1 от Закона. Крайният извод на съда е, че решението на Комисията не отговаря на законовите изисквания, поради което е незаконосъобразно.
Настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява обжалваното решение като правилно, но по съображения, които административният съдът не е изложил в решението си.
Видно от оспореното решение на Комисията е, че с него е обявена установена с решение № 2-48/01.08.2012г.-чл.27 принадлежност към органите по чл.1 от Закона. Тоест, с това решение само се обявява вече установена принадлежност, станало с решение от 2012г. в процедура по чл.27 от Закона. Безспорно е, че оспореното решение е издадено на осн. чл.26, ал.1, т.4 от Закона.
От систематичното място на чл.29 в Закона и от стриктното тълкуване на ал.1 от него следва, че може да се обяви само установена принадлежност. Разпоредбата, на която органът се е позовал, а именно чл.26, ал.1, т.4 от Закона регламентира, че „Установяване на принадлежност към органите по чл.1 е задължително за: лица, които са посочени като длъжници или са били членове на управителен или контролен орган на предприятие, посочено като длъжник в бюлетина по чл.3, ал.2 от ЗИОНК (ЗАКОН ЗЗД И. О. Н.И КРЕДИТИ).”. Тоест, законосъобразното изпълнение на посочената разпоредба изисква решение на Комисията за установяване на принадлежност на съответното лице. В конкретния случай липсват съображения на Комисията за установяване на принадлежност на жалбоподателя към органите по чл.1 от Закона. Вместо това, с решението си Комисията обявява установена принадлежност с предходно решение, издадено в рамките на друга процедура - чл.27 от Закона и за други цели - предврителна проверка. С чл.27 от Закона е регламентирана процедура за установяване на принадлежност към органите по чл.1 от Закона в рамките на предварителна проверка, по искане на изброени лица и органи и след писмено съгласие на проверяваното лице, като резултатът от нея се предоставя на заявителя и при наличие на доказателства за принадлежност се уведомява и проверяваното лице. В чл.27от Закона, законодателят изрично не е предвидил възможността за съдебно оспорване на резултата от тази предварителна проверка, когато той е засягащ проверяваното лице, но това субективно процесуално право е регламентирано в чл.31, ал.8 от Закона.
Казусът на жалбоподателя поставя няколко въпроса, на които административният съд е следвало да даде отговор с оглед преценката относно законосъобразността на оспореното пред него решение: с оспореното решение установена ли е обявената принадлежност на жалбоподателя; може ли в хипотезата на чл.26, ал.1, т.4 от Закона да се използва решение за установена принадлежност в производство по чл. 27 от Закона; може ли да се обяви принадлежност, установена в процедура по чл.27 от Закона.
За да се отговори на първите два въпроса, следва да се прецени, разпоредбата на чл.26 от Закона изисква ли самостоятелно установяване на принадлежност или органът може да използва резултатите от вече установена такава в производство по предварителна проверка. Според настоящия съдебен състав на касационната инстанция, отговорът на този въпрос следва да бъде, че установяването на принадлежност по реда на чл.26 от Закона трябва да става с отделен акт на Комисията и тя не може да се позовава на резултата от проверката по чл.27 от Закона. Това е така, тъй като актовете на Комисията, издадени при приложението на чл.26 и чл.27 от Закона следват различни процедури и обслужват различни цели. Следователно, в конкретния случай, Комисията е трябвало да вземе отделно решение за принадлежността на проверяваното лице, за целите на приложението на чл.26, ал.1, т.4 от Закона, каквото в оспореното решение липсва.
Дори да се приеме обратното, а именно, че след като вече принадлежността на лицето е установена, макар и в хода на предварителната проверка по чл.27 от Закона, поради което не е необходимо друго самостоятелно установяване на принадлежността на това лице от Комисията при приложението на чл.26 от Закона, то по делото са останали множество неизяснени въпроси, отговорите на които са от значение за правилното разрешаване на спора. Решение № 2-48/01.08.2012г. следва да е част от административната преписка, а то не се съдържа в изпратенатапо делото.
Липсата му, прави невъзможна проверката, доколко и кога жалбоподателят е уведомен за това решение по реда на чл.27, ал.3 от Закона, обжалвано ли е то от него на осн. чл.31, ал.8 от Закона, какъв е резултатът от обжалването, влязло ли е в сила решението на Комисията. Административният съд не е констатирал липсата на посоченото решение в преписката и не е дал указания на Комисията за представянето му
Касационната инстанция, макар и да констатира пропуска на съда, е в невъзможност да го отстрани чрез връщане на делото за ново разглеждане, тъй като касаторът не е направил оплаквания за допуснати от съда съществени съдопроизводствени нарушения.
На третия въпрос, относно правомощието на Комисията в конкретния случай да обяви принадлежността на жалбоподателя следва да се отговори отрицателно. Принадлежността на жалбоподателя към органите по чл.1 от Закона е установена с решение, издадено в процедурата по чл.27 от Закона. От разпоредбите, съдържащи се в чл.27 не може да се направи извод, че резултатите от извършената предварителна проверка се обявяват публично чрез публикуването им по начините, предвидени в чл.29, ал.4 от Закона. Видно от разпоредбите, съдържащи се в чл.27 от Закона е, че резултатът от предварителната проверка се съобщава единствено на заявителя и на проверяваното лице. По тези съображения, настоящият съдебен състав стига до извода, че с оспореното пред административния съд решение е обявена принадлежността на жалбоподателя, въз основа на решение на Комисията, което не е подлежало на публично оповестяване.
От друга страна, дори да се приеме, че решението за установената принадлежност, макар и да е прието в процедура по чл.27 от Закона, може да установи на принадлежността на жалбоподателя и за целите на приложението на чл.26, ал.1, т.4 от Закона, то и в този случай е останало необосновано обявяването на принадлежността на жалбоподателя.
Разпоредбата на чл.26, ал.1, т.4 от Закона се намира в Раздел І на Глава трета, който раздел е озаглавен „Установяване на принадлежност към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия”. Разпоредбите, касаещи обявяването на принадлежност към органите на ДС и разузнавателните служби на БНА се намират в следващия раздел ІІ на глава трета от Закона. Поставя се въпросът, във всички случаи на установена принадлежност по реда на Раздел І, тя следва да се и обяви, или на обявяване подлежат само определени случаи на установена принадлежност, и кои са те.
На първия въпрос следва да се отговори отрицателно, тъй като в раздел І се намира и чл.27, при приложението на който установените резултати се съобщават само на заявителя и проверяваното лице, но не се оповестяват публично.
За отговора на втория въпрос следва да се съобрази разпоредбата на чл.1, ал.2 от Закона, която очертава кръга лица, за които се обявява, установена принадлежност и която гласи:
„Обявяването на принадлежност на български граждани, заемащи публични длъжности или извършващи публични дейности, към органите по ал.1 се извършва при условията и по реда на този закон.” От стриктното граматическо тълкуване на посочената разпоредба следва, че за да подлежи на обявяване установена принадлежност, лицето, за което тя е установена трябва към момента на решението на Комисията да заема публична длъжност или да извършва публична дейност. Публичните длъжности са изброени в чл.3, ал.1 от Закона, а публичните дейности в ал.2 на посочения член. В оспореното решение на Комисията не са изложени съображения, от които да става ясно в какво качество е обявена принадлежността на жалбоподателя, като лице заемащо публична длъжност или като лице осъществяващо публична дейност и в коя от изброените хипотези на чл.3 от Закона е направено това.
Изводът, който следва от гореизложеното е, че административният орган, издавайки оспореното решение е направил невъзможна компилация от процедури, поради което приетото решение е резултат на допуснати от административния орган съществени нарушения на административнопроизводствените правила и е немотивирано, поради което е и незаконосъобразно.
По тези съображения, настоящият съдебен състав преценява обжалваното решение като правилно и следва да го потвърди.
Воден от горното и на осн. чл.221, ал.2 АПК, Върховният административен съд в настоящия съдебен състав
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5322 от 27.07.2015г., постановено от Административния съд С.-град по адм. д.№ 10958/14 година.
Решението е окончателно.