Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 276 от 26.06.2017 г. по в. гр. д. № 662/2013 г. на Пазарджишкия окръжен съд, постановено по реда на чл. 196 и сл. ГПК отм., е обезсилено като недопустимо решение № 120 от 12.04.2012 г. по гр. д. № 565/2007 г. на Велинградския районен съд в обжалваната част, с която е признато за установено по отношение на С. Д. Р., Д. Р. Р., Н. Р. Р., Н. П. Н., К. В. Д. и И. В. Д., че Т. Б. П. е собственик на дворно място - УПИ X.-2306 в кв. 210 по плана на В., ведно с построената в него триетажна масивна вила и постройка, както и незастроено дворно място – УПИ VI-2306 в кв. 210 по плана на В. и производството в тази част е прекратено. Първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която е бил отхвърлен искът за собственост на Г. Л. Т. и К. М., наследници на починалия в хода на процеса ищец А. П. Л. Т..

Въззивният съд е приел, че между страните в производството по повод същите имоти е налице влязло в сила съдебно решение по допускане на делба, поради което е недопустимо ищцата да предяви установителен иск за собственост и да защитава права в пълен обем по отношение на имотите, предмет на делбата. В развилото се делбено производство ищцата П. не е релевирала възражение за придобиване на имотите по давност, поради което същото е вече преклудирано.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Т. Б. П.. В нея се поддържа оплакване за недопустимост на въззивното решение поради ненадлежното конституиране на наследниците на починалия в хода на производството ищец А. П. Л. Т.. Не бил изяснен въпросът кои са неговите наследници и липсвал нарочен акт за конституирането им. Двете съдебни инстанции не съобразили факта, че ищцата също е наследник на починалия ищец А. Т. като негова преживяла съпруга. Следващото наведено оплакване, относимо към допустимостта на производството, е свързано с липсата на представителна власт на адв. Д. по отношение на правоприемника на ищеца - Г. Т.. Отделно от това касаторът счита за неправилен извода на съда за недопустимост на производството по иска за собственост поради наличие на влязло в сила съдебно решение по допускане на делба на процесните имоти, тъй като в делбеното производство бил отхвърлен искът за делба по отношение на А. П. Т. като неоснователен и съответно неговите правоприемници не са обвързани от формираната сила на пресъдено нещо относно правото на собственост върху имотите. Обосновава довод, че въпросът за собствеността може да бъде пререшаван въз основа на възникнали след влизане в сила на това решение факти и обстоятелства. За такова счита упражняваното от Т. явно и непрекъснато владение върху имота от 2000 г. до датата на предявяване на иска 17.09.2007г., продължено от наследниците му, доколкото с отхвърлянето на иска за делба давността спрямо него не се е прекъснала. На следващо място се сочи, че въззивният съд неправилно не съобразил обстоятелството, че процесната сграда била придобита от първоначалните ищци в режим на СИО. Тези обстоятелства не били обсъждани от въззивния съд, което обусловило постановяване на неправилен съдебен акт.

В изложението към жалбата се преповтарят изложените в касационната жалба доводи за недопустимост на въззивното решение, наличието на която обосновава допускане на касационно обжалване съобразно т. 1 от ТР № 1 /2010 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът счита, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 46 от 01.03.2011 г. по гр. д. № 1275/2010г. на ВКС по въпросите: следва ли въззивният съд да следи и да се произнесе по всички новонастъпили обстоятелства във връзка с предмета на спора, обосновавайки извода си за недопустимост на иска, както и следва ли въззивният съд да обоснове правния си извод относно основателността, респективно недопустимостта на предявения иск, единствено върху част от събраните доказателства по делото, като игнорира други и да направи самостоятелна преценка като обсъди в съвкупност събраните доказателства и връзката между тях, обосновавайки извода си за недопустимост на иска.

Ответниците в производството С. Д. Р., Д. Р. Р., Н. Р. Р., Н. П. Н., К. В. Д. и И. В. Д. изразяват становище за недопустимост на касационната жалба в частта, касаеща произнасянето спрямо ищеца А. Т. и за неоснователност в останалата част.

Третите лица помагачи на страната на ищците М. Н. Х., В. Б. П., Л. П. Ч., И. В. П., Л. П. С., Е. Д. Н., Р. Р. А., В. И. А., И. В. Д., И. В. А., Р. Х. П. и Д. Х. Д. не изразяват становище.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивния съд, което подлежи на касационен контрол без оглед цената на иска, съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Производството пред районния съд е образувано по искова молба на Т. Б. П. и А. П. Л. Т. за признаване за установено правото им на собственост върху процесните имоти на основание упражнявано от тях давностно владение за периода от 1992 г. до предявяване на иска за делба срещу тях на 13.06.2003 г. Ищците са предявили също и иск за прогласяване нищожността на допусната с решение № 87 от 23.VI. 2005г. на Велинградския районен съд делба.

С решение № 120 от 12.05.2012 г. по гр. д. № 565/2007 г. Велинградският районен съд е уважил предявения от Т. Б. П. установителен иск, но отхвърлил иска на Г. Л. и К. М. /като правоприемници на починалия в хода на процеса ищец А. П. Л. Т./. Производството по предявения иск по чл. 72, ал.2 ЗН е прекратено като недопустимо.

Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от ответниците С. Д. Р., Д. Р. Р., Н. Р. Р., Н. П. Н., К. В. Д. и И. В. Д. в частта, с която е уважен предявеният от Т. П. установителен иск за собственост. В останалата част, с която искът на Г. Л. и К. М. /като правоприемници на починалия в хода на процеса ищец А. П. Л. Т./ е отхвърлен и в частта, с която производството е прекратено, първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

Предвид изложеното, всички доводи за недопустимост на въззивното решение, обосновани с нарушения на съдопроизводствените правила относно конституирането на наследниците на починалия ищец А. П. Л. Т. и представителството на Г. Т., са неотносими. Спорът относно правото на собственост на А. П. Л. Т. не е бил пренесен пред въззивния съд, поради което за него не е съществувало задължение да следи за допустимостта на производството в тази част.

Жалбоподателката обосновава наличието на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие на въззивното решение с решение № 46 от 01.03.2011 г. по гр. д. № 1275/2010г. на ВКС, според което, при наличие на влязло в сила съдебно решение по допускане на делбата, при повторно предявяване на иск за делба на същия имот и при посочване на нови факти и обстоятелства, както и на страни, различни от тези, по отношение на които е постановено влязлото в сила решение, съдът е длъжен да обсъди сочените от страните нови обстоятелства, настъпили след влизане в сила на решението по допускане на делбата, които могат да доведат до извод за допустимост на предявения нов иск за делба. Счита за относими обстоятелствата, че поради отхвърлянето на иска за делба спрямо А. П. Л. Т., давността по отношение на процесните имоти за него не е прекъсната и такава реално е текла през периода от 06.05.1992 г. до 17.09.2007 г. и че ищецът А. Т. е придобил в режим на СИО процесната сграда.

Чрез тези доводи жалбоподателката отново въвежда като предмет на спор придобивно основание, осъществено от А. П. Л. Т., по отношение на когото обаче искът за собственост е отхвърлен с влязло в сила решение и съответно – тя не може да черпи права от това основание нито по линия на СИО, нито като наследник на Т..

Независимо от изложеното следва да се посочи, че въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС по поставените въпроси. Не е налице нов факт, настъпил след влизане в сила на решението по делото за делба, който съдът по последващия иск за собственост да е бил длъжен да съобрази при преценката за допустимост на производството, а да не го е сторил в противоречие с посоченото от жалбоподателката решение № 46 от 01.03.2011 г. по гр. д. № 1275/2010 г. на ВКС. На първо място – в исковата молба по настоящото дело ищците са се позовали на придобивна давност, изтекла до предявяване на иска за делба през 2003 г., а не след това. Изложеното от жалбоподателката становище, че предявяването на иска за делба не е прекъснало придобивната давност на ответника по това дело А. Т., тъй като спрямо него този иск е бил отхвърлен, представлява правен довод, а не нов факт, който може да обоснове допустимост на иска за собственост. Отделно от това този довод не съответства на практиката на ВКС по прилагането на чл.116, б.“б“ ЗЗД, вр. чл.84 ЗС. Няма колебание в тази практика, че предявяването на иск за собственост прекъсва придобивната давност на ответника по отношение на спорния имот, но ефектът на прекъсването на давността не настъпва, ако искът бъде отхвърлен. Това разрешение намира съответно приложение в хипотезата на прекъсване на придобивната давност с предявяването на иск за делба. Когато искът за делба бъде отхвърлен поради това, че ищецът не е съсобственик на вещта, е налице аналогична хипотеза на отхвърляне на иск за собственост, при което възниква последицата на чл.116, б.“б“, предложение 2 ЗЗД, вр. чл.84 ЗС – придобивната давност не се смята за прекъсната. Когато обаче искът за делба е отхвърлен само по отношение на някой от ответниците, защото той не е участник в съсобствеността, правилото на чл.116, б.“б“, пр.2 ЗЗД не се прилага, тъй като в този случай правото на собственост на ищеца е потвърдено с решението по допускане на делбата – т. е. не е налице същинско отхвърляне на предявения иск поради липса на права на ищеца, каквото има предвид посочената разпоредба. Затова в настоящия случай А. Т. не би могъл успешно да се позове на изтекла придобивна давност в периода от 1992 г. до завеждане на делото за делба на 13.06.2003г. След формиране силата на пресъдено нещо на решението за делба в отхвърлителната му част, новата придобивна давност, на която би могъл да се позове Т., е по чл.79, ал.1 ЗС. Неговият иск за собственост обаче е отхвърлен с влязло в сила решение.

Неотносимо към спора по настоящото дело е и решение № 495 от 31.10.2012 г. по гр. д. № 274/2005 г. на ОС Пазарджик. То е постановено по спор за собственост между същите страни и за същия имот, като по същите съображения за недопустимост на предявения иск въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството по делото. Липсва противоречие между двете решения, което да обуслови допускане на касационно обжалване.

При този изход на делото на ответника С. Д. Р. следва да се присъдят направените разноски за производството пред ВКС – 800 лв. по договор за правна защита и съдействие от 07.12.2017 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 276 от 26.06.2017 г. по в. гр. д. № 662/2013 г. на Пазарджишкия окръжен съд.

ОСЪЖДА Т. Б. П. от [населено място], [улица] да заплати на С. Д. Р. от [населено място], [улица], ап.8 сумата от 800 лв. разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: