Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.

С решението си от 13.03.2015 год. по гр. д. № 12620/2009 год. Софийски градски съд, при повторно въззивно разглеждане на делото след отмяна на предходното му решение, е отменил първоинстанционното решение от 31.07.2003 год. по гр. д. № 3739/2000 год. на Софийския районен съд в частта му, с която Областната администрация на Софийска област и държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството са били осъдени да премахнат за своя сметка едноетажната постройка с площ от около 235 кв. м., построена във вътрешността на дворно място в [населено място], [улица], представляващо парцел VІ-9 в кв. 303, с площ на парцела 484 кв. м., при посочените граници и заемаща цялата незастроена част от дворното място между страничните регулационни линии и вместо това постановил друго решение, с което отхвърлил предявения от М. Е. С., наследник на починалия в хода на производството ищец Е. Т. Д., С. В. Д., като наследник на починалия също в хода на производството ищец П. Т. Д., Х. К. Д., Т. Г. Д. и В. Г. Д. иск по чл. 109 ЗС срещу Областната администрация на Софийска област и държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството за премахването на горната постройка.

Ищците Т. Г. Д., В. Г. С., С. В. Д. и М. Е. С., чрез пълномощника им адв. Ст. С., обжалват въззивното решение с касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК. Поддържат оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и искат отмяната му, като вместо това искът по чл. 109 ЗС бъде уважен с присъждане на направените разноски.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите обосновават наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, позовавайки се на противоречие с цитираната съдебна практика при произнасянето по процесуалноправния въпрос относно задължението на съда да обсъди всички доказателства, относими към правнорелевантните за спора факти, както и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 188 ГПК отм., Този въпрос според цитираните решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, представлява основание за допускане на касационно обжалване. Поставени са и материалноправни въпроси, свързани най-общо с въпроса за незаконността на спорната постройка, нейната неузаконимост и значението на този факт за придобиване на статут на самостоятелен обект на собственост, респ. възникване на суперфициарно право на собственост върху него, и изключено ли е приложението на чл. 109 ЗС в тази хипотеза на реституиран недвижим имот. По същите въпроси касаторите считат произнасянето на въззивния съд да е в противоречие със задължителната съдебна практика – ТР № 31/85 год. ОСГК на ВС, решение № 653 от 29.06.94 год. по гр. д. № 1230/93 год. ІV г. о., обуславящо релевирано основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. По въпроса относно неотносимостта на факта за незаконност на сградата при реституцията по чл. 1 ЗВСВОНИ се поддържа наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед необходимостта от тълкуване на закона и липса на съдебна практика.

Ответниците не са взели становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, в настоящият си състав, като обсъди доводите на касаторите въз основа данните по делото, намира следното:

Въззивният съд е приел в обжалваното решение, че възстановяването на собствеността на ищците на основание чл. 1, ал. 1 ЗВСВНОИ на имота, до размер на притежаваната от тях идеална част от земята, представляваща парцел VІ-9 и построената в него триетажна сграда, отчуждени по ЗОЕГПНС, не обхваща построената в парцела след отчуждаването спорна постройка, представляваща суперфициарна собственост на държавата. Съдът се е позовал на цитирана в решението задължителна съдебна практика относно приложението на чл. 1, ал. 1 ЗВСВОНИ и разясненията в тази връзка в ТР № 1/95 год. на ОСГК на ВКС, като се е основал на безспорно установеното в производството от множеството приети заключения на техническите експертизи и писмени доказателства обстоятелство, че спорната сграда е построена след одържавяването на имота, от държавата, за стол-ресторант на ОНС, София, а сега-предоставена за ползване от Областната администрация на Софийска област. С оглед на това, че тази сграда не е съществувала към момента на одържавяването на имота, тя е изключена от обхвата на реституцията по посочения реституционен закон. Последното е обусловено и от обстоятелството, че същата не представлява пристрояване към сградата на ищците, за да се приеме, че по силата на присъединяването би могла да бъде предмет на реституцията, напротив – установено е от експертизата, че същата е функционално свързана със сградата в съседния парцел ІІІ, отреден за административни нужди, с адрес [улица], от където е и достъпът до нея. Тъй като държавата е строила върху собствения си имот /данните са за строеж към 1980 год., когато земята на имота е била държавна собственост/, то същата е придобила по приращение собствеността върху нея, и настъпилата към 1992 год. реституция на одържавения имот в лицето на бившите собственици не може да изключи придобитото от държавата право на собственост върху построената сграда за стол-ресторант.

Въззивният съд приел, че е ирелевантно обстоятелството дали тази сграда представлява законен или незаконен строеж, тъй като това обстоятелство е от значение само в хипотезата на чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ, но не и в настоящия случай на възстановяване на собствеността по чл. 1, ал. 1 от с. з.

С оглед на това, че ищците не могат да се легитимират като собственици на спорната сграда и не установяват с какво същата им пречи да упражняват в пълен обем собствеността си върху реституирания им имот – триетажната сграда от към [улица] идеална част от земята на парцел VІ-9, като обслужваща я площ, въззивният съд приел предявения иск по чл. 109 ЗС за неоснователен. Спорната постройка е със статут на суперфициарна собственост по отношение терена на парцел VІ-9, правото на собственост върху идеална част от който е възстановено по силата на закона в полза на ищците, собственици на възстановената им триетажна сграда в същия парцел, поради което и искът е отхвърлен. Именно въпросът за това, че същите следва да търпят това ограничение по отношение на притежаваната тяхна идеална част от вещното право върху земята е релевантния такъв за изхода на спора по иска по чл. 109 ЗС, на който съдът е дал положителен отговор с оглед фактите относно застрояването на имота от държавата след одържавяването му, обусловило и изключването на новопостроеното от обхвата на реституцията, респ. запазване на правото на държавата на собственост върху него и произтичащото от това право да държи сградата върху чуждия терен. Разрешението на този въпрос е в съответствие със съдебната практика, в т. ч. и задължителна такава – както е разяснено в т. 1 от ТР 6 от 10.05.2006 год. по т. гр. д. № 6/2005 год. на ОСГК на ВКС въпросът за незаконност на строителството в подлежащи на реституция имоти се поставя в хипотезата на отнети без законово основание или при отчуждаване не по установения ред имоти /основание по чл.2, ал. 2 ЗВСВОНИ/ във връзка с приложението на чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ за реална реституция на тези имоти, като е посочено, че в противен случай /какъвто е настоящият – имотът е одържавен на основание ЗОЕГПНС/ строежите са законни и за реституцията на имота ще са приложими постановките на т. 1 и т. 2 на ТР № 1/1995 год. на ОСГК на ВС. В този смисъл са били и съображенията в отменителното решение при първата касация по настоящето дело, с които въззивният съд се е съобразил при повторното му разглеждане и приел въпроса за законност или незаконност на спорната сграда, в смисъл за наличие или липса на редовни строителни книжа за строежа, за неотносим към настоящата хипотеза. Построената от държавата по време, когато земята е била държавна собственост, сграда е собственост на държавата по приращение, същата е заснета в действащия регулационен план като съществуващ, търпим строеж /установено по делото от техническа експертиза/ и при липса на доказателства същата да пречи на ищците да упражняват своето право на собственост върху реституирания им имот-триетажната сграда и ид. част от парцела, искът по чл. 109 ЗС е отхвърлен като неоснователен.

Затова и поставените от касаторите в изложението им материалноправни въпроси в тази връзка не са обуславящи изхода на спора, а от друга страна представляват фактически въпроси, подлежащи на установяване въз основа на представените по делото доказателства и които не могат да се обсъждат в настоящето производство. Същите не могат да обосноват наличието на релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК, тъй като, както се посочи, е налице задължителна съдебна практика по въпросите на реституцията, с която не се констатира противоречие, а соченото ТР № 31/85 год. ОСГК не е приложимо в настоящата хипотеза, освен, че не се сочи в какво конкретно се състои твърдяното от касаторите противоречие. Не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и поставеният такъв в изложението процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на съда да обсъди всички доказателства, относими към правнорелевантните за спора факти, тъй като, както и самите касатори сочат, същият представлява довод за неправилност на решението поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствени правила. Поради липса на правен въпрос цитираната съдебна практика в тази връзка е неотносима.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1770 от 13.03.2015 год. по гр. д. № 12620/2009 год. на Софийски градски съд по подадената от Т. Г. Д., В. Г. С., С. В. Д. и М. Е. С., чрез пълномощника им адв. Ст. С., касационна жалба против него.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: