Производството е по реда на чл. 185 – чл. 196 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е жалба на [фирма] с адрес на управление [населено място], чрез представляващия Д. Р. срещу §1, § 2 и § 3 от Наредба за изменение и допълнение на Наредба № Н–18 от 2006 г. за регистриране и отчитане на продажби в търговските обекти чрез фискални устройства, обн., ДВ, бр. 44 от 16.06. 2015 г., и съответно изменените и допълнени с нея текстове на чл. 4, т. 3 и чл. 39а, ал. 1 от Наредба № Н–18 от 13 декември 2006 г. за регистриране и отчитане на продажби в търговските обекти чрез фискални устройства и § 3 от Допълнителните разпоредби на същата.

В жалбата се излагат доводи за нищожност и незаконосъобразност на оспорените текстове, съставляващи основания за оспорване по чл. 146, т. 1, т. 3, т. 4 и т. 5 вр. чл. 196 от АПК поради:

1. съществени нарушения на съдопроизводствените правила и по-конкретно – несъответствие на мотивите към проекта с изискването на чл. 28, ал. 2 от ЗНА (ЗАКОН ЗЗД НОРМАТИВНИТЕ АКТОВЕ) /ЗНА/;

2. нищожност поради липса на материална компетентност на органа, който е издал оспорената наредба за изменение, чрез въвеждане на издаването на фискална касова бележка на хартиен носител за услуги, които на се предлагат в търговските обекти, а на открити пространства и на обществени места;

3. нарушаване на принципа за съразмерност, регламентиран в чл. 6, ал. 2 и ал. 3 АПК;

4. противоречие с чл. 19 от Конституцията на Р. Б, тъй като разпоредбите ограничават стопанската инициатива на малкия и среден бизнес;

5. противоречие със законови правни норми – чл. 25, ал. 3, т. 5 и чл. 118 ЗДДС, тъй като при продажбите чрез билети ще се наложи двойно отчитане.

Ответникът – Министърът на финансите, чрез процесуалния си представител юрк. В. И., дава становище за неоснователност на жалбата. Счита също, че жалбоподателят не е доказал наличието на личен и пряк интерес от оспорването, тъй като не е представил доказателства, че договорът му с [фирма] за наем на терен е възпроизвел действие.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата.

Настоящата инстанция, като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: По допустимостта на оспорването:

Оспорването на подзаконовите нормативни актове (изцяло или в отделни техни разпоредби съобразно чл. 185, ал. 2 от АПК) не е ограничено във времето.

Разпоредбата на чл. 186, ал. 1 АПК изисква наличие на правен интерес от оспорването като задължителна предпоставка за неговата допустимост. Същият е налице, когато нормативният акт засяга или застрашава или би могъл да засегне права, свободи или законни интереси на граждани, организации и органи. Необходимо е, следователно, оспорващият да е подчинен на оспорените от него правни норми от подзаконовия нормативен акт.

В тази връзка, с определение от 20.10.2015 г. на жалбоподателя е указано, че следва да представи доказателства, чрез които да обоснове правният си интерес от оспорването. Определението е съобщено на представляващия дружеството, който е изразил становище на 12.11.2015 г., към което е приложил 3 бр. договори и копие от наказателно постановление № 166820 от 15.10.2015 г., с което му е наложено административно наказание за нарушение на чл. 7, ал. 1 от Наредба № Н-18/13.12.2006 г. вр. чл. 118, ал. 4, т. 1 и чл. 185, ал. 2 ЗДДС.

Тъй като с измененията, въведени в текстовете на чл. 4, т. 3; чл. 39а, ал. 1, изр. Първо от Наредба № Н.18 и § 3 от ПЗР на същата са премахнати изключенията в ползването на фискални устройства /ФУ/ за лицата, които по досегашния ред са отчитали продажбите на предоставяните от тях услуги чрез билети или други удостоверителни знаци, издадени по реда на Наредба за условията и реда за отпечатване и контрол върху ценни книжа, то за дружеството по ЗЗД, извършващо търговска дейност с атракционни съоръжения, е налице правен интерес от оспорването.

Според настоящия съдебен състав на Върховния административен съд са неоснователни доводите за нищожност поради липса на материална компетентност на органа, издал подзаконовия нормативен акт.

Съгласно чл. 7, ал. 2 от ЗНА (ЗАКОН ЗЗД НОРМАТИВНИТЕ АКТОВЕ) /ЗНА/ наредбата е нормативен акт, който се издава за прилагане на отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по-висока степен, а в чл. 12 от същия закон е регламентирано изискването актът по прилагане на закон да урежда само материята, за която е предвидено той да бъде издаден. Видно от § 11 от преходните и заключителните /ПЗР/ разпоредби на Наредба Н- 18 от 13 декември 2006 г. за регистриране и отчитане на продажби в търговските обекти чрез фискални устройства се издава на основание чл. 118, ал. 2 и 4 от ЗДДС (ЗАКОН ЗЗД Д. В. Д. СТОЙНОСТ) /ЗДДС/ и чл. 9, ал. 1 от ЗДДФЛ (ЗАКОН ЗЗД Д. В. Д. НА ФИЗИЧЕСКИТЕ ЛИЦА) /ЗДДФЛ/. Текста на чл. 118 от ЗДДС е озаглавен „Касови бележки и подаване на данни” и е изменен след 17.07.2012 г. /изм. обн. ДВ, бр.23/2013 г., в сила от 08.03.2013 г./ и в посочената редакция ал. 2 и ал. 4 имат следното съдържание:

Чл. 118. (2) Фискалните устройства и интегрираните автоматизирани системи за управление на търговската дейност задължително имат техническа възможност за установяване на дистанционна връзка, чрез която да подават данни към Националната агенция за приходите. Техническите изисквания, редът и начинът за изграждането и осъществяването на дистанционната връзка се определят с наредбата по ал. 4, като се съгласуват с Българския институт по метрология.

(4) Министърът на финансите издава наредба, с която се определят:

1. условията, редът и начинът за одобряване или отмяна на типа, за въвеждане/извеждане във/от експлоатация, регистрация/дерегистрация, отчитане, съхраняване на документи, издавани от/във връзка с фискално устройство и интегрирана автоматизирана система за управление на търговската дейност;

2. сервизното обслужване, експертизите и контролът на фискално устройство и интегрирана автоматизирана система за управление на търговската дейност, техническите и функционалните изисквания към тях;

3. изискванията, редът и начинът на установяване на дистанционна връзка и подаването на данни към Националната агенция за приходите;

4. издаването на фискални касови бележки от фискално устройство и касови бележки от интегрирана автоматизирана система за управление на търговската дейност и задължителните реквизити, които трябва да съдържат;

5. видът на подаваните данни, формата и сроковете на подаването им.

Документирането и отчитането на доходите, съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗДДФЛ /изм. – ДВ, бр. 23/2013 г., в сила от 08.03.2013 г./ сочи, че данъчно задължените лица са длъжни да регистрират и отчитат извършените продажби на стоки и услуги в търговски обект чрез издаване на фискална касова бележка от фискално устройство /фискален бон/ или чрез издаване на касова бележка от интегрирана автоматизирана система за управление на търговската дейност /системен бон/ по ред, определен с наредба на министъра на финансите, освен когато заплащането се извършва по банков път или чрез прихващане.

Легалната дефиниция за търговски обект се съдържа в § 1, т. 41 от ДР на ЗДДС: "Търговски обект" е всяко място, помещение или съоръжение (например маси, сергии и други подобни) на открито или под навеси, във или от което се извършват продажби на стоки или услуги, независимо че помещението или съоръжението може да служи същевременно и за други цели (например офис, жилище или други подобни), да е част от притежаван недвижим имот (например: гараж, мазе, стая или други подобни) или да е производствен склад или превозно средство, от което се извършват продажби.

От изложеното следва, че след изменението на ЗДДС от 2013 г. по отношение на задължените по ЗДДС на министъра на финансите е делегирана компетентност да регламентира с Наредба задължението им да регистрират и отчитат продажбите на услуги и стоки чрез издаване на фискални касови бележки от фискално устройство и касови бележки от интегрирана автоматизирана система за управление на търговската дейност и задължителните реквизити, които трябва да съдържат.

Изложеното обосновава извод за това, че оспорените нормативни текстове от наредбата, които регламентират задължението на лицата, използващи билети или други удостоверителни знаци за предоставените услуги – културни дейности /концерт, театър, кино, опера, балет/, спортни мероприятия, увеселителни паркове и атракционни съоръжения, изложби, панаири и др. да регистрират и отчитат продажбите чрез фискални устройства, са издадени от компетентния административен орган – министъра на финансите, в кръга на правомощията му по закон – чл. 118, ал. 2 и ал. 4 ЗДДС и чл. 9, ал. 1 ЗДДФЛ.

Неоснователни са доводите за несъответствие на мотивите на административния орган с нормата на чл. 28, ал. 2 ЗНА. Текстът на нормата гласи: „Мотивите, съответно докладът, съдържат: 1. Причините, които налагат приемането; 2. Целите, които се поставят; 3. Финасовите и други средства, необходими за прилагането на новата уредба; 4. Очакваните резултати от прилагането, дкл. финансовите, ако има такива; 5. Анализ за съответствие с правото на Европейския съюз.“.

От приложените по делото мотиви /л.127/ е видно, че издателят на наредбата се е съобразил изцяло с разпоредбата на закона. Причините, които налагат приемането на измененията – практиката е показала, че при извършване на контрол от страна на органите по приходите на НАП нееднократно са установявани случаи, при които се ползват билети, издадени без нормативно основание или с подправена номинална стойност, които не са ценни книжа по смисъла на Наредба за условията и реда за отпечатване и контрол върху ценни книжа. Целта е да се предприемат ефективни мерки за защита на фискалната позиция и предотвратяване на укриването на данъци и отклонение от данъчното облагане. Ясно е посочено, че предложените промени няма да доведат до необходимост от допълнителни финансови средства от бюджета. Очакваните резултати са: 1. По-ефективен контрол върху документирането и отчитането на продажбите в търговските обекти, за които се използват билети, вкл. и за атракционните съоръжения; 2. Премахване на възможността за укриване на приходи и данъци; 3. Създаване на единен режим за документиране и отчетност на продажбите в търговските обекти. Анализ за съответствие с правото на ЕС в конкретното изменение не се налага, тъй като с проекта не се въвеждат норми от правото на ЕС.

Приложен е и доклад на директора на дирекция „Данъчна политика“ изх. № 93-04-133 от 11.06.2015 г., в който е посочено, че проектът за изменение на наредбата, мотивите, становищата на съгласувателните дирекции са публикувани на интернет страницата на МФ и на Портала за обществени консултации на 25.05.2015 г., като след изтичането на срока са обсъдени и отразени всички постъпили предложения и възражения. Приложени са и самите съгласувателни становища, постъпилите предложения и възражения, вкл. тези от Българска асоциация за развлекателни и хазартни игри и на Сдружението на собствениците на атракционни съоръжения, и таблицата за отразяването им.

По този начин административният орган е изпълнил задълженията си по чл. 28, ал. 2 и чл. 26, ал. 2 ЗНА /макар да няма възражение за нарушения на текста на чл. 26/ и е спазил принципа за публичност, съгласуваност, достъпност, равенство и откритост. Не е налице соченото процесуално нарушение.

Неоснователно е също възражението на жалбоподателя за нарушение на принципа за съразмерност по чл. 6, ал. 2 и ал. 3 АПК. Съгласно ал. 2 административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава, а съгласно ал. 3 – когато с административния акт се засягат права или се създават задължения за граждани или за организации, прилагат се онези мерки, които са по-благоприятни за тях, ако и по този начин се постига целта на закона.

В случая жалбоподателят не се е справил с доказателствената тежест и не е представил доказателства във връзка с твърденията си. Необходимостта от допълнително поставяне на „маси и съоръжения“, за да се осигури „техническата възможност за поставяне на касов апарат“, или необходимостта от назначаване на специален служител, който да борави с касовия апарат е субективна преценка на жалбоподателя. Измененията в наредбата не засягат в по-голяма степен от най-необходимото за целите й, посочени по-горе, права и интереси на дружеството, поради което принципът за съразмерност не е нарушен. Общественият интерес – да не се укриват данъци и да се създаде единен режим за документиране и отчетност на продажбите в търговските обекти надделява над личния интерес на дружеството.

Не е налице и соченото нарушение на права по чл. 19 от Конституцията на РБ. Въвеждането на фискални устройства не препятства изпълнението на договорните задължения, както твърди жалбоподателя, нито нарушава правото му на стопанска инициатива. Изменението на оспорваните текстове на Наредба № Н-18 е в сила от 30.10.2015 г., а договорът на дружеството с [фирма] е от 17.11.2015 г. и е сключен за срок от 01.04.2016 г. до 01.11.2016 г., поради което е налице достатъчно време да се организира както изпълнението на договорните условия, така и изпълнението на нормите на наредбата.

На последно място нормата на чл. 3, ал. 5 от Наредба № Н-18 е прогласена за нищожна с Решение № 5079 на Върховния административен съд, постановено по адм. дело № 9787/2912 г., обн. ДВ, бр. 93/2013 г., поради което възражението за противоречието на нормата с тази на чл. 118 и ч 25, ал. 3, т. 5 ЗДДС няма да бъде обсъждано.

С оглед на така изложените съображения жалбата се преценява от настоящия състав като неоснователна, поради което следва да бъде отхвърлена.

Водим от горното и на основание чл. 193, ал. 1, предложение последно АПК Върховният административен съд, трето отделение,

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ оспорването по жалбата на [фирма] с адрес на управление [населено място], депозирана чрез представляващия Д. Р. срещу §1, § 2 и § 3 от Наредба за изменение и допълнение на Наредба № Н–18 от 2006 г. за регистриране и отчитане на продажби в търговските обекти чрез фискални устройства, обн., ДВ, бр. 44 от 16.06. 2015 г., и изменените и допълнени с нея текстове на чл. 4, т. 3 и чл. 39а, ал. 1 от Наредба № Н–18 от 13 декември 2006 г. за регистриране и отчитане на продажби в търговските обекти чрез фискални устройства и § 3 от Допълнителните разпоредби на същата.

Решението подлежи на обжалване пред петчленен състав на Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщенията до страните.