Образувано е по касационна жалба на пълномощника на Директора на Териториално поделение на НОИ гр. Х. срещу решение № 262 от 16.05.2018 г., постановено по адм. д. № 1286/2017 г. по описа на Административен съд – Хасково. Релевирани са оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяна на решението и присъждане на разноски за две съдебни инстанции.
Ответницата – М. Щандера, с адрес на пребиваване в [населено място], чрез адвокат Г.К, Адвокатска колегия гр. Х., в отговор от 19.06. 2018 г., моли решението да бъде оставено в сила и претендира присъждане на разноски за касационна инстанция.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Последната е постъпила в предвидения в чл. 211, ал. 1 АПК 14 - дневен преклузивен срок, подадена е от надлежна страна, за която решението на първоинстанционния съд е неблагоприятно и процесуално е допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:
С оспорения съдебен акт, решаващият състав на Административен съд – Хасково е отменил решение № 1054-26-10-1 от 1.12.2017 г. на Директора на Териториално поделение на НОИ гр. Х. и потвърденото с него разпореждане № 262-00-854-3 от 9.11.2017 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при Териториално поделение на НОИ гр. Х.. Съдът е върнал делото като преписка на Ръководителя на осигуряването за безработица при Териториално поделение на НОИ гр. Х. за ново произнасяне по заявление вх. № 262-00-854 от 27.09.2017 г., съобразно даденото в мотивите на решението тълкуване по прилагане на закона.
При извършената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящата касационна инстанция констатира, че решението е валидно и допустимо, като постановено от компетен съд, в рамките на правораздавателната му власт, след надлежно сезиране с процесуално допустима жалба.
При преценката на съдебния акт по критериите на чл. 218, ал. 1 АПК, с оглед наведените от касатора оплаквания се съобразява, че по първоинстанионното дело се установява фактическата обстановка, която се свежда от следното:
Госпожа М. Щандера е [гражданство], чието трудово правоотношение с работодателя в Р. И е прекратено, считано от 13.07.2017 г. На 30.08.2017 г. на кандидатстващата за обезщетение за безработица в България е издаден български личен документ – удостоверение за пребиваване на гражданин на Европейския съюз, валиден до 18.04.2022 г., което означава, че лицето може да пребивава в страната на законово основание в продължителен период от време. От 15.09.2017 г. е регистрирана в Дирекция „Бюро по труда” гр. Д.ад. Лицето е с висше образование в областта на финансовите науки, поради което може да упражнява трудова дейност и на територията на България.
От 21.11.2011 г. жалбоподателката по първоинстанционното дело има сключен граждански брак с [гражданство], с който има две деца, които също са [гражданство]. След установяването си в България, семейството обитава собствен на съпруга жилищен имот в [населено място], [улица]. Децата са редовни ученички в българско учебно заведение в същия град.
Г. Щ е подала заявление вх. № 262-00-854 от 27.09.2017 г. до Директора на Териториално поделение на НОИ гр. Х. за отпускане на парично обезщетение за безработица. Представила е преносим документ U1, в който компетентната ирландска институция е удостоверила осигурителни периоди и доходи в тази държава, и декларация от 27.09.2017 г. относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., като по т. 4, със съдържание „възнамерявам да се установя/установен съм трайно”, е посочила Р. Б.
С разпореждане № 262-00-854-3 от 9.11.2017 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при Териториално поделение на НОИ гр. Х., жалбоподателката по първоинстанционното дело е получила отказ за отпускане на исканото обезщетение. Прието е, че държавата по пребиваване на лицето и държавата по последната заетост съвпадат. По смисъла на чл. 11 от Регламент № 987/2009 г., центърът на жизнените интереси на лицето по време на последната му трудова заетост не се явява България. Направен е извода, че не е налице основание от българска страна за прилагане на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Цитираното разпореждане е потвърдено с решение № 1054-26-10-1 от 1.12.2017 г. на Директора на Териториално поделение на НОИ гр. Х..
Тезата на цитирания административен орган, която се застъпва и в настоящата касационна жалба се свежда до това, че госпожа Щандера започва да живее със семейството си в България от м. август 2017 г., който период е следващ този на последната трудова заетост и е след изтичането му, поради което не са налице предпоставките чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. и на чл. 11 от Регламент № 987/2009 г., за отпускане на обезщетение от българска страна. Лицето не е упражнявало трудова дейност в България преди последната трудова заетост и българската институция не е компетентна да отпусне обезщетението. Такава е институцията в Ирландия.
Съгласно чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. В тази връзка административните органи не са съобразили, че лицето не е продължило да пребивава в Ирландия след като е останало безработно, а е пристигнало в България със семейството си и се е поставило на разположение на службите по заетостта в България.
Правилно първоинстанционният съд е преценил, че нормата чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. следва да се тълкува и прилага във връзка с разпоредбите на член 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Е. П и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, тъй като във втория текст са посочени елементите за определяне на пребиваването. Съгласно чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.
В контретния случай органите на ТП на НОИ гр. Х., не са преценили центъра на интересите на лицето въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, съгласно посочените в чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 критерии. Освен това в §2 от същия текст изрично е посочено, че когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице. При случая с госпожа Щандера не е изследвано намерението й, във връзка с причините за преместване.
Очевидно цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти и по критериите на чл. 11 не може да се направи само въз основа на декларацията за определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., както са постъпили органите на ТП на НОИ гр. Х..
Посочените в мотивите на решението на първоинстанционния съд и в тези мотиви факти и обстоятелства, установени въз основа на документи, не са коментирани от тези органи. Казаното означава, че последните са постановили актовете си без да изяснят фактите и обстоятелствата от значение за случая, което е в нарушение на чл. 35 АПК, както правилно е посочил в мотивите към решението си първоинстанционния съд. Нарушени са също така нормите на чл. 9, ал.1, 2 и 4 АПК и чл. 36, ал. 1 АПК, регламентиращи служебното начало в производството пред административните органи. Допуснатите съществени нарушения на административнопроизводствените правила, съставляват самостоятелно отменително основание по чл. 146, т. 3 АПК.
Относно приложеното от административния орган понятие „център на жизнените интереси на лицето” съдът правилно се е позовал и на т. 3 от Решение U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност по чл. 72 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година, която по силата на чл. 72 от същия регламент разрешава въпросите, свързани с тълкуването, произтичащи от разпоредбите на този регламент и регламента по прилагането му (б. „а”) и улеснява еднаквото прилагане на Общностното право, особено чрез насърчаване на обмена на опит и най-добри административни практики (б. „б”). В посочената трета точка на решението изрично е казано, че ако при отсъствие на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно лице в съответствие с чл. 56, §2 от регламента, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. Цитираното решение е публикувано в Официален вестник на Европейския съюз от 24.04.2010 г.
Цитираните в настоящето решение текстове на Правото на Европейския съюз правилно и обосновано са тълкувани и приложени от първоинстанционния съд, който основателно е констатирал нарушението им от органите на ТП на НОИ гр. Х. и е отменил постановените от тях административни актове.
Липсата на касационни основания обуславя оставяне в сила на оспореното решение.
При този изход на спора разноски в полза на касационния жалбоподател не са дължими.
Ответницата е заплатила разноски за адвокатско възнаграждение за касационна инстанция в размер на 500 лв., видно от договор за правна защита и съдействие от 19.06.2018 г., като касаторът не е направил възражение за прекомерност. При това положение и на основание чл. 143, ал. 1 АПК Териториално поделение на НОИ гр. Х. следва да заплати тези разноски.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1 и ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 262 от 16. 05.2018 г., постановено по адм. д. № 1286/2017 г. по описа на Административен съд – Хасково.
ОСЪЖДА Териториално поделение на НОИ гр. Х. със седалище в гр. Х., [улица] да заплати на М. Щ. [ място], [улица] сумата 500 лв., представляваща разноски за касационна инстанция.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.