Върховният административен съд на Р. Б. - Трето отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи февруари в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:И. А. ЧЛЕНОВЕ:ПЛАМЕН ПЕ. Р. при секретар С. М. и с участието на прокурора Рая Бончеваизслуша докладваното от председателяИ. А. по адм. дело № 6423/2021

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Уейник, гражданин на Р. Ю. А. с адрес в Кейптаун, [адрес], чрез упълномощен представител адв. Д. Б., срещу Решение № 341/19.01.2021 г., постановено по адм. дело № 9537 по описа на Административния съд София-град за 2020 година.

С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на касационния жалбоподател срещу Заповед № О-4808/2020-05-21 на и. д. Председател на Държавна агенция за българите в чужбина (ДАБЧ или Агенцията) по преписка № 2019052204808 по описа на Агенцията, с която му е отказано издаване на удостоверение за български произход. Със същото решение Уейник е осъден да заплати на ДАБЧ сума в размер на 500, 00 (петстотин) лв. разноски за адвокатско възнаграждение.

В касационната жалба се твърди неправилност на решението. Наведените касационни основания са всичките по чл. 209, т. 3 АПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се нарушение на чл. 7 и чл. 35 АПК, тъй като административният орган не е установил и обсъдил правнозначимите факти за конкретния случай – не са обсъдени и представените от заявителя М. Уейник в административното производство документи. Сочи се, че оспорената заповед е немотивирана по отношение на приетото в нея, че лицето-заявител не е доказало, че е от български произход – нарушение по чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Поддържа се неправилност и необоснованост на извода на административния съд, че по делото не е установено по безспорен начин наличието на правна и политическа връзка на някой от възходящите на жалбоподателя с държавата България, поддържайки, че това е довело до неправилно приложение от съда на разпоредбата на т. 1 на § 2 от Допълнителните разпоредби (ДР) на Закона за българското гражданство (ЗБГ). По подробно изложени доводи, се оспорват съображенията на първоинстанционния съд, че възходящият в легалната дефиниция за „лице от български произход“, съдържаща се в ЗБГ, трябва да е български гражданин. Цитира се практика на Върховния административен съд. Изразява се становище, че съдът не е обсъдил допуснатото от административния орган в производството по издаване на процесната заповед нарушение, изразяващо се в неизследване по служебен път на обстоятелството, дали заявителят има възходящ от български произход, както и че на заявителя не били дадени указания за представяне на допълнителни доказателства, нито административният орган ги е събрал служебно, по свой почин, съобразно разпоредбата на чл. 35 и чл. 36 АПК. По изложените съображения се иска отмяната на обжалваното решение и на оспорената в първоинстанционното производство заповед на и. д. Председател на ДАБЧ. Претендира се присъждане на сторените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение.

Ответникът по касационната жалба – и. д. Председател на ДАБЧ – оспорва касационната жалба, като недопустима и неоснователна. Изразява становище, че не е налице правен интерес от подаването й, тъй като съгласно заявлението за издаване на удостоверение за български произход, подадено в административното производство, това удостоверение се искало единствено, за да послужи на касатора пред Министерство на правосъдието в производство за придобиване на българско гражданство. Посочва, че от 16.03.2021 г. са в сила изменения и допълнения в ЗБГ (обн. в ДВ, бр. 21 от 12.03.2021 г.), съгласно които е премахнато изискването в производството по придобиване на българско гражданство по натурализация с молбата за придобиване на българско гражданство да се представя удостоверение за български произход, издадено от ДАБЧ. Счита, че удостоверението от ДАБЧ вече не представлява документ от значение за признаване, упражняване или погасяване на права или задължения по смисъла на чл. 21, ал. 3 АПК. Излага подробни съображения за валидност, допустимост и правилност на атакувания съдебен акт, като обоснован подробно и постановен при стриктно спазване на материалния и прoцесуалния закон. Твърди, че предвид разпоредбата на чл. 170, ал. 2 АПК касационният жалбоподател не е успял, в условията на пълно и главно доказване, да установи, че са били налице условията за издаване на административния акт. По изложените аргументи иска обжалваното решение да остане в сила. Претендира присъждане на разноските, направени пред касационната инстанция, за което прилага списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Прави възражение за прекомерност на претендираното от касационния жалбоподател адвокатско възнаграждение.

Върховната административна прокуратура, чрез участващия по делото прокурор, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че не са налице наведените по чл. 209, т. 3 АПК касационни основания за отмяна на атакуваното съдебно решение, поради което то следва да се потвърди.

Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав на трето отделение, като съобрази изложените от страните доводи, прецени доказателствата по делото и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на обжалваното решение с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, за която съдебното решение е неблагоприятно, поради което е процесуално допустима. Неоснователно е възражението на ответника в касационното производство, че за касатора липсва правен интерес от подаването на касационната жалба. Правен интерес от касационно обжалване е налице, когато постановеното първоинстанционно решение е неблагоприятно за касатора, какъвто безспорно е настоящият случай. Соченото от ДАБЧ обстоятелство - изменението и допълнението в ЗБГ (обн. в ДВ, бр. 21 от 12.03.2021 г.), съгласно което е премахнато изискването в производството по придобиване на българско гражданство по натурализация с молбата за придобиване на българско гражданство да се представя удостоверение за български произход, издадено от ДАБЧ, не лишава касатора от правния му интерес да обжалва неблагоприятното за него първоинстанционно решение. С изменението на чл.15 ЗБГ с ДВ, бр.21/21г. и по-конкретно с новата ал.2, се разширява кръга на официалните документи, с които молителят за българско гражданство по натурализация може да установи българския си произход. С посоченото изменение не се отнема правомощието на ДАБЧ да установява български произход на чужденец, както и официалния характер на документа, обективиращ становището на Агенцията по този въпрос.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.

Административният съд София-град е приел от фактическа страна, че на 22.05.2019 г. М. Уейник подал заявление за издаване на удостоверение за български произход (от л. 13 до л. 14 от адм. дело № 9537/2020 г. по описа на Административния съд София-град) до ДАБЧ чрез Посолството на Р. Б. в Претория. Към подаденото заявление са приложени акт за раждане, копие от документ за самоличност, декларация за българско самосъзнание и документ за доказване на българския произход на възходящ на заявителя. Към заявлението е приложено писмо-декларация от 03.01.2019 г. на Прогресивно еврейско паство на Кейптаун, Х. И. (от л. 30 до л. 31 от първоинстанционното дело), подписано и подпечатано лично от равин Р. Нюман пред Р. Маркъс – нотариус, практикуващ в Кейптаун, в провинцията З. К. Р. Нюман декларирал, че Б. Уейник, прадядо на заявителя по бащина линия, е бил български гражданин, роден в България през 1800-те години и е живял повечето от своя ранен живот в С. З. Към края на късните 1800-те години напуснал С. З. и България и се установил, като български гражданин с [вероизповедание], в Кейптаун, където служил като активен член на еврейското българско общество. Б. Уейник бил баща на Л. Уеник – баща на М. Уейник, който, от своя страна, бил родител на заявителя. Б. Уейник имал първи братовчед И. Барух, чиито потомци останали да живеят в България – С. Барух и Л. Барух били починали в България. Потомка на С. Барух била Л. В. – българска гражданка и братовчедка на заявителя, с която той подържал непрекъсната връзка. Съгласно декларираното, М. Уейник поддържал своето българско наследство и посещавал България, като бил последно в страната през 2017 г.

При така установеното от фактическа страна, административният съд е приел от правна, че жалбата е процесуално допустима, като подадена от активно процесуално легитимирано лице, при наличие на правен интерес и в изискуемия срок. По същество съдът е преценил жалбата за неоснователна. Счел, че Заповед №О-4808/2020-05-21 (погрешно цитирана на стр. 3 от обжалваното съдебно решение с № О-4087/2019-07-22) на и. д. председател на ДАБЧ е издадена от компетентен орган по смисъл на чл. 5, ал. 1, т. 8 от Устройствения правилник на Държавната агенция за българите в чужбина във вр. със Заповед № КВ-262/06.11.2018 г. на министър-председателя на Р. Б. (л. 71 от първоинстанционното дело), при спазване на законоустановената писмена форма за издаването й. Приел е, че оспорената заповед е мотивирана, обсъдени са представените по административната преписка доказателства, изложени са фактически и правни съображения за издаването на акта, като административният орган е формирал правилен извод, че на основата на представените документи не може да се установи, че заявителят е българин, живеещ извън пределите на Р. Б. Отхвърлил възраженията на жалбоподателя, че административният акт страда от липса на форма, съобразно чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК.

На следващо място съдът е посочил, че приложима в конкретния случай е хипотезата на придобиване на българско гражданство по натурализация, уредена в Глава втора, раздел ІІІ от ЗБГ. Взел предвид, че за реализирането на тази хипотеза, законодателят е предвидил няколко алтернативи, една от които е наличието на български произход – чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ. Преценил е разпоредбата на чл. 3, ал. 1 и ал. 2 от Закона за българите, живеещи извън Р. Б. (ЗБЖИРБ). Мотивирал се е, че българският произход, като правнозначим юридически факт от значение за придобиване на българско гражданство, се доказва с документ, издаден от български или чужд орган (чл. 3, ал. 1, т. 1 ЗБЖИРБ) или по общия исков ред (чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ). Съобразил е чл. 15, ал. 2 ЗБГ в относимата му редакция. Като се позовал на съдебна практика на Върховния административен съд, формирал извод, че в легалната дефиниция за „лице от български произход“ (т. 1 на § 2 от ДР на ЗБГ) посоченият възходящ българин следва да се тълкува в смисъл на възходящ, който е български гражданин. Счел, че понятието „българин“, предвид конституционната уредба на основните начала в държавата, не може да се тълкува с оглед неговото етническо съдържание, а с оглед правното му съдържание – правната и политическата връзка между едно лице и държавата Р. Б. т. е. българското гражданство. Обосновал се е, че понятието „етнически“ законово винаги се свързва с понятието „произход“ или принадлежност“ и тази терминологична комбинация – „етническа принадлежност“ в основния закон – Конституцията на Р. Б. – се използва единствено в чл. 6, който установява забраната за дискриминационно отношение на основата на този признак. Преценил, че е налице и друго понятие с етническо съдържание – „народност“, което също се използва в Конституцията единствено с оглед обозначаването му като признак, по който е недопустимо различно третиране.

Административният съд е приел, че в случая, в административното производство, не е представен годен документ по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗБЖИРБ за установяване на български произход на заявителя. Счел, че в нито един от представените от Уейник документи не се съдържат данни негов възходящ да е имал правна и политическа връзка с държавата Р. Б. т. е. да е български гражданин (поданик), нито дори да е бил етнически българин. Приел е, че представената със заявлението декларация с дата 03.01.2019 г. от равин Р. Нюман от Прогресивното еврейско паство на Кейптаун, не доказва наличие на предпоставките за издаване на удостоверение за български произход. Аргументирал се е, че тази декларация, наричана в жалбата „удостоверение от 14.01.2019 г. на еврейското паство – Х. И. не е документ от чужд държавен орган, който доказва, че възходящ на заявителя е бил българин, а се явява частен документ, съдържащ неподкрепени с доказателства твърдения на издателя му, съответно няма доказателствена стойност. Съобразил приложения по делото апостил, който удостоверява обстоятелството, че на 14.01.2019 г. равин ичард Нюман е подписал декларацията пред нотариус. Според съда апостилът не удостоверявал по никакъв начин, че декларацията е официален документ, издаден от чужд държавен орган или че посочените от декларатора данни са верни. Допълнил, че Уейник не е представил никакви други доказателства, че посочените в декларацията от 03.01.2019 г. лица действително са били негови възходящи, както и какво гражданство и произход те са имали.

Съдът изложил аргументи и относно посоченото в жалбата и декларацията, че Б. Уейник е български гражданин, защото бил роден в С. З. през 1800-те години. Мотивирал се, че по това време българската държава не е съществувала, респ. родените в С. З. лица не са били български граждани, а поданици на Османската империя. Отхвърлил твърденията на жалбоподателя, че има български произход, като счел, че същите се опровергават от неговите доводи и представените по административната преписка документи.

Съдът приел също така, че обжалваната заповед съответства на целта на закона, а именно българският произход да бъде удостоверен единствено на лица, които действително имат такъв.

По изложените съображения формирал решаващия извод, чe не са налице доказателства за съществуване на материалноправните предпоставки за издаване на исканото удостоверение за български произход, респ. жалбоподателят не е лице от български произход по смисъла на т. 1 на § 2 от ДР на ЗБГ. Отхвърлил подадената от Уейник жалба, като неоснователна и потвърдил оспорената заповед на и. д. председател на ДАБЧ, като законосъобразна. Присъдил разноски, съобразно изхода на спора.

Решението е валидно, допустимо и правилно като краен резултат.

Настоящият съдебен състав, макар да не споделя всички съображения, изложени от първоинстанционния съд, преценява като правилен извода на административния съд за неоснователност на жалбата срещу оспорената заповед.

Съгласно разпоредбата на чл. 3, ал. 1 ЗБЖИРБ в относимата й редакция български произход се доказва с документ, издаден от български или чужд държавен орган; организация на българи, живеещи извън Р. Б. призната от компетентния български държавен орган за поддържане на връзки с тях; Българската православна църква.

В конкретния случай М. Уейник е декларирал (л. 15 от адм. дело № 9537/2020 г. по описа на Административния съд София-град) българско национално съзнание и български произход по линия на прадядо си Б. Уейник, като е представил пред административния орган писмо-декларация от 03.01.2019 г. на Прогресивно еврейско паство на Кейптаун, Х. И. (от л. 30 до л. 31 от първоинстанционното дело), подписано и подпечатано лично от равин Р. Нюман пред Р. Маркъс – нотариус, практикуващ в Кейптаун. Посоченото писмо-декларация не попада измежду документите, с които може да се докаже български произход, тъй като не е доказано, че неговият издател е измежду изброените в цитираната разпоредба на чл.3, ал.1 ЗБЖИРБ. Твърдението на жалбоподателя, направено в жалбата му до АССГ, а именно, че Паството в Р. Ю. А. е овластено от законите на държавата да издава удостоверения и, че е натоварено с публични функции, не се доказа от жалбоподателя чрез представяне на документи, установяващи съдържанието на разпоредбите на чуждото право, на които той основава твърдението си, че удостоверението от 14.01.2019г. на еврейското паство - Х. И. е документ от чужд държавен орган.

Обстоятелството, посочено в писмото-декларация от равин Р. Нюман от Прогресивното еврейско паство на Кейптаун, относно българския произход на прадядото на жалбоподателя, не се подкрепя от други представени документи от касационния жалбоподател.

Неоснователно е възражението на касационния жалбоподател, че първоинстанционният съд неправилно е преценил оспорената заповед като мотивирана. Мотивите на един административен акт не се определят според обема им, а според съдържанието им. В случая, видно от заповедта, става ясно защо административният орган е отказал издаването на исканото удостоверение и това е липсата на документи, доказващи българския произход на заявителя. Действително, и. д. председател на ДАБЧ, в качеството му на компетентен орган по смисъла на чл. 5, ал. 1, т. 8 от Устройствения правилник на ДАБЧ, не е обсъдил поотделно в заповедта всеки един от представените от Уейник документи, но формираният извод, намерил отражение в нея, съответства на обективната обстановка.

По изложените съображения, обжалваното първоинстанционно решение, като правилно като краен резултат следва да се потвърди.

При този изход на спора, разноски на касационния жалбоподател не се дължат.

Основателно обаче, в съответствие с нормата на чл. 143, ал. 3 АПК, е искането на ответника по касация за присъждане на разноски в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение за настоящото производство. По делото е представен договор за правна защита и съдействие от 10.06.2021 г. между ДАБЧ и Адвокатско дружество „Василева и Димитрова“ (л. 24 от касационното дело), с който е договорено възнаграждение в размер на 600, 00 (шестстотин) лв. с включен ДДС за процесуално представителство пред касационната инстанция. Договорената сума е съобразена с минималния размер за този вид дела, определена в разпоредбата на чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно уговореното за начина на плащане по чл. 2 от Раздел II на договора, възнаграждението е платено по банков път, което се установява от приложените по делото банкови документи – от л. 35 до л. 37 от касационното дело.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 341/19.01.2021 г., постановено по адм. дело № 9537 по описа на Административния съд София-град за 2020 година.

ОСЪЖДА М. Уейник, гражданин на Р. Ю. А. с ЕГН [номер] и адрес в Р. Ю. А. Кейптаун, [адрес], да заплати на Държавна агенция за българите в чужбина сума в размер на 600, 00 (шестстотин) лева разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ:/п/ Искра Александрова

секретар: ЧЛЕНОВЕ:/п/ П. П. п/ Албена Радославова