Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 225 АПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от И. К. К. и едноличен търговец [фирма], представляван от И. И. Ж., срещу Решение № 2442 от 12.04.2013 г., постановено по адм. д. № 6327 по описа за 2012 г. на Административен съд София – град (АССГ), 29 състав. С него е отхвърлена жалбата на настоящите касационни жалбоподатели срещу Заповед № РД-01-02-02 от 29.12.2010 г., издадена от кмета на район „И.“, Столична община и те са осъдени да заплатят на Столична община разноски в размер на 150,00 лв.
В касационната жалба се твърди, че при постановяване на обжалваното съдебно решение съдът не е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, а направените изводи са необосновани и в нарушение на материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излагат се подробни съображения в подкрепа на твърденията за незаконосъобразност на оспорената пред първоинстанционния съд заповед. Иска се отмяната на съдебното решение, предмет на проверка.
В съдебното заседание пред настоящия съд касационните жалбоподатели не се явяват и не се представляват.
Ответникът - кметът на район "И.", Столична община оспорва жалбата в представен по делото писмен отговор и в съдебно заседание чрез упълномощен юрисконсулт. По същество моли обжалваното решение да бъде оставено в сила по съображения, изложени в писмения отговор и в писмена защита, представена по делото.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежни страни и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК.
Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид данните по делото и в рамките на служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК досежно допустимостта на решението, предмет на контрол, приема следното:
По жалба на И. К. К. и [фирма], представляван от И. И. Ж. срещу Заповед № РД 01-02-02 от 29.12.2010 г., издадена от кмета на район "И.", Столична община е било образувано адм. д. № 96 по описа на АССГ за 2011 г. По делото е постановено Решение № 4803 от 02.11.2011 г., с което жалбата срещу посочената заповед е отхвърлена и жалбоподателите са осъдени да платят разноски на Столична община. С Решение № 9394 от 28.06.2012 г., постановено по адм. д. № 16372 по описа на Върховния административен съд за 2011 г. посоченото съдебно решение е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Дадени са указания за изясняване на редица фактически въпроси.
В производство по чл. 226 АПК подадената жалба от И. К. К. и [фирма], представляван от И. И. Ж. срещу Заповед № РД 01-02-02 от 29.12.2010 г., издадена от кмета на район "И.", Столична община е разгледана от състава на АССГ, постановил обжалваното сега Решение № 2442 от 12.04.2013 г. по адм. д. № 6327 по описа за 2012 г. на този съд. С него е отхвърлена жалбата на посочените лица срещу Заповед № РД 01-02-02 от 29.12.2010 г., издадена от кмета на район "И.", Столична община, с която е наредено да се изземе „... общински имот, представляващ терен – общинска собственост, находящ се в [населено място], район „И.“, [улица], с площ от 800,00 кв. м., попадащ в УПИ [номер], отреден за „СГО“ и в УПИ [номер], отреден за „Озеленяване и трафопост“, кв. [номер], м. „Д.“ по плана на [населено място], одобрен със Заповеди № № РД 50-09-56/1989 г. и РД 09-50-1049/2005 г. на главния архитект на С.", за който имот е посочено, че е с предназначение „за паркинг“ и се държи без правно основание от [фирма].
За да направи извод за неоснователност на оспорването, първоинстанционният съд е приел, че не е доказано съществуването на правно основание за жалбоподателите да държат имота, за който са съставени актове за общинска собственост. За ирелевантно е намерил установеното по делото, че за части от УПИ, посочени в заповедта, са постановени решения на ПК, тъй като те не създавали основание за жалбоподателите да ползват общинския имот. За неотносими към спора са счетени от съда и доказателствата за изземане от друг държател, обстоятелствата, свързани с изграждането със средства на наемателя на автомивка и доказателствата за изпълнение от наемателя на негови задължения, произтичащи от данъчното законодателство, тъй като същите не пораждат право на ползване или държане на общинския имот. Изложени са съображения, че преместваемият обект, за който по делото е представено разрешение за строеж, не създава право на наемателя да запази павилиона на мястото на поставянето му при липсата на основание за държане на терена, а последващият акт за узаконяване не създава на наемателя повече права спрямо имота, от уредените с договора между него и общината като собственик. Като е съобразил, че съществуващото наемно правоотношение е било прекратено с Писмо № към ТД-94-04-75 от 09.09.2010 г., съдът е приел, че жалбата е неоснователна. Изложил е съображения, че актът е издаден от компетентен орган, в установената форма, в съответствие със закона и неговата цел, като при издаването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. В заключение е отхвърлил жалбата. Решението е недопустимо.
Неправилна се явява извършената от първоинстанционния съд преценка досежно допустимостта на подадената пред него жалба срещу Заповед № РД 01-02-02 от 29.12.2010 г., издадена от кмета на район "И.", Столична община. Неин адресат е [фирма], от когото е наредено да бъде иззет описания по-горе имот. В обжалваното решение е направен положителен извод за допустимост на оспорването по причина сезирането на съда с жалба от "... надлежна страна, в срока по 149, ал. 1 от АПК".
Спорната заповед, като такава по чл. 65, ал. 2, във вр. с ал. 1 от ЗОС (ЗАКОН ЗЗД ОБЩИНСКАТА СОБСТВЕНОСТ) (ЗОС), подлежи на оспорване по реда на АПК, съгласно чл. 65, ал. 4 ЗОС. Съгласно разпоредбата на чл. 147, ал. 1 АПК право да оспорват административния акт имат гражданите и организациите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него или за които този акт поражда задължения. Абсолютна процесуална предпоставка за упражняване правото на съдебна защита е наличието на правен интерес, който следва да е личен, пряк и непосредствен.
В спорната хипотеза настоящите касационни жалбоподатели - те и първоинстанционни такива, не са адресати на оспорената пред АССГ Заповед № РД 01-02-02 от 29.12.2010 г., издадена от кмета на район "И.", Столична община. Наред с това, те не доказват правен интерес от оспорването й, тъй като актът не засяга пряко и непосредствено техни законни права, свободи или законни интереси, и не създава задължения за тях. И. К. К. е подал жалбата срещу заповедта в лично качество, а неин адресат е [фирма] - страна по Договор № 130 от 26.03.2003 г. за отдаване под наем на терен - частна общинска собственост, след прекратяването на който заповедта е издадена. Този договор е част от търговското предприятие на едноличния търговец, поради което физическото лице К. няма право на жалба. И. [] е страна и по Договора за отдаване под наем на общински площи за изграждане на временен обект на основание чл. 197, ал. 1 от ЗТСУ (чл. 89, ал. 2 от Наредба № 5 за ПНТСУ) от 12.07.1994 г., на който лицето се позовава в първоинстанционната жалба. Едноличният търговец "С. - И. Ж." също не е адресат на оспорената пред АССГ заповед, а възникнали отношения по повод Договора за съвместна дейност от 02.08.1999 г. и анекс от 22.02.2002 г. между този едноличен търговец и адресата на заповедта не могат да обосноват извод за наличие на правен интерес от нейното оспорване за този субект.
Предвид доводите, изложени още в първоинстанционната жалба, по която е било образувано адм. д. № 96 по описа на АССГ за 2011 г., следва да се посочи, че извод за наличие на правен интерес за жалбоподателите не може да бъде изведен и с аргументи от Решение № 21 на Конституционния съд от 26.10.1995 г., постановено по конст. д. № 18/1995 г. В него е прието, че съгласно чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Р. Б, гражданите и юридическите лица могат да обжалват пред съдилищата всички административни актове, включително вътрешнослужебните, щом тези актове нарушават или застрашават техни права или законни интереси и не са изключени изрично със закон от съдебно обжалване. Съгласно изразеното в мотивите на решението административният акт засяга по смисъла на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Р. Б граждани и юридически лица, когато нарушава или застрашава техни права или законни интереси. При липсата на такова нарушаване или застрашаване обжалването на акта е недопустимо. Цитираният по - горе чл. 147 АПК определя засягането като нарушени или застрашени права, свободи или законни интереси и пораждане на задължения. Такова "засягане" спрямо жалбоподателите в настоящия случай не е налице, както се посочи.
Предвид изложеното, решаващият първоинстанционен съд неправилно е приел, че за И. К. К. и [фирма] е налице правен интерес от оспорване на Заповед № РД 01-02-02 от 29.12.2010 г., издадена от кмета на район "И.", Столична община. Липсата на правен интерес от оспорване на заповедта, съгласно чл. 159, т. 4 АПК е било основание за оставяне без разглеждане на жалбата, въз основа, на която е образувано съдебното производство пред АССГ и прекратяване на производството по делото. Като не е отчел това, първоинстанционният съд е постановил недопустим съдебен акт, който следва на основание чл. 221, ал. 3 АПК да бъде обезсилен, а производството по делото - прекратено. При констатираното наличие на основание по чл. 209, т. 2 АПК, не следва да се обсъждат релевираните в жалбата касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 3 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 2442 от 12.04.2013 г., постановено по адм. д. № 6327 по описа за 2012 г. на Административен съд София – град, 29 състав. ПРЕКРАТЯВА съдебното производство. Решението не подлежи на обжалване.