О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1611

гр. София, 28.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на трети февруари две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Н.

ЧЛЕНОВЕ: М. Ж.

М. К.

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 2099 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ АД, [населено място] срещу решение № 214 от 29.05.2024 г. по в. т. д. № 208/2024 г. на Пловдивски апелативен съд, 3 търговски състав, с което е потвърдено решение № 17 от 15.01.2024 г. по т. д. № 439/2022 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от касатора срещу Х. С. шведски гражданин, искове, както следва: иск за заплащане на дължимата по договор за целеви потребителски кредит на студенти и докторанти (ЗКСД) от 17.10.2014 г. главница за разликата над уважения размер от 41 265, 20 лв. до пълния предявен размер от 108 761,46 лв., иск за заплащане на сумата от 6 344, 42 лв., представляваща дължима по договора възнаградителна лихва за периода 28.10.2021 г. – 27.07.2022 г. и иск за заплащане на сумата от 236, 97 лв., представляваща дължима по договора наказателна лихва за периода 28.10.2021 г. – 27.07.2022 г. В частта, с която искът за главница е уважен за сумата от 41 265, 20 лв. /дължим неизплатен остатък от главницата/, ведно със законната лихва, считано от 28.07.2022 г. до окончателното й заплащане първоинстанционното решение не е било обжалвано и е влязло в сила.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател сочи, че въззивният съд неправилно е приел, че е налице нарушение на чл. 18, ал. 3 ЗКСД при сключване на договора за кредит поради неспазена изискуема форма и неясни условия. Твърди, че ответникът е обективирал съгласието си с полагане на подписа си на преведения на английски договор за кредит и ако не е разбирал езика е следвало да възрази като откаже да го подпише или да осигури превод на езика, който владее. Излага аргументи, че общите условия /ОУ/ за кредит се публикуват на интернет страницата на банката ищец и са достъпни в банковите й салони. Оспорва като неправилен извода на съда, че ОУ, неразделна част от договора, са неясни и неразбираеми за ответника, защото са непреведени. Касаторът сочи, че решаващият състав на въззивния съд не се е съобразил с направеното от ответника признание на иска. Навежда доводи, че лихвеният процент е фиксиран на 7 % годишно и не е променян, както е прието в заключението на съдебно-счетоводната експертиза, поради което съдът неправилно е заключил, че в случая не се дължи възнаградителна и санкционираща лихва по договора. Касационният жалбоподател изразява несъгласие с извода на съда, че в случая е налице капитализиране на лихви, водещо до анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Оспорва като неправилен извода на съда, че поради неспазване на изискванията на чл. 17, ал. 4 ЗКСД договорът за кредит е изцяло недействителен и лихва по него не се дължи. Счита за неправилно и приетото от въззивния съд, че недействителността на договора следва и от клаузата на чл. 17.2. от ОУ, предвиждащи неустойка за забава при предсрочна изискуемост, която не е уговорена в договора и за която няма регламентирани правила, приети от кредитополучателя. Моли въззивното решение да бъде отменено.

Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Х. С. е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните не спорят, че на 17.10.2014 г. между ищеца като кредитодател и ответника като кредитополучател е сключен договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД за предоставяне на кредит в размер на 78 233, 20 лв. за заплащане на такси за обучение в Медицинския университет, [населено място], като е уговорен гратисен период за издължаване на главницата и лихвата – от първото усвояване на кредита до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа. Установил е, че от датата на изтичане на гратисния срок започва да тече срокът за издължаване – 120 месеца, като съгласно чл. 7 от договора кредитополучателят заплаща фиксирана лихва, която не може да надхвърля 7 % на годишна база.

Съдът е констатирал, че кредитът е усвоен на части, като крайният срок за полагане на последния държавен изпит на Х. С. е 30.09.2020 г., а гратисният период по договора изтича на 30. 09. 2021 г. и първата падежна дата след този период е 28.10.2021 г. Отчел е, че съгласно счетоводната експертиза общо преведената сума по кредита е 78 233, 20 лв., като отпуснатият кредит е олихвяван с фиксиран лихвен процент от 7 процентни пункта, който е непроменен. Посочено е, че претендираната главница от 108 761, 46 лв. представлява сбор от заплатените такси за обучение в размер на 78 233, 20 лв. и капитализирана лихва в размер на 30 528, 26 лв.

