6О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 2548

София, 20. 05.2025 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение в закрито заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 4886 по описа за 2024 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество, чрез В. П. - служител на комисията с юридическо образование и придобита правоспособност против решение № 843/15.07.2024 г. по в. гр. д. № 3076 по описа за 2023 г. на Апелативен съд София, с което като е потвърдено решение от 5.07.2023 г., постановено по гр. д. № 11537/2016 г. на Софийски градски съд, са отхвърлени предявените от Комисията против М. Х. В. искове с правно основание чл.74, ал.1 и ал.2 ЗОПДНПИ /отм./ за отнемане в полза на Държавата на ателие № 2 и ателие № 3 –самостоятелни обекти в жилищна сграда – секция 5, построена в УПИ XXX-974 в кв.20а по плана на [населено място], „вилна зона Б.“; сумата от 500 лв., представляваща парична равностойност на притежаваните от ответницата 50 дружествени дяла, всеки с номинал от 10 лв. от капитала на „МВ М.“ ЕООД, и сумата от 10 000 лв., представляваща парична равностойност на притежаваните от ответницата 1 000 дружествени дяла, всеки с номинал от 10 лв. от капитала на „МГ М.“ ООД.

С решението Комисията е осъдена да заплати на процесуалния представител на ответницата адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗЗД в размер на 4 882 лв., а по сметка на САС държавна такса в размер на 2 557 лв.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване.

Касаторът КОНПИ обжалва решението на въззивния съд, като поддържа, че то е недопустимо - основание по чл.281, т.2 ГПК, с доводи, че въззивният съд е излязъл извън дадените му с разпоредбата на чл.269 ГПК правомощия. Евентуално се поддържа, че решението е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано – основания по чл.281, т.3 ГПК. Според касатора изводите на въззивния съд, че липсва значително несъответствие по смисъла на § 1, т.7 от ДР на ЗОПДНПИ /отм./ между имуществото на ответницата в края на проверявания период и установения по делото нетен доход за същия период, в предвидения от закона размер над 250 000 лв., са неправилни поради неправилно тълкуване на закона и мотивите на ТР № 4/18.05.2023 г. по тълк. дело № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС. Поддържа се, че понятието „значително несъответствие“ не е обвързано със законова разпоредба, която да го обвързва със стойността на разлика на имуществото в края на проверявания период.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поддържа, че решението е недопустимо, евентуално - очевидно неправилно по същите съображения, изложени в касационната жалба. Касаторът се позовава и на допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, но не е формулирал правен въпрос, по който даденото от въззивния съд разрешение да противоречи на задължителната практика на ВКС – ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК и ТР №4/18.05.2023 г. по тълк. дело № 4/2021 г. на ОСГК.

Насрещната страна – М. Х., чрез адв. В. В., е депозирала отговор на касационната жалба, в който поддържа становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че изложените в жалбата доводи за неправилност на решението, са неоснователни, като въззивният съд се е съобразил изцяло със задължителните постановки на ТР № 4/18.05.2023 г. по тълк. дело № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС.

За да потвърди решението на първата инстанция, с което са отхвърлени исковете с правно основание чл.74, ал.1 ЗОПДНПИ /отм./, въззивният съд е съобразил, че във въззивната жалба на ищеца се съдържа оплакване за неправилност на извода на първата инстанция за липса на несъответствие по смисъла на § 1, т.7 от ДР на ЗОПДНПИ /отм./ между имуществото и нетните доходи на ответницата, тъй като неправилно не са включени всички суми, преминали през патримониума й, в т. ч. и сумите за погасяване на задължения по отпуснати кредити и същевременно неправилно са включени в приходната част сумите, предоставени на ответницата от нейния син от продажбата на притежавани от него недвижими имоти, както и оплакване, че отхвърлянето на иска за отнемане на паричната равностойност на притежаваните от ответницата дружествени дялове противоречи на установеното към годините на придобиването им несъответствие в имуществото й и на липсата на средства от законен източник. Изложен е и довод, че съдът неправилно се е позовавал на ТР №4/18.05.2023 г. по тълк. дело № 4/2021 г. на ОСГК, тъй като в края на проверявания период дружествените дялове са налични в патримониума на ответницата. Съобразил е и доводите на ответницата, изложени в отговора на въззивната жалба, както и обстоятелството, че решението на първата инстанция за отхвърляне на иска в частта за отнемане на парични средства в общ размер от 311 243,89 лв. като необжалвано е влязло в сила. Въззивният съд е приел, че дадената от първата инстанция квалификация на исковете е правилна, тъй като Комисията е сезирана на 20.12.2013 г., т. е при действието на §5 и §6 от ПЗР на ЗОПДНПИ /отм./, в сила от 19.11.2012 г., но неправилно е приела, че размерът на несъответствието се определя от правилото на §1, т.7 от ДР на закона в ред. изм. ДВ, бр.103 от 2016 г. – като надвишаващ 150 000 лв., вместо от правилото, действало към датата на сезирането, в първоначалната редакция от ДВ, бр.38 от 2012 г. – като надвишаващ 250 000 лв. Във връзка с оплакванията и доводите на страните, изложени във въззивната жалба и отговора, въззивният съд е приел за установени следните факти и обстоятелства: към началото на проверявания период – 27.01.2004 г., ответницата е притежавала апартамент в [населено място], ж. к. Зона Б-5 от прекратена имуществена общност и сключен на 17.12.1999 г. договор за продажба, обективиран в нот. акт № 4/1999 г., като този имот е притежаван от нея и в края на проверявания период – 27.01.2014 г.; притежавала е и дружествени дялове от „М.“ ЕООД, учредено на 16.02.1996 г., с които се е разпоредила на 24.03.2011 г. в полза общо за сумата от 9 877 лв.; в проверявания период ответницата е придобила процесните две ателиета с договор за продажба от 10.09.2010 г. за сумата от 60 000 евро, с левова равностойност от 117 350 лв., обективиран в нот. акт №120/2010 г., както и лек автомобил „Ф. Г. с рег. [рег. номер на МПС] на стойност 1 443 лв.; учредила е и три търговски дружества, съответно на 22.12.2006 г., 13.09.2012 г. и 27.05.2013 г. срещу вноски в капитала на дружествата в общ размер на 10 600 лв., като към края на проверявания период ответницата притежава дружествените дялове и в трите дружества; съгласно заключението на съдебно-икономическата експертиза в периода от 2005 г. до 2013 г. ответницата е изтеглила банкови кредити в общ размер на 189 384,04 лв., като е правила вноски за погасяването на изтеглени преди и в проверявания период кредити в размер на 216 695,29 лв. и по кредитни карти в размер на 16 267,28 лв.; в края на проверявания период по банковите сметки на ответницата има наличност в общ размер на 19.09 лв. При съобразяване на задължителните постановки на ТР № 4/18.05.2023 г. по т. д. № 4/21 г. на ОСГК на ВКС, които са приложими и към настоящия спор и според които не съставляват „имущество“ по смисъла на §1, т.4 от ДР на ЗОНПИ получените от проверяваното лице парични средства с неустановен законен източник, както и сумите от придобито и впоследствие отчуждено имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, в случай че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период, въззивният съд е приел, че не формират превишение на имуществото, извън наличната в края на проверявания период парична сума от 19,09 лв., останалите преминали през банковите сметки на ответницата парични суми, които не са налични у нея към края на проверявания период, а вноските, направени от нея за погасяване на отпуснатите кредити имат значение единствено на разходи. С оглед горното е приел, че в края на проверявания период е налице превишение в имуществото на ответницата в размер на 119 525,09 лв., формирано от сбора на придобивните стойности на двете ателиета и лекия автомобил, стойността на дружествените дялове в трите търговски дружество и наличността по банковите сметки, намален със сбора от стойността на отчуждените през проверявания период дружествени дялове от капитала на учреденото през 1996 г. търговско дружество (129 412,09 лв. - 9 887,00 лв.). След като стойността на превишението е 119 525,09 лв., то не е налице несъответствие между придобитото имущество и нетния доход на ответницата, надвишаващо размера по §1, т.7 от ДР на ЗОПДНПИ /отм./. Поради липсата на значително несъответствие, не може да се направи обосновано предположение, че имуществото на ответниците, чието отнемане се иска, е незаконно придобито и че са налице предпоставките за неговото отнемане в полза на държавата. По отношение на иска за отнемане на паричната равностойност на дружествени дялове, въззивният съд е приел, че на отнемане подлежи наличното имущество, а ако то е отчуждено – полученото от отчуждаването му и доколкото в конкретния случай дружествените дялове в двете търговски дружества са налични в патримониума на проверяваното лице, то не може да се отнема тяхната парична равностойност.

При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, неоснователни са доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение и за очевидна неправилност на същото. На първо място следва да се посочи, че евентуалната основателност на довода за допуснато от въззивния съд нарушение на нормата на чл.269, предл.2 ГПК, би обусловила извод за неправилност, а не за недопустимост на въззивното решение. Служебните предели на въззивната проверка са ясно изяснени в т.1 и т.3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – при ограниченият въззив съдът се произнася служебно само относно валидността и допустимостта на решението, при това в обжалваната му част, а относно неговата правилност е ограничен до посочените в жалбата основания. Единствените изключения се отнасят до нарушението на императивни материалноправни разпоредби и до случаите когато следва да се защити интереса на определен кръг частноправни субекти. Извън тези хипотези, въззивната инстанция проверява правилността на акта, съобразно посочените във въззивната жалба и отговора доводи за неправилни процесуални действия и фактически констатации на първоинстанционния съд. Съгласно мотивите по т.1 от ТР №1/9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., ограниченията в обсега на въззивната дейност и обвързаността й от своевременно предявените оплаквания в жалбата и отговора, обхващат единствено установяване на фактическата страна на спора и допустимите доказателствени средства пред въззивната инстанция, а не подвеждането на установените факти под приложимата правна норма или правилното прилагане на закона. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на нормата на чл.269, предл.2 ГПК, тъй като се е произнесъл по правилността на решението именно съобразно посочените във въззивната жалба и в отговора доводи за неправилност на решението, изразяващи се в неправилно приложение на материалния закон и необоснованост на извода относно размера на несъответствието между придобитото имущество и нетния доход на ответницата през проверявания период.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Основанието е обосновано от касатора с довод за неправилно приложение и тълкуване на понятието „значително несъответствие“ по смисъла на §1, т.7 от ДР на ЗОПДНПИ /отм./. Очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифициране състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо „тежко нарушение на материалния закон, на процесуалния закон или явна необоснованост“. Според трайната практика на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, когато са нарушени основни правила на съдопроизводствения ред или съдът да е допуснал явна необоснованост на акта си като следствие от грубо нарушение на правилата на формалната логика, като тези хипотези следва да са установими непосредствено от мотивите на въззивния съд, без да има нужда от преценка на събраните доказателства, доводите на страните и осъществените процесуални действия. От съдържанието на въззивното решение не се установява съдът да е допуснал тежко нарушение на материалния закон. Напротив, произнасянето на въззивния съд е в съответствие с разясненията на посоченото по-горе тълкувателно решение, според които стойността на т. нар. „значително несъответствие“ по смисъла на §1, т.3 от ДР на ЗПКОНПИ е специално законово понятие, означаващо превишение с най-малко 150 000 лв. стойността на имуществото /не на сбора на разходите/ над общата стойност на нетния доход за проверявания период и едва когато такова несъответствие е налице, на проверка подлежи това какви са доходите на проверяваното лице за изследвания период, какъв е техния източник и дали същите съответстват на придобитото имущество или не.

Касаторът не е формулирал правен въпрос в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а е изложил единствено оплаквания, че въззивният съд е процедирал и е дал разрешения в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК и ТР №4/18.05.2023 г. по тълк. дело № 4/2021 г. на ОСГК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда соченото допълнително основание за това.

С оглед изложеното, не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

На основание чл.38, ал.2 ЗЗД на процесуалния представител на насрещната страна – адв. В. В. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба в размер на 800,00 лв.

Касаторът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 30,00 лв.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 843/15.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 3076 по описа за 2023 г. на Апелативен съд София.

ОСЪЖДА Комисия за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобитото имущество да заплати на основание чл.38, ал.2 ЗЗД на адвокат В. Г. В. -САК, с адрес [населено място], [улица], вх.Д, партер, ателие 3, адвокатско възнаграждение в размер на 800,00 лв. за касационната инстанция.

ОСЪЖДА Комисия за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобитото имущество да заплати по сметка на ВКС сумата от 30,00 лева – държавна такса за произнасяне по допускане на касационното обжалване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: