Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроицесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Г. Амед и Я.А против решение № 1243 от 04.06.2018 г., постановено по адм. д. № 2896/2017 г. по описа на Административен съд гр. П.. Касаторите навеждат доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон – отменително основание съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Молят за отмяната му и претендират присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът – кметът на район „Централен“ – О. П не изразява становище по касационната жалба.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал.1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните:

С обжалваното решение Административен съд гр. П. отхвърля жалбата на Г. Амед и Я.А против заповед № РД-17-1250/15.09.2017 г. на кмета на район „Централен“ – О. П, с която, на основание чл. 225а, ал. 1 вр. чл. 225, ал. 2, т. 1 и 2 ЗУТ, е наредено да бъде премахнат незаконен строеж – „двуетажна жилищна сграда с тавански етаж“, с административен адрес [населено място], ул. [улица] № [номер].

За да постанови този резултат съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и при осъществяване на материалноправните предпоставки за издаването й.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с материалния закон.

Законосъобразен е изводът на съда, че обжалвания административен акт е издаден от компетентен орган съгласно изискването на чл. 225а, ал. 1 ЗУТ и съобразно делегираните му правомощия, като по делото е установено, че процесния строеж е пета категория по смисъла на чл. 137, ал. 1, т. 5 ЗУТ. Правилно съдът приема, че заповедта е издадена в предписаната от закона форма, като същата съдържа фактически и правни основания за издаването й, както и че при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. От компетентните органи е съставен констативен акт, с които е установено извършено незаконно строителство – „двуетажна жилищна сграда с тавански етаж“, построена без одобрен инвестиционен проект и без разрешение за строеж, с което е нарушен чл. 148, ал. 1 ЗУТ. В констативният акт подробно е описан и индивидуализиран незаконния строеж. Фактът, че актът не е връчен на жалбоподателите по предвидения за това в закона ред не обосновава съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Възраженията си спрямо него същите могат да направят в съдебното производство по оспорване на заповедта за премахване на незаконния строеж, както и да ангажират доказателства, оборващи констатациите в акта. Обстоятелството, че Л.А, който е наследник на жилищната сграда не е посочен като адресат на заповедта и не участва в административното производство не води до извод за допуснати процесуални нарушения по отношение на двамата жалбоподатели. Л.А като носител на вещни права върху строежа – предмет на заповедта има самостоятелно право на жалба, което не е упражнено. В тази насока е и постановеното определение по адм. д. № 14716/2017 г. по описа на Върховния административен съд.

Законосъобразен е и изводът на съда, че оспореният административен акт е издаден в съответствие с материалния закон. Съгласно чл. 148, ал. 1 ЗУТ строежите могат да се извършват, само ако са разрешени съгласно този закон, а процесната жилищна сграда е "строеж" по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ и следователно за нея следва да бъдат одобрени и издадени строителни книжа. От събраните по делото доказателства в т. ч. и от заключението на назначената по делото съдебно-техническа експертиза, неоспорена от страните, по несъмнен начин е установено, че процесния строеж е индивидуализиран. Не е правен ремонт на съществуваща сграда, а е извършено ново строителство, което е установено както от констативния акт, в който е посочено, че старите паянтови постройки са съборени и на тяхно място е изградена двуетажна сграда със стоманобетонни колони и плочи, с ограждащи тухлени стени, така и от констативния акт, съставен на 30.06.2000 г., с който също се установява незаконно строителство като към този момент е изпълнен грубият строеж на първи и вторият етаж от сградата. Фактът на ново строителство е установен и със заключението на съдебно-техническата експертиза, като жалбоподателите не ангажират доказателства, които до опровергават приложените по делото писмени такива.

От събраните по делото доказателства в т. ч. и от цитирания протокол от 30.06.2000 г. се налага извода, че сградата е построена към края на 2000 г., поради което за същата може да намерят приложение нормите на § 16, ал. 3 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР ЗУТ относно нейната търпимост. В случая не са налице доказателства строежът да е деклариран, поради което § 16, ал. 3 ПР ЗУТ е неприложим. Съгласно§ 127, ал. 1 ПЗР ЗУТ строежи, изградени до 31 март 2001 г., за които няма строителни книжа, но са били допустими по разпоредбите, които са действали по времето, когато са извършени, или по действащите разпоредби съгласно този закон, са търпими строежи и не подлежат на премахване или забрана за ползване. Правилно съдът приема, че разпоредбата на §127, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗУТ (Д.В. бр.82/2012 г.) не изключва приложението на §16, ал.1, 2 и 3 от ПР на ЗУТ, а се явява нейно допълнение, като законодателя въвежда четвърти период за обявяване на строежи, за които няма издадени строителни книжа, за "търпими". Този нов период е за строежи извършени за времето от 01.07.1998 г. до 31.03.2001 г.( влизане в сила на ЗУТ). В случая, както чл. 55 ЗТСУ отм. и чл. 225, ал. 2 ППЗТСУ отм. , така и чл. 148, ал. 1 ЗУТ изискват одобрени инвестиционни проекти и разрешение за строеж. Ето защо изводът на съда, че процесния строеж не е търпим, е законосъобразен.

Правилно съдът приема за неоснователни доводите на жалбоподателите за нарушаване на чл. 8, ал. 1 КЗПЧОС, като изложените съображения изцяло се споделят от настоящата инстанция. Освен това жалбоподателката Г. Амед е уведомена за съставения констативен акт на 30.06.2000 г., с който се констатира незаконно строителство, но независимо от това не предприема действия за привеждането му в съответствие със закона, а напротив строежът е завършен изцяло. Защита по този законов текст би могъл да търси собственик, който е изряден и спазва установените нормативни разпоредби. В конкретния случай това не е така и никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение.

С оглед на изложеното Върховният административен съд намира, че обжалваното решение е правилно и не е налице соченото касационно основание за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила.

По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1243 от 04.06.2018 г., постановено по адм. д. № 2896/2017 г. по описа на Административен съд гр. П.. Решението не подлежи на обжалване.