Въззивният съд е изложил съображения, че по отношение на сключения между страните договор за целево кредитиране намира приложение специалният ЗКСД, в който са предвидени императивни правила относно начина на сключване, предмета и изпълнение на договора. Съдът е посочил, че съгласно чл. 10.2. от ОУ към договора за предоставения кредит се заплаща фиксирана лихва, посочена в договора, като начисляването й става върху усвоената част от кредита, включително и по време на гратисния период, като в последния случай се капитализира годишно. Констатирал е, че това е сторено в случая, като към усвоената сума е прибавена капитализираната лихва в максималния размер и сборът от двете суми съставлява претендираната главница по кредита (остатъчната главница). Решаващият състав е направил извод, че като краен резултат така се достига до прибавяне на изтекли възнаградителни лихви за гратисния период към главницата, както и до начисляване на договорна лихва върху увеличената главница, тоест върху възнаградителните лихви за гратисния период.

В решението е отчетено, че текстът на договора е преведен от преводач на английски език, което е изрично отбелязано, но такова отбелязване не се съдържа в ОУ, като липсва и приложения погасителен план, изготвен след изтичане на гратисния период, за който да са налице данни да е връчен на ответника.

Формиран е извод, че не се установява страните по делото да са договорили фиксиран размер на договорната лихва и капитализиране на лихвата съгласно чл. 10.2. от ОУ. Поради това съдът е изразил становище, че не са спазени разпоредбите чл. 17, ал. 3 и 4 и чл. 18, ал. 3 ЗКСД, а именно посочените клаузи да са съобщени на кредитополучателя на ясен и разбираем за него език, както и да са включени в условията на договора, съответно да са узнати при сключването на договора от Х. С. Посочено е, че в договора липсва клауза за капитализация на лихвата, като подобна клауза и не съответства на чл. 21 ЗКСД и чл. 24, ал. 1, т. 1 ЗКСД, последният определящ обхвата на главницата – отпуснатите средства за такси. Изложени са аргументи, че увеличаването на неизискуемата главница чрез прибавяне към нея на дължими и непросрочени лихви в случая не е уговорено и не е позволено от специалния закон. Съдът е изразил разбиране, че доколкото върху капитализираната възнаградителна лихва се начислява договорна лихва, предмет на претенцията на ищеца, е налице анатоцизъм по смисъла на 10, ал. 3 ЗЗД, което е допустимо само по уговорка между търговци, а в случая ответникът няма търговско качество. Подчертано е, че подобна уговорка противоречи и на забраната по чл. 20, ал. 1 ЗКСД лихвата, която кредитополучателят дължи на банката, да надхвърля седем процентни пункта. По отношение на претендираната лихвена надбавка за забава съдът е изтъкнал, че предвидената в чл. 17.2. от ОУ лихва за забава /17 %/ не е посочена в договора, за нея няма ясни правила и същата се явява в противоречие с установения в чл. 20 ЗКСД максимален размер на лихвата. Формирал е извод, че чл. 17.2. от ОУ противоречи на императивните разпоредби на чл. 18, ал. 3, чл. 17, ал. 4 и чл. 24, ал. 1 ЗКСД.

С оглед визираните нарушения на изискванията на чл. 17, ал. 3, ал. 4 и чл. 18, ал. 3 ЗКСД на основание чл. 17, ал. 6 ЗКСД съдът е определил договора, от който се извеждат спорните права на банката, за недействителен и е приел, че по силата на чл. 17, ал. 7 ЗКСД кредитополучателят дължи връщане на чистата стойност на кредита, а претендираните лихви се явяват недължими.

Касационният жалбоподател поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следните въпроси: „1. Следва ли да се приеме, че кредитополучателят - чуждестранен гражданин не е обвързан с разпоредбите на общите условия към договор за кредит, ако същите са изготвени на български език, но са подписани от него и липсва направено възражение от него в рамките на процеса, в който е участвал с пълномощник - адвокат и лично е депозирал искане за сключване на спогодба, в което е признал иска като допустим и основателен?; 2. Допустимо ли е произнасянето на въззивния съд по непредявено във въззивна жалба искане и по ненаправено от страната в процеса възражение и това произнасяне води ли до недопустимост на решението?; 3. Предвид признанието на иска, докъде се простира служебното начало и може ли въззивният съд да се произнася за факти, за които не се спори?; 4. Представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД капитализирането по време на гратисния период на договорна лихва с отложен (ненастъпил) падеж към непадежирала главница по договор за кредит, сключен при условията на Закона за кредитиране на студенти и докторанти, вкл. предвид факта, че тази капитализация е предвидена в съдържанието на Типовия договор, утвърден от ведомствата, натоварени с държавната политика в областта на финансиране на образованието /обн. ДВ, бр. 33 от 30.04.2010 г./, и сключен с банката кредитор по реда на чл. 7 ЗКСД?; 5. Капитализирането по време на гратисния период на договорна лихва с отложен (ненастъпил) падеж към непадежирала главница по договор за кредит, сключен при условията на ЗКСД, и последващото олихвяване с уговорения от страните лихвен процент на договорната лихва, води ли до недействителност на целия договор за кредит поради противоречие с чл. 20, ал. 1 от ЗКСД, съгласно който лихвата, която кредитополучателят дължи на банката, не може да надхвърля седем процентни пункта?; 6. Обвързан ли е кредитополучателят от първоначалния конкретно определен (фиксиран) размер на уговорената възнаградителна лихва, ако съдът констатира нищожност на други клаузи от договора, касаещи олихвяването по кредита?; 7. За да е налице недействителност на договора поради противоречие със закона, към кой момент следва да е допуснато това противоречие - към датата на сключване на договора или към един последващ момент?; 8. Предвиденият в чл. 20, ал. 1 ЗКСД максимален размер на лихва от седем процентни пункта само възнаградителната лихва по кредита ли включва или представлява горен праг на всички лихви по кредитите, отпуснати по реда и при условията на ЗКСД – възнаградителни и санкционни (за забавено изпълнение)?“ Твърди, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по формулираните въпроси, които са от значение за изхода на делото, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС, както следва: по шести въпрос – с решение № 50053 от 18.07.2023 г. по т. д. № 614/2022 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 50245 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3355/2021 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 168 от 29.01.2021 г. по т. д. № 2184/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 9 от 27.02.2020 г. по т. д. № 62/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 87 от 06.11.2019 г. по т. д. № 848/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 92 от 09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о.; по седми въпрос – с решение № 205 от 05.11.2013 г. по гр. д. № 1415/2012 г. на ВКС, ГК, III г. о. и Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Останалите въпроси поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно.

Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият и третият въпрос от изложението на касатора не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Така както е формулиран, въпросът по т. 1 изисква преценка на правилността на конкретен извод на въззивния съд, направен въз основа на доказателствата по делото, която съобразно задължителните разяснения в мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не може да се извършва в производството по чл. 288 ГПК. Освен това първият и третият от въпросите в изложението на основанията за достъп до касация не съответстват на процесуалните действия на страните, както и на съдопроизводствените действия на първоинстанционния и въззивния съд и мотивите на въззивното решение. По делото е бил депозиран отговор на исковата молба, носещ подписа на ответника, както и удостоверяване от лицето С. С., че е извършила превод на документа от български на английски език на ответника. В него наред със съгласие спорът да бъде разгледан от компетентния за това съд е заявено, че ответникът признава иска като допустим и основателен, както и обстоятелствата по исковата молба, включително усвояването на сумите и липсата на извършвани плащания от негова страна по договора след изтичане на гратисния период. С молба от 2.11.2022 г., депозирана от ищеца след обсъденото признание на иска, е направено искане съдът да се произнесе с решение при признание на иска. Впоследствие – на 24.11.2022 г., надлежно упълномощеният процесуален представител на ищеца адвокат Х. е заявил, че отговорът е изготвен от представител на банката ищец и ответникът го е подписал, но не владее български език и не е в състояние да разбере съдържанието на исковата молба, съответно да изготви отговор. Първоинстанционният съд е отказал да постанови решение при признание на иска, като е изложил съображения, че признанието на иска не може да бъде оттеглено, но съдът е задължен служебно да следи за действителността на договора, от който се черпят права, както и че с оглед правилото на чл. 237, ал. 3 ГПК съдът не може да постанови решение при признание на иска, когато признатото право противоречи на закона и добрите нрави. Становище, че съдът не е обвързан от направеното признание на иска, когато признатото право противоречи на закона или на добрите нрави, е изразено и от въззивния съд преди да направи своите изводи относно действителността на клаузите от процесния договор и валидността на целия договор. По отношение на въведените въпроси не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Значението на признанието на иска и хипотезите, в които не може да бъде постановено решение при признание на иска, са изяснени в решение № 20 от 7.04.2014 г. по гр. д. № 5289/2013 г. на ВКС, I г. о. В него е прието, че признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен. Съгласно ГПК /в сила от 1.03.2008 г./ признанието на иска е свързвано със специфични правни последици. Според чл. 237 ГПК то може да доведе до прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед признанието, при такова искане от ищеца. Това означава съдът да преустанови извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на доказателствата, установяващи въведените твърдения, и да постанови съдебен акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи по предмета на спора. Искът следва да бъде уважен така, както е предявен. Решение при признание на иска не може да се постанови, когато признатото право противоречи на закона или на добрите нрави /чл. 237, ал. 3, т. 1 ГПК/ и когато е признато право, с което страната не може да се разпорежда /чл. 237, ал. 3, т. 2 ГПК/, както и по брачни искове, по искове за гражданско състояние, по иск за поставяне под запрещение и по исковете за собственост. Целта на ограничението по чл. 237, ал. 3, т. 1 ГПК е ясна и не се нуждае от тълкуване, а приложението му е изцяло в зависимост от данните по делото и се преценява за всеки конкретен случай. По този начин се предотвратява напр. признаване на права по нищожна сделка, избягва се заобикаляне на закона или воденето на симулиран процес. Освен това следва да бъде съобразено, че съгласно задължителните постановки на Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, когато нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че задължението на съда служебно да се произнесе по нищожността на правната сделка възниква, когато предмет на делото са правоотношения, произтичащи от правната сделка /иск за собственост, иск за изпълнение по чл. 79 ЗЗД и др./ Служебна проверка за валидността на сделката се осъществява, когато съдът установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни и служебно известни на съда факти. При нарушаване на императивна правна норма порокът на сделката е установим при съпоставка на съдържанието на сделката с правилото на закона. В случая съдът е направил изводите си за неспазване на императивни изисквания на ЗКСД именно въз основа на съдържанието на процесния договор за кредит. Съответствието на въззивния акт с практиката на ВКС, включително задължителна такава, изключва въведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по обсъжданите първи и трети въпрос от изложението на касатора.

Вторият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първата част на въпроса е неясна, тъй като въззивното производство е било образувано по жалба на касатора в настоящото производство - ищец срещу отхвърлителната част на първоинстанционното решение и въззивният съд е потвърдил решението на окръжния съд в атакуваната част. Що се отнася до втората част на въпроса следва да се посочи, че съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. Другите процесуални нарушения на въззивния съд, дори и съществени, както и неправилното приложение на материалния закон, съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на проверка след евентуалното допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Поставеният въпрос е свързан с тезата на касатора, че ответникът е признал исковете и не е направил възражение за необвързаност от ОУ към договора. Разглеждането на защитни възражения, които не са релевирани надлежно, няма отношение към допустимостта на въззивния акт. Извън това, следва да бъде съобразено изложеното по предходните два въпроса. По тези съображения касационният контрол не може да бъде допуснат на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения втори въпрос, както и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК поради вероятност въззивното решение да е недопустимо.

Поставеният четвърти въпрос не съответства на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не би могъл да доведе до промяна на резултата по делото. Това следва от обстоятелството, че съображенията на въззивния съд, че добавянето към главницата на начислявани в гратисния период, но неизискуеми до изтичането му лихви, води до анатоцизъм, в последващия го период от срока на договора не са самостоятелни, а обосноваващи неоснователността на исковете наред с други аргументи. Съдът е изложил не само мотиви за нарушение на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, но и за неспазване на императивните изисквания на чл. 17, ал. 3 и ал. 4, чл. 18, ал. 3, чл. 21 и чл. 24 ЗКСД. С несъблюдаването на нормите на чл. 17, ал. 3 и ал. 4 и чл. 18, ал. 3 ГПК е обоснована недействителността на процесния договор /по арг. от 17, ал. 6 ЗКСД/, а с оглед правилото на чл. 24, ал. 1 ЗКСД съдът е счел, че специалният ЗКСД императивно ограничава вземанията на банката по договори за кредит по този закон до размера на усвоената главница и фиксирана по размер, непроменлива годишна възнаградителна лихва върху главницата. Формулираният въпрос не е относим към тези решаващи изводи.

Касационното обжалване не може да се допусне по въпросите по т. 5 и 6 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като същите не съответстват на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Въпросът по т. 5 не съответства на заключението на съда за недействителност на целия договор за банков кредит на основание чл. 17, ал. 6 ЗКСД и за задължение на ответника в тази хипотеза да върне само чистата стойност на кредита, без лихви, такси или други разходи, съгласно регламентацията в чл. 17, ал. 7 ЗКСД. Що се отнася до въпроса по т. 6, то той отново е поставен само във връзка оплакванията относно приложението по чл. 10, ал. 3 ЗЗД, поради което следва да бъде съобразено вече изложеното по въпроса по т. 4. Същевременно, трябва да се изтъкне, че въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, намерила израз в задължителното за съдилищата Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ВКС, както и в решение № 123 от 2.09.2003 г. по гр. д. № 650/2002 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 462 от 15.05.2009 г. по гр. д. № 692/2008 г. на ВКС, І г. о., решение № 205 от 5.11.2013 г. по гр. д. № 1415/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о. и др., че недействителността на договорите се преценява към момента на сключването им. В случая съдът е осъществил преценка за валидността на договора, от който се извеждат спорните права, въз основа на съдържанието на клаузите на договора към момента на сключване на сделката, поради което изцяло се е придържал към практиката на ВКС по поставения въпрос.

Последният въпрос на касатора, който се отнася до изводите на съда за недължимост на претендираната наказателна лихва с оглед предписанието на чл. 20 ЗКСД, че лихвата, която се дължи от кредитополучателя, не може да надхвърля седем процентни пункта, не може да се приеме за удовлетворяващ общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Отговорът на този въпрос не би могъл да доведе до друг изход на спора досежно тази претенция на ищеца, тъй като, както бе посочено, в случая решаващите аргументи на съда за дължимост от ответника само на чистата стойност на кредита, без лихви, такси или други разходи, са свързани с недействителността на договора за кредит по силата на чл. 17, ал. 6 ЗКСД и предвиденото в чл. 17, ал. 7 ЗКСД относно задължението на кредитополучателя в тази хипотеза.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за правилност на въззивното решение. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая касаторът не аргументира тезата си за очевидна неправилност на въззивния акт отделно от доводите си за нарушение на чл. 20, ал. 1 ЗКСД, във връзка с които е поставен последният въпрос, по който вече бяха изложени съображения, ненуждаещи се от повторение.

С оглед изложеното касационното обжалване на въззивния акт не се допуска.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 214 от 29.05.2024 г. по в. т. д. № 208/2024 г. на Пловдивски апелативен съд, 3 търговски състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.