Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационни жалби на директорът на дирекция „ОУИ" при ЦУ на НАП гр. С. и „П”ЕАД и оценките изготвени по възлагане от Дирекция „ОУИ” София са еднакви, а именно определяне на пазарна цена, според определението за справедлива пазарна стойност на недвижими имоти дадено в стандартът на АП. И двете оценки са изготвени по пазарни методи за оценяване на недвижими имоти, като са приложени два пазарни метода, подходящи според оценителите и е намерена средно-претеглената пазарна стойност от двата метода, която са посочили като крайна и справедлива пазарна стойност. Разликата между двете стойности на оценките, по-ниски за изготвените от „ПРО” ЕАД и по –високи за изготвените в хода на ревизията е поради факта, че изготвените за целите на ревизията оценки определят пазарната стойност към 2006г., а не към 2000 г. когато е извършена продажбата. В тази насока вещото лице е дало заключение, че цената и извършената въз основа на нея реална продажба на процесните имоти съответства на пазарната им цена за процесната година. Видно от представените протоколи № 2 от 11.05.2000 г., протокол № 2 от 18.07.2000 г., протокол № 2 от 23.11.2000 г., протокол № 2 от 23.11.2000 г. продажбата на имотите се е осъществила и купувачите на същите са избрани в резултат на осъществени преговори с потенциални купувачи, като обявите относно продажбите на процесните имоти са публикувани в неофициалния раздел на Държавен вестник.

В тази насока е неоснователен довода в жалбата, че съдът е кредитирал заключението на вещото лице, без да вземе предвид, че същото не е изготвено в съответствие с методите посочени в чл.16, ал.1 от ЗКПО и наредба № 5/99 на Министъра на финансите. Заключението на СТЕ изготвено и прието в хода на съдебното обжалване е работило въз основа на същите критерии и методи, въз основа на които са изготвени и оценките за целите на ревизионното производство, поради което въпреки, че недвижимите имоти са продадени под отчетните си стойности, именно това са били пазарните им цени и същите не са били трансферни по смисъла на чл.15 ал.3 т.1 от ЗКТП, поради което и не са налице предпоставките за увеличение на финансовия резултат на дружеството с процесната сума.

С оглед на изложеното, като е достигнал до същите правни изводи съдът е постановил правилно решение, което не страда от визирания в касационната жалба порок-нарушение на материалния закон и следа да бъде оставено в сила в тази си част. Относно

жалбата в частта, с която е отменен ревизионния акт, досежно определения данък върху дивидента по реда на чл. 34, ал. 1 от ЗКПО отм. , в размер на 194 377, 77 лв. и лихви за просрочие върху това задължение в размер на 120 409, 19 лв.

От фактическа страна съдът е приел, че с писмо, изх.№ 26-00-847/12.12.2001г., управителят на НОИ е уведомил „П”ЕАД е неоснователен. Подробно съдът е обсъдил в мотивите на решението си представените и приети по делото доказателства досежно учредяването на „ПРО” ЕАД, а именно на основание прехвърлено от НОИ имущество съгласно чл. 5, ал. 2 от Закона за фонд "О”ЕАД, не води до твърдяната в жалбата непълнота на доказателствата, което от своя страна не представлява касационно основание.

С оглед на изложеното решението в тази си част като правилно следва да бъде оставено в сила, поради липса на визираните в касационната жалба отменителни основания.

Относно жалбата в частта на решението, с което са отменени задължения за осигурителни вноски и здравни вноски по КСО и ЗЗО за периода 31.01.-31.12.2000 г., поради изтекла погасителна давност.

За да отмени РА в тази му част съдът е приел, че в хода на ревизията по направеното възражение по реда на чл. 117, ал. 5 от ДОПК от ревизираното лице е прието, че определените с РА суми са с изтекла давност, но това обстоятелство е свързано само с факта, че същите не подлежат на принудително изпълнение.

Този извод съдът е приел за незаконосъобразен, тъй като след като 5-годишният давностен срок е изтекъл и длъжникът се е позовал на този юридически факт, не следва да бъде установявано по основание и размер публичното задължение. Публичното вземане произхожда именно от установено публично задължение и с погасяване на вземането се погасява и задължението. Институтът на погасителната давност на публичните вземания е уреден в ЗДП отм. - чл. 22, ал. 1 - 3, в чл. 140, ал. 1 ДПК отм. и в чл. 171 ДОПК, в които е посочен срокът (5 г.) на погасяване на публичните вземания (в ЗДП използвано погасяване на "данъчното задължение") и този институт се отнася до погасяване на самото публично задължение, установяването на което пък става с ревизионен акт.

Решението в тази си част е правилно, като постановено в съответствие с материалния закон и е съобразено с константната съдебна практика (реш. № 1552 от 13.02.2007 г. по адм. д. № 8689 от 2006 г. на ВАС-VI отд.; реш. № 7048 от 04.07.2007 г. по адм. д. № 1528 от 2007 г. на ВАС - I отд. и др.).Както пред първоинстанционния съд, така и в касационната жалба не се оспорва обстоятелството, че публичните вземания за осигурителни и здравно-осигурителни вноски на „ПРО”ЕАД за цялата 2000 г. са погасени по давност.

Неоснователене е довода в касационната жалба, че действието на погасителната давност се изразява в преграждане на възможността за принудително събиране на публичното вземане, но не се заличава самото задължение, поради което остава правната възможност да се заплати установеното задължение доброволно. Съгласно чл. 127 ал.1 от ДОПК, установеното с ревизионния акт задължение подлежи на доброволно плащане в 14-дневен срок от връчването на акта, а съгласно ал.2 на същата разпоредба, след изтичането на срока по ал.1 ревизионният акт подлежи на принудително изпълнение, освен ако изпълнението е спряно по реда на този кодекс. С. като 5-годишният давностен срок е изтекъл и длъжникът се е позовал на този юридически факт, правилно в тази част е отменен РА, тъй като в противен случай установените задължения биха подлежали на принудително изпълнение.

С оглед на изложеното решението в тази му част следва да бъде оставено в сила, като постановено в съответствие с материалния закон. По жалбата на „ПРО”ЕАД. В частта на обжалваното

решение относно възражението за погасени по давност задължения за данък върху общия годишен доход за 2000 г. по реда на чл. 35, чл. 36 и чл. 38 от ЗОДФЛ.

За да отхвърли жалбата съдът е приел, че не се оспорва самото съществуване на задължението, а спорът между страните е по отношение погасяването му по давност. Подробно съдът е изложил доводи досежно изискуемостта на вземането по ЗОДФЛ отм. Приел е, че размерът на данъка се определя върху данъчната основа по таблицата на чл. 35, ал. 1 от ЗОДФЛ отм. , като се приспада данъкът, удържан или внесен авансово през годината (чл. 35, ал. 3 от ЗОДФЛ). Авансово удържания данък по реда на чл. 36 и чл. 38 от ЗОДФЛ отм. се декларира и преизчислява годишно, като съгласно чл. 38, ал. 4 от ЗОДФЛ отм. срокът за това е до 31 януари на следващата година и се извършва от основния работодател, независимо дали лицето работи или не по други трудови договори. По силата на чл. 140 от ДПК отм. , респ. чл. 171, ал. 1 от ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на петгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, през която е следвало да се плати публичното вземане. В разглеждания случай този срок изтича на 31.12.2006 г. и предвид факта, че ревизията е възложена със Заповед за възлагане на ревизия № 164/23.02.2006 г. и е приключила с издаването на процесния ревизионен акт на 10.11.2006 г., то давностният срок за определяне на задълженията по реда на ЗОДФЛ за 2000 г. не е изтекъл.

Този извод на съда е обоснован и в съответствие с материалния закон, като не са допуснати и твърдяните бланкетно в жалбата съществени нарушения на съдопрроизводствените правила.

Правилно съдът е отчел, че срока от който е следвало да се плати задължението е започнал да тече от 01.01.2002г. и е изтекъл към 31.12.2006г., а Заповед за възлагане на ревизия № 164 е с дата 23.02.2006 г. и е приключила с издаването на процесния ревизионен акт на 10.11.2006 г.

Неоснователен е довода в жалбата, че данъка по чл.38 от ЗОДФЛ се заплаща ежемесечно, поради което и 5 годишния срок изтича на 31.12. 2005г. Действително данъка по чл.38 ал.1 се заплаща ежемесечно и се удържа съгласно ал. 2 от същия текст ежемесечно от работодателя, но съгласно ал.4 на същата разпоредба основният работодател преизчислява окончателно данъка върху доходите по глава седма на годишна база до 31 януари на следващата данъчна година, независимо дали лицето работи или не по други трудови договори.

Досежно довода за оспорване на размера на определения данък, същият е направен за първи път в касационното производство, като в хода на първоинстанционното обжалване не са ангажирани доказателства, включително ССЕ досежно определения размер.

Неоснователен е и довода в жалбата, за липса на надлежно възлагане относно задължения по чл.35, чл. 36 и чл.38 от ЗОДФЛ, тъй като видно от Заповед № 164/23.02.2006 г., в предмета на ревизията е установяване на данъчни задължения по ЗОДФЛ за периода 01.04.1998г.- 31.12.2005г., като съгласно чл. 113 ал.1 т. 5 от ДОПК задължително следва да се посочат видовете ревизирани задължения за данъци, без конкретно посочване вида на данъка по съответния закон.

Относно жалбата в частта на решението, по отношение определените с ревизионния акт задължения за данък по чл.35 ал.1 от ЗОДФЛ, за 2000г. и 2001г., върху изплатени застрахователни ренти по реда на чл. 10, т. 18 от ЗОДФЛ отм. .

От обективна страна съдът е приел, че със застрахователен договор № 127340/19.07.2000 г., през 2000 г. дружеството е сключило договор за допълнително пенсионно застраховане на 906 бр. служители със ЗК „О. Ж.”. Съгласно този договор, дружеството заплаща на застрахователната компания годишна застрахователна премия при месечна рента 26, 41 лв. на човек в размер общо на 326 160, 00 лв. на месец, разсрочена на 12 месечни вноски по 27 180, 00 лв., всяка до 25 число на съответния месец. До 1 число на следващия месец ЗК превежда месечна рента в размер на 23 927, 46 лв., която се изплаща по приложен списък на застрахованите лица. Получените през 2000 г. от застрахованите служители суми в размер на 26, 41 лв. месечно на човек не са обложени с данък при източника по реда на чл. 36, ал. 1 от ЗКПО отм. , тъй като не превишават месечно 30 лв. за всяко осигурено лице.

При така установеното съдът е приел, че законосъобразно в хода на ревизията е прието, че изплатените по този договор суми са доход на физическите лица, тъй като попадат в хипотезата на чл. 26, т. 8 от ЗОДФЛ отм. „други доходи", според която данъчната основа е брутната сума на получените доходи от доброволно, социално, пенсионно и здравно осигуряване. Същите не попадат в хипотезата на чл. 12, ал. 1 от ЗОДФЛ отм. като необлагаеми доходи и следва да бъдат обложени с данък върху доходите на физическите лица по чл. 10, т. 18 от ЗОДФЛ отм. като други доходи, които не са определени като необлагаеми или не са освободени от облагане по закон. Получените обратно суми не са от лични вноски на лицата, а са за сметка на дружеството и доходът не е от задължително, а от доброволно застраховане. Съгласно чл. 40, ал. 1 и ал. 2 от ЗОДФЛ отм. за тези доходи се дължи ДДФЛ и същият се внася от платеца на дохода, когато последният е предприятие.Със същите мотиви е отхвърлена жалбата и по отношение на ревизираната 2001г., за която дружеството е сключило анекс към застраховетален договор № 127340/19.07.2000 г. за допълнително пенсионно застраховане на 906 бр. служители със ЗК „О. Ж.". Получените през 2001 г. от застрахованите служители суми в размер на 70, 43 лв. месечно на човек не са обложени с данък при източника по реда на чл. 36, ал. 1 от ЗКПО, за горницата над 40 лв. Получените от застрахованите служители суми не са били обложени с данък при източника при условията на чл. 36, ал. 1 от ЗКПО. Получените суми от застрахователя под формата на ренти са в резултат на договор, който е сключен от и за сметка на жалбоподателя и доходът не е от задължителен, а от доброволно застраховане.

Решението в тази си част е правилно, като обосновано, постановено в съответствие с материалния закон, като не се констатираха твърдяните в жалбата и неконкретизирани съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Неоснователен е касационния довод, че в хода на ревизията не е установен факта, че получените суми не са от лични вноски, а са за сметка на дружеството и доходът не е от задължително, а от доброволно застраховане. Както правилно е посочил съдът, положителния факт, твърдян от касатора, че вноските са лични и от доброволно застраховане е следвало да бъде доказан от него в хода на обжалването.

Неоснователен е и втория довод за недължимост на данъка от касатора, а от застрахователната компания, която е „платеца” на дохода. Предмет на застрахователни договор и анекса към него е допълнително пенсионно застраховане на 906 бр. служители. За 2000г. до 1 число на всеки следващ месец ЗК е превеждала месечна рента, която се изплаща по приложен списък на застрахованите лица и тези суми не са обложени с данък при източника по реда на чл. 36, ал. 1 от ЗКПО отм. , тъй като не превишават месечно 30 лв. за всяко осигурено лице, а за 2002г. за разликата над 40 лева. С оглед на изложеното правилно АС е приел, че тези суми са доход на физическите лица, тъй като попадат в хипотезата на чл. 26, т. 8 от ЗОДФЛ отм. , а именно доходи от доброволно, социално, пенсионно и здравно осигуряване и са облагаеми по реда на чл.10 т.18 от ЗОДФЛ отм. . По силата на сключения договор дружеството заплаща на затрахователната компания годишна застрахователна премия при определена месечна рента 26, 41 лв. на човек, разсрочена на 12 месечни вноски. Преведените обратно суми от ЗК на дружеството, представляващи месечна рента, не са обложени с доход при източника по реда на чл.36 ал.1 от ЗКПО отм. , поради което законосъобразно съдът е приел, че дружеството дължи данък на основание чл.40, ал. 1 и ал. 2 от ЗОДФЛ отм. , а не застрахователното дружество, каквито доводи са изложени в жалбата.

Неоснователно е и позоваването в жалбата, че следва да се приложи разпоредбата на чл. 12, ал. 1, т. 4 от ЗОДФЛ, съгласно която в редакция към 1998 г. не подлежат на облагане обезщетения и други подобни плащания, произтичащи от застраховки „живот” и други лични застраховки в страната. Получените суми не са от лични вноски, а са за сметка на [Фирма 1], поради което и получените обратно суми не са от лични вноски на лицата, а са за сметка на дружеството и доходът не е от задължително, а от доброволно застраховане.

С оглед на изложеното обжалваното решение следва да бъде оставено в сила, поради липса на визираните в касационните жалби отменителни основания.

Претенцията на пълномощниците на касаторите за присъждане на разноски са неоснователни. Уговореното адвокатско възнаграждение за адв. С. /въпреки нечетливото копие на договора за правна защита и съдействие/ в раземр на 10 000 лева е следвало да бъде преведено по банков път до 04.12.2008г., като към датата на приключване на съдебното заседание -17.02.2009г., не са ангажирани доказателства за извършен банков превод по посочената банакова сметка. На администрацията съгласно чл.161 ал.1, пр.3 от ДОПК, вместо възнаграждение за адвокат се присъжда юрисконсултско възнаграждение в размера до минималното възнаграждение за един адвокат, което е присъдено на Дирекция "ОУИ" гр. С., в първоинстанционното производство.

Предвид на изложеното и на основание чл. 221, ал.2 от АПК, Върховният административен съд, Първо отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА

Решение № 59/25.02.2008г., постановено по адм. д. № 1129/07г. по описа на Административен съд гр. С..

Решението е окончателно и не може да се обжалва.

Вярно с оригинала,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ З. Ш.

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ М. З./п/ Е. М.

Е.М.