Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. з. о.н. п. и. срещу въззивно решение №213 от 29. 07. 2015г., постановено по възз. гр. д. №173/2015г. на Апелативен съд – В. Т. в частта му, с която като е потвърдено решение №73 от 20. 02. 2015г. по гр. д.№1065/2013г. на Окръжен съд – Плевен, е отхвърлено мотивираното искане по чл. 28 ал. 1 ЗОПДИППД отм. за отнемане в полза на държавата на описаното движимо, недвижимо имущество и парични суми от ответниците С. С. М., В. Г. М. и С. С. М..

В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд в тази му част е незаконосъобразно, необосновано и поставено при съществено нарушение на процесуалните правила.

В изложението по чл. 284 ал. 1 т. 3 ГПК жалбоподателят сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по множество въпроси, които обобщени и уточнени от състава на ВКС се свеждат до следното: 1/ Какви са критериите за формиране на основателно предположение, че придобитото имущество е свързано с престъпна дейност; необходимо ли е да се установи пряка или косвена връзка между престъпната дейност и доходите, с които е придобито дадено имущество; липсата на законен източник на доходи достатъчно условие ли е, за да се постави конфискация на проверяваното имущество; следва ли момента на извършване на престъпното деяние да се счита за момент на придобиване на имущество от престъпна дейност; 2/ Може ли искът по чл. 4 ал. 2 ЗОПДИППД отм. да бъде предявен като самостоятелно основание, без да е необходимо разглеждането му само във връзка с чл. 7 ЗОПДИППД отм. ; 3/ Длъжен ли е въззивният съд в мотивите си да обсъди всички доводи и възражения на страните, да извърши оценка и анализ на доказателствата и да изложи мотиви. По тези въпроси касаторът счита, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР№7/2013г. на ОСГК и решения на ВКС, ГК по чл. 290 ГПК.

Ответниците по жалбата - С. М., В. М. и С. М., представлявани от адв.Ж.Н., в писмен отговор поддържат становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на въззивното решение.

Ответникът С. С. М. е подал и насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта му, с която е уважено мотивираното искане на К. и е постановено отнемане в полза на държавата на равностойността на отчуждени движими вещи – ремарке за товарен автомобили и товарен автомобил „Ш. М.”, съответно за сумите – 374 лв. и 8 474 лв. В тази част се твърди незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение.

Касационната жалба и насрещната касационна жалба са допустими – подадени са в законоустановените срокове, от легитимирани страни и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване в жалбата на К., Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:

По делото е установено, че ответникът С. С. М. е осъден за две групи престъпления, попадащи в обхвата на чл. 3 ал. 1 ЗОПДИППД отм., вр. с §3 ПЗР на ЗОПДИППД отм., Първите са извършени в периода 1996г. -1997г. и касаят получен без правно основание данъчен кредит в размер общо на 5 176. 26 деном. лева, които са възстановени от лицето в хода на наказателното производство и опит за получаване на данъчен кредит в размер на 52. 43 деном. лева. Втората група престъпления е за придобиване и държане без надлежно разрешение на огнестрелно оръжие и касае периода 2004г. - 2010г. Периодът на проверката обхваща времето от м.ІХ.1988г. до м.Х.2013г., за който от събраните по делото доказателства и приетите експертни заключения е установено, че ответниците са придобили имущество на значителна стойност по смисъла на §1 т. 2 от ДР на ЗОПДИППД отм., За да отхвърли искането по чл. 28 ал. 1 ЗОПДИППД отм. на К., с изключение на двете парични суми, представляващи равностойност на отчуждени от ответника М. товарно ремарке и товарен автомобил, съдът е приел, че по отношение на останалото имущество на ответниците, не се установява наличието на кумулативно изискуемата предпоставка по чл. 3 ЗОПДИППД отм. - наличието на пряка или косвена връзка между придобитото през проверявания период имущество и конкретната престъпна дейност, за която ответникът е осъден с влязла в сила присъда и споразумение с характер на влязла в сила присъда; че в случая от анализа на доказателствата по делото не