Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на П. И. Ц. против решение №1657/17.07.2015 г., постановено по адм. д. 916/2015 г. по описа на Административен съд-Варна (АС-Варна). Касаторът оспорва съдебното решение като твърди, че е неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено при нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Изрично са наведени доводи, според които съдебното решение е неправилно, защото не е ясно позоваването на разпоредби на ЗМВР (ЗАКОН ЗЗД МИНИСТЕРСТВОТО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ) (ЗМВР), както и относно начина на определяне на обезщетението и разноските. Съображения в подкрепа на твърденията и искането са изложени в касационната жалба и писмено становище. Не претендира заплащане на разноски.
О. Иа агенция „Главна инспекция по труда“ оспорва касационната жалба по съображения в писмен отговор. Претендира разноски.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната жалба е подадена от конституирано като страна лице, в срок, като е частично е недопустима и частично неоснователна.
С обжалваното решение №1657/17.07.2015 г., постановено по адм. д. 916/2015 г. по описа на АС-Варна е осъдена Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ да заплати на П. И. Ц. сумата 1038,94 лв., представляваща обезщетение по чл. 121, ал.1, т. 3 във връзка с чл. 104, ал. 1 от ЗДСл (ЗАКОН ЗЗД ДЪРЖАВНИЯ СЛУЖИТЕЛ) (ЗДл) във връзка с чл. 237, ал. 1 от ЗМВР, отхвърлен е иска за разликата до 3600лв. и са присъдени разноски в полза на ответника в размер на 409,27 лв. Касационният жалбоподател П. Ц. има право да обжалва само частта от съдебното решение, с която е отхвърлен иска му, но няма правен интерес от обжалване на частта от съдебното решение, с която е присъдено в негова полза обезщетение в размер на 1038,94 лв., защото в тази част то не е неблагоприятно за него, поради което тази част от касационната му жалба е недопустима и трябва да бъде оставена без разглеждане. Ответната страна не е обжалвала съдебното решение, което е неблагоприятно за нея в осъдителната му част, поради което предмет на касационен контрол е само съдебното решение в частта, с която Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ е осъдена да заплати на П. Ц. сумата 1038,94 лв. и относно присъдените разноски в тежест на касатора.
При постановяване на съдебното решение административният съд е съобразил следните обстоятелства: отмяната с влязло в сила съдебно решение на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение с П. Ц., размерът на брутното му възнаграждение към датата на прекратяване на служебното му правоотношение и в по-късен период (600лв.), както и оставането му без работа само от 06.01.2015 г. до 25.02.2015 г., когато е започнал друга по-високо платена работа.
Така постановеното съдебно решение е правилно като краен резултат.
При постановяване на съдебното решение първоинстанционният съд се е позовавал на разпоредбата на чл. 237, ал. 1 от ЗМВР, която не е приложима в конкретния случай, защото П. Ц. е бил в служебно правоотношение с Изпълнителна агенция“Главна инспекция по труда“, а не служител в МВР. Основание за предявяване на иска му за заплащане на обезщетение е отмяната на Заповед № ЧР-1391/23.12.2014 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна дирекция „Главна инспекция по труда“ за прекратяване на служебното му правоотношение. Обстоятелството, че преди да заеме държавна служба по ЗДСл П. Ц. е бил служител на МВР не обуславя приложението на ЗМВР при квалифициране на исковата му претенция за обезщетение за оставане без работа след прекратяване на служебното му правоотношение с друг орган по назначаването извън системата на МВР. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че при постановяване на обжалваното съдебно решение е допуснато нарушение на материалния закон, което само с оглед конкретно установените по делото факти не е довело до неправилен краен резултат от съдебния спор.
Съгласно чл. 237, ал. 1 от ЗМВР при незаконно прекратяване на служебното правоотношение държавните служители в МВР имат право на обезщетение в размер, изчислен по реда на чл. 239 от ЗМВРИ към момента на прекратяването, за времето, през което са останали без работа, но за не повече от 6 месеца. Когато през това време са работили на по-нископлатена работа, те имат право на разликата във възнагражденията. На основание чл. 239, ал. 1 от ЗМВР обезщетенията по този закон се изплащат на базата на месечното възнаграждение, определено към датата на прекратяване на служебното правоотношение. ЗДСл съдържа различие само относно базата, върху която се изчислява обезщетението, а именно - размера на основната заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването на служителя да заеме службата. И според двете сравними уредби обезщетението се изчислява за не повече от 6 месеца като ако в този период служителят е получавал друго възнаграждение за своя труд (независимо по какво правоотношение) то се приспада. В случая с оглед изявленията на страните по делото в съдебно заседание на 14.07.2015 г., че месечното възнаграждение на П. Ц. от прекратяване на служебното му правоотношение до отмяната му е непроменено и е в размер на 600 лв., констатираната разлика между действително приложимия закон и неправилно приложения от първата инстанция, не се отразява фактически при изчисляването на дължимото обезщетение за оставане без работа.
Неоснователно е възражението на П. Ц., че обезщетението следва да бъде определено за пълния период от 6 месеца, защото получаваното от него възнаграждение е по трудов договор, а не по служебно правоотношение. ЗДСл не прави тази разлика. Касационният жалбоподател неправилно цитира само част от относимата разпоредба. Пълният текст на чл. 104, ал. 1 от ЗСЛ е със следното съдържание: „Когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда, държавният служител има право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца. Когато е бил назначен на друга държавна служба с по-ниска заплата или е получавал възнаграждение за друга работа в по-нисък размер, той има право на разликата в заплатите или на разликата между заплатата и възнаграждението, изчислени въз основа на основната заплата, съответно основното възнаграждение.“ Тълкуването, че обезщетението по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл е дължимо за целия период от време, през което държавният служител не заема държавна служба, независимо дали в този период е получавал възнаграждение за друга работа е в противоречие с второто изречение на цитираната норма, независимо от непрецизната му формулировка. В случая от 26.02.2015 г. П. Ц. е започнал работа по трудов договор с по-високо възнаграждение от получаваното от него по незаконосъобразно прекратеното служебно правоотношение, поради което по аргумент на по-силното основание за този период не му се дължи обезщетение, че е останал без работа. Не е налице правно, а и логическо обосновано основание за периода от време, през което е работил срещу по-високо възнаграждение да има право на обезщетение, че е останал без работа, а ако бе работил срещу по-ниско възнаграждение то да му се дължи положителната разликата между двете суми.
При разглеждане на спора пред първата инстанция не са допуснати нарушения на съдебнопроизводствените правила, а и конкретни оплаквания за конкретни нарушения не се съдържат в касационната жалба, в която само е цитирано това касационно основание. Фактическата обстановка по спора е установена правилно въз основа на събраните по делото доказателства и възприетите за безспорни между страните обстоятелства.
По изложените съображения настоящият касационен състав намира, че обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила независимо от допуснатото неправилно приложение на материалния закон, доколкото фактите по делото са установени правилно и без допуснати процесуални нарушения, а при прилагане на относимите правни норми крайния резултат от спора е идентичен с този по обжалваното съдебно решение. Поради всичко изложено настоящият съдебен състав приема, че оспореното решение на Административен съд – Варна е валидно, допустимо и на са налице предвидените в чл. 209, т. 3 от АПК основания за неговата отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила.
По отношение на съдебните разноски настоящият съдебен състав намира, че е допусната неточност при изчисляването им. Ответната страна не е направила разноски по водене на делото пред първата инстанция, но е представлявана от юрисконсулт, поради което с оглед изхода на спора и направеното искане, има право на част от възнаграждение, определено по реда на чл. 143, ал. 3 от АПК (а не както неправилно е посочил АС-В. чл. 143, ал. 1 от АПК) във връзка с Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата). В случая делото е административно с материален интерес в размер на 3600 лв., поради което е приложима разпоредбата на чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредбата (идентична с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба за искови производства по граждански дела), според която възнаграждението за правна помощ следва да бъде в размер на 300 лв. плюс 7% за горницата над 1000 лв. т. е. в случая юрисконсултското възнаграждение в пълен размер е 382 лв. за една инстанция. С оглед изхода на спора пред първата инстанция, а именно уважаване на иска за сумата 1038,94 лв. и отхвърляне за разликата до 3600 лв. ответната страна има право на част от разноските, съответстваща на отхвърлената част от иска, а именно 271,75 лв., а не както са определени от първата инстанция по неясна формула в размер на 409,27 лв. Неоснователно е възражението на касационния жалбоподател, че въобще не следва да бъдат присъждани разноски в полза на ответната страна, защото според него спорът е относно законосъобразността на заповед за прекратяване на служебното му правоотношение и той е разрешен в негова полза. Настоящият спор е за обезщетение за оставане без работа, който е разгледан след приключване с влязло в сила съдебно решение на спора относно законосъобразността на уволнението.
По водене на делото пред касационната инстанция ответникът също не е направил разноски, но е представляван от юрисконсулт, който претендира разноски, поради което с оглед изхода на спора П. Ц. му дължи сумата 382 лв. за защитата при материален интерес от 3600 лв. и липса на основателна част от касационната жалба, която в една част е неоснователна и се дължат разноски на основание чл. 143, ал. 3, а в друга е недопустима, но също се дължат разноски на основание чл. 144 от АПК във връзка с чл. 78, ал. 4 от ГПК.
По тези съображения Върховният административен съд, пето отделение, РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №1657/17.07.2015 г., постановено по адм. д. 916/2015 г. по описа на Административен съд-Варна в частта, с която е осъден П. И. Ц., [населено място], [улица], ет.1, ап. 2 да заплати на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, [населено място], [улица] сумата над 271,75 лв. разноски пред първата инстанция по делото.
О. Б. Р. касационната жалба, подадена от П. И. Ц. против решение №1657/17.07.2015 г., постановено по адм. д. 916/2015 г. по описа на Административен съд-Варна в частта, с която е осъдена Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ да му заплати сумата 1038, 94 лв. и ПРЕКРАТЯВА производството по адм. д. 10975/2015 г. по описа на Върховния административен съд, пето отделение, образувано по тази част от касационната жалба.
ОСТАВЯ В СИЛА решение №1657/17.07.2015 г., постановено по адм. д. 916/2015 г. по описа на Административен съд-Варна в останалите му части.
ОСЪЖДА П. И. Ц., [населено място], [улица], ет.1, ап. 2 да заплати на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, [населено място], [улица] сумата 382 лв., разноски за пред касационната инстанция.
РЕШЕНИЕТО в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба и е прекратено частично производството по делото може да бъде обжалвано пред петчленен състав на Върховния административен съд в седмодневен срок от съобщението до страните, а в останалата част не подлежи на обжалване.