О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 138гр. София, 15.01.2026 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав в закрито заседание на пети ноември две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

И. Д.

изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 1639/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. П. К. от [населено място] срещу решение № 110 от 09.04.2025 г. по в. т. д. № 82/2025 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, потвърждаваща решение № 107 от 15.11.2024 г. по т. д. № 173/2023 г. на Пазарджишки окръжен съд за отхвърляне на предявения от касатора против ЗК „Л. И. АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над присъдените 20 000 лв. до пълния претендиран размер 80 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени му при ПТП, реализирано на 03.03.2023 г.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с материалния закон и процесуалните правила и е необосновано, поради което се иска същото да бъде отменено, а предявеният иск – уважен изцяло. Твърди се, че решаващият състав не е извършил съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, като неправилно е отрекъл наличието на причинна връзка между настъпилото ПТП и откритото заболяване на ищеца – инсулинонезависим захарен диабет тип 2. Според касатора, обезщетението за неимуществени вреди е определено в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, тъй като не е съобразено с тежестта на получените от него травматични увреждания, с конкретната икономическа обстановка в страната и с лимитите на застрахователното покритие по застраховка „Гражданска отговорност“, поради което се явява занижено.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като значими за изхода на делото, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, са поставени въпросите: „ 1. Задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за определяне обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания на пострадалия; 2. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, като конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава възприетата фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва и на кои не, кои възприема и кои не; 3. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси“.

В подкрепа на заявеното основание касаторът се позовава съответно на: т. 11 от ППВС № 4/1968 г. (за първия въпрос); Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС (за втория въпрос); решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т. о. и решение № 4 от 08.03.2021г. по т. д. № 2940/2019 г. на ВКС, II т. о. (за третия въпрос).

Ответникът по касация – ЗК „Л. И. АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 22.07.2025 г. Не претендира присъждане на разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд, съобразявайки факта, че първоинстанционното решение е влязло в сила за присъденото застрахователно обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата 10 000 лв. и имуществени вреди до размер 320.14 лв., е приел за безспорно установено наличието на всички елементи от фактическия състав на чл. 432, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 45 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответния застраховател ЗК „Л. И. АД за заплащане на обезщетение на ищеца за претърпените неимуществени вреди в резултат на пътно-транспортно произшествие от 03.03.2023 г., причинено по вина на застрахования при него водач М. Т. В.. Като спорни по делото са посочени само въпросите за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и наличието или липсата на съпричиняване на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

За да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил следните обстоятелства: вида и тежестта на получените от ищеца травматични увреждания – мекотъканни травми на предната стена на гръдния кош, контузия на лявата колянна става и охлузвания на долните крайници; интензитета и продължителността на болките, които са отшумели в рамките на три седмици (за мекотъканните травми и охлузванията на долните крайници) и на два месеца (за травмата на коляното); че не му е провеждано болнично лечение, а само медикаментозно такова в домашни условия; че придвижването му е било затруднено около два месеца, като единият от тях е с помощни средства; възможността му да полага труд е била ограничена само за кратък период от 16 дни; няма данни за останали последици от инцидента; възрастта на ищеца към датата на ПТП – 49 години; конкретните икономически условия в страната към същия момент. По отношение откритото на ищеца 8 месеца след настъпилото ПТП заболяване – инсулинонезависим захарен диабет тип 2, съдът е съобразил заключението на вещото лице, както и представената медицинска документация по делото, и е приел, че, доколкото посоченото заболяване е метаболитно нарушение, за чиято поява играят роля множество фактори, а също и липсват данни за здравословното състояние на ищеца преди произшествието, не може да се счете за доказана причинната връзка между заболяването от диабет и процесното ПТП. С оглед на това и като е взел предвид свидетелските показания за психологическото отражение на инцидента върху ищеца, съдът е преценил, че справедливо, съобразно критерия на чл. 52 ЗЗД и съдебната практика, обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди представлява сумата 20 000 лв.

По отношение заявеното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредите поради непоставен предпазен колан, решаващият въззивен състав е приел същото за неоснователно. За да стигне до този извод, съдът се е позовал на заключенията на вещите лица, както и на дадените от тях разяснения при изслушванията им в съдебно заседание, според които в случая се касае за ПТП със сложен механизъм, включващ движение на автомобила напред в резултат на челно-страничния удар, ротация на автомобила обратно на часовниковата стрелка и повдигане на задната му част върху мантинелата, поради което е възможно уврежданията на ищеца да бъдат получени при всеки един от тези елементи, дори и при поставен предпазен колан. Поради това, съдебният състав е приел, че не е налице пряка причинна връзка между поведението на ищеца, изразяващо се в непоставен предпазен колан, и получените увреждания, с оглед на което е счел възражението за съпричиняване за недоказано.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на конкретните доказателства.

В случая, формулираните в т. 1 и т. 3 от изложението въпроси се свеждат до това как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя. Начинът, по който са поставени, сочи, че въпросите са относими към правилността на обжалвания акт и обективират несъгласието на касатора с преценката на съда за обема на вредите и справедливото им обезщетяване, т. е. по отношение на тях не е изпълнено общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Отделно от това, не е налице и твърдяното от касатора противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС и с казуалната практика на ВКС.

С. П. № 4/68 г. на Пленума на ВС и създадената по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика, при определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени от деликт телесни увреждания, следва да бъдат взети предвид както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическите условия в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент.

В конкретната хипотеза, при определяне размера на дължимото обезщетение въззивният съд е съобразил възприетите от съдебната практика критерии. А дали тези критерии са преценени правилно, това е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае неговата правилност, проверката на която е възможна, обаче, само при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му.

Изцяло относим към правилността на обжалвания съдебен акт е и поставеният в т. 2 от изложението въпрос. По същество същият представлява оплакване за допуснато процесуално нарушение от въззивния съд във връзка с преценката на доказателствата по делото и с обсъждане на доводите и възраженията на страните, каквото нарушение, видно от мотивите на въззивното решение, не се констатира. Точно обратното, в изпълнение на задълженията си на инстанция по съществото на спора, решаващият състав е извършил задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателства, счетени от него като относими за спора, и се е произнесъл по всички доводи и възражения на страните, като подробно е аргументирал своите фактически и правни изводи.

С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Независимо от този изход на делото, поради липса на заявено искане, на ответника не се присъждат разноски за настоящото производство.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, на основание чл. 288 ГПК

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 110 от 09.04.2025 г. по в. т. д. № 82/2025 г. на Пловдивски апелативен съд в обжалваната негова част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :