6О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2691

гр. София,

28.05.2025 г.

Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети май две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА

Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

ЗЛАТИНА РУБИЕВА

като разгледа докладваното от съдията Райчева гр. д. № 1383 по описа за 2025 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК

Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 515 от 03.12.2024 г. по в. гр. д. № 234/2024 г. на ОС – Русе, в частта му, с която е обезсилено решение № 22 от 07.01.2024 г. по гр. д. № 4667/2023 г. по описа на РС – Русе и производството е прекратено по исковете за предоставяне родителските права по отношение на детето Д. С. П., за определяне на неговото местоживеене, за определяне режим на лични отношения между детето и бащата, както и издръжката за детето, поради липсата на международна компетентност на българския съд за произнасяне по тези искове.

Жалбоподателката Е. М. А., чрез процесуалния си представител, излага съображения за наличие на основания за допускане на касационното обжалване и за неправилност на постановеното въззивно решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК.

Ответникът - С. Л. П., чрез процесуалния си представител, излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 3 ГПК, приема за установено следното:

Въззивният съд, като е обезсилил решение № 22/07.01.2024 г. по гр. д. № 4667/2023 г. на РС – Русе е прекратил производството в частта по исковете за предоставяне на родителските права по отношение на детето Д. П., за определяне на неговото местоживеене и режим на лични отношения между детето и бащата, както и издръжката за детето поради липсата на международна компетентност на българския съд за произнасяне по тези искове.

Установено е, че Е. М. А. и С. Л. П. са български граждани, сключили граждански брак на 17.07.2018г в [населено място]. и на 16.01.2019г се е родило детето им Д. С. П. в М., Германия, за което е издаден и акт за раждане № 0762/07.06.2019г в [населено място]. Страните не спорят, че от 2016г са живели в Ф. Р. Г. като са живели там като семейство до лятото на 2023г.

В хода на производството пред първостепенния съд на 24.11.2023 С. П. е уведомил Е. А., че детето Д. П. се намира в техния дом в Р. Г. Б., щр. 36, Ш. и той полага грижа за него като са представени писмени доказателства, че за детето е запазено място в детска градина О. с начална дата на прием 15.01.2024г.

Въз основа на събраните доказателства въззивният съд е приел, че страните по делото са български граждани, сключили граждански брак в Р. Б. но обичайното им общо местопребиваване е във Ф. Р. Г. до лятото на 2023г.

По отношение на иска за упражняване на родителски права по отношение на детето на страните Д. и свързаните с него обективно съединени искове относно определяне на неговото местоживеене, режим на лични отношения и издръжка, въззивният съд е приел, че българския съд няма международна подведомственост да разгледа тези искове.

Приел е, че приложимото право по отношение на тези искове е Регламент /ЕС/ 2019/1111 на съвета от 25.06.2019г, където в чл.7 е предвидена общата компетентност на съдилищата на държава членка, а именно, че съдилищата на държава членка са компетентни по въпроси, свързани с родителската отговорност за дете, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава членка към момента на сезирането на съда.

Прието е, че „обичайно местопребиваване“ се извлича от практиката на СЕС и това е мястото, което отразява определена интеграция на детето в социална и семейна среда като се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава членка, както и причините за преместване на семейството в тази държава.

Въззивният съд е приел, че към 05.09.2023г, когато са предявени исковете, макар и ищцата и детето да са се намирали на територията на Р. Б. неговото обичайно местопребиваване е във Ф. Р. Г. тъй като детето е родено там, семейството до лятото на 2023г. е живяло трайно там, семейството е здравно осигурено в тази държава, в това число и детето и семейството, в това число и детето е получавало социални помощи в тази държава.

Въззивният съд е счел за недоказано по безспорен начин твърденията на ищцата, че са се върнали в България с цел да продължат да живеят и да се устроят в [населено място]. Прието е за установено, че такова е желанието на ищцата, но не и на семейството като цяло, още повече, че ответникът се е върнал в Германия.

Въззивният съд при така установените обстоятелства е приел, че не са налице и предпоставките на чл.8 и чл.9 от Регламента, тъй като към момента на завеждане на исковете не е бил изтекъл три месечния срок по чл.8, ако се приеме, че детето правомерно е преместено в България, за да придобие ново обичайно местопребиваване в България, което да обоснове международната компетентност на българските съдилища, а още по-малко е изтекъл едногодишния срок, предвиден в чл. 9 от регламента. Относно приложимостта на нормата на чл.9 от регламента съдът намира за установено от доказателствата по делото, че когато ответникът се е върнал в Германия през м. септември 2023г същият не е бил съгласен семейството му да живее в България и е предявил иск за връщане на детето по Хагската конвенция за гражданските аспекти а международното отвличане на деца на 19.10.2023, което производство е прекратено с оглед обстоятелството, че от края на м. ноември 2023г детето отново живее при баща си в Германия. По тези съображения решението на районния съд в частта, в която съдът се е произнесъл по отношение предоставяне родителските права по отношение на детето Д. С. П., неговото местоживеене, режим на лични отношения между детето и бащата, както и издръжката за детето следва да се обезсили и производството по делото следва да се прекрати с оглед липсата на международна компетентност на българския съд да се произнесе по тези искове

В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателката, чрез процесуалния си представител, поставя за разглеждане въпросите: кои са обективните признаци, въз основа на които се определя обичайното местопребиваване на едно дете по искове зa родителска отговорност, може ли продължителността на пребиваването на дете в една държава и получаването на социални помощи в нея да са единствените основания зa определяне на обичайното местопребиваване на детето, без да се извърши обективна преценка зa наличието или липсата на социална интеграция на детето в тази държава, когато пo едно дело безспорно е установено, че детето не е социално интегрирано в държавата, в която е пребивавало определено време, нo e в пpoцec зa интеграция в друга държава, където детето е преместено правомерно и е налице специална връзка с тази втора държава пo смисъла на чл. 12., § 4. от Регламент EC 2019/1111, следва ли съдът да поиска прехвърляне на компетентност пo реда нa чл.13 oт Регламента, компетентен ли е българският съд пo иск зa родителската отговорност, когато този иск е предявен пo бракоразводно дело пред български съд, длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението да обсъди всички събрани пo делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и доводите на страните от значение за правния спор. Поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1, т.2 и 3 ГПК. Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие с даденото разрешение в решение по дело С-523/07 на СЕС. Посочена е практика по приложението на чл. 235 ГПК. Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие и с определение по гр. д. № 2224/2014 г. на III – г. о. на ВКС.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато по въпросите : кои са обективните признаци, въз основа на които се определя обичайното местопребиваване на едно дете по искове зa родителска отговорност, може ли продължителността на пребиваването на дете в една държава и получаването на социални помощи в нея да са единствените основания зa определяне на обичайното местопребиваване на детето, без да се извърши обективна преценка зa наличието или липсата на социална интеграция на детето в тази държава и компетентен ли е българският съд пo иск зa родителската отговорност, когато този иск е предявен пo бракоразводно дело пред български съд. На същите съдът е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС и СЕС. В практиката на СЕС-решение от 22.12.2010 г. по дело № С- 497/10 и решение от 02.04.2009 г. по дело № С-523/2007/ЕО /посочено от жалбоподателката/, е разяснено, че понятието обичайно пребиваване по смисъла на чл. 8, § 1 на Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. , респ.2019/1111 /ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че това пребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция на детето в социалната и семейната среда, като следва да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава членка, както и причините за преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава. При постановяване на обжалваното решение съдът не се е отклонил от указанието към националните юрисдикции да установят обичайното пребиваване на детето при отчитане на всички фактически обстоятелства, специфични за конкретния случай, както и че обичайното пребиваване на едно дете се намира на мястото, където е центърът на неговите интереси, като престоят на детето в определена държава не трябва да бъде непрекъснат, за да се приеме, че там е неговото обичайно местопребиваване.В тази насока и при същите водещи съображения е мотивирано и въззивното определение, поради което не е налице изтъкваното от защита основание по чл. 280, ал.1 т.2 ГПК за достъп до касация. Правилно е прието, че брачния съд не е задължително да е компетентен и по делата за родителска отговорност. Общата компетентност по искове за родителска отговорност е определена в чл.7 от Регламент 2091/1111/ЕО/ по обичайното местопребиваване на детето към момента на сезиране на съда. В практиката на ВКС обективирана и в определение № 4870 от 29.10.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3023/2024 г., IV – г. о. е прието, че в чл. 9 от Регламент 2019/1111 на Съвета, който съответства на чл. 10 от отменения Регламент Е0/2201/2003 г., в случай на неправомерно отвеждане или задържане на дете, съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, запазват своята компетентност, докато детето придобие обичайно в друга държава членка и а/ всяко лице, институция или друг орган, на който е предоставено правото на упражняване на родителските права, е приело отвеждането или задържането или б/ детето е пребивавало в тази друга държава членка най-малко една година след като лицето, институцията или друг орган, на който е предоставено правото на упражняване на родителските права, е узнал или е трябвало да узнае къде се намира детето и детето се е установило в своя нова среда и е изпълнено поне едно от следните условия: i) в рамките на една година след като носителят на правото на упражняване на родителските права е узнал или е трябвало да узнае къде се намира детето, не е била подадена молба за връщането му пред компетентните органи на държавата членка, в която детето е било отведено и задържано; ii) молбата за връщане, подадена от носителя на правото на упражняване на родителските права, е била оттеглена и не е била подадена нова в срока, определен в т. i) - в рамките на една година; iii) молбата за връщане, подадена от носителя на правото на упражняване на родителските права е била отхвърлена от съд на държава членка на основания, различни от чл. 13, първа алинея, б. б) или член 13, втора алинея от Хагската конвенция от 1980 г. и това решение вече не подлежи на обжалване по общия ред; iv) не е сезиран нито един съд, както е посочено в чл. 29, параграф 3 и 5, в държавата членка, в която детето е имало своето обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане; v) решение относно упражняването на родителските права, което не води до връщането на детето, е било постановено от съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане; В чл. 2 § 2, т. 8, т. 9 и т. 11 от Регламента са дадени определения на понятията носител на родителска отговорност, право на упражняване на родителски права и неправомерно отвеждане или задържане. В настоящия случай не е налице отклонение от посочената практика на ВКС, доколкото е констатирано, че към момента на предявяване на иска местопребиваването на малолетното дете е на територията на Ф. Р. Г. където то не е отведено неправомерно.

Касационното обжалване следва да бъде допуснато по въпрос, уточнен съобразно ТД1/2009г. ОСГТК на ВКС: длъжен ли е български съд, сезиран с иск по въпроси свързани с родителска отговорност, който е счел, че не е компетентен по чл.7 от Регламент 2019/1111/ ЕС, при наличие за детето на специална връзка с РБългария пo смисъла на чл. 12., § 4, да извърши преценка и да направи искане за прехвърляне на компетентност по реда на чл.13 oт Регламента, както обсъди всички събрани пo делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и доводите на страните, от значение за компетентността му, на основание чл.280, ал.1,т 3 ГПК.

Предвид изложените съображения, съдът

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 515 от 03.12.2024 г. по в. гр. д. № 234/2024 г. на ОС – Русе в обжалваната му част.

ДЕЛОТО да се докладва на Председателя на четвърто г. о. за насрочване в открито съдебно заседание след внасяне на държавна такса в размер на 282 лева от Е. М. А. в седмичен срок от съобщаването й за това, с представяне на копие от вносния документ в канцеларията на съда.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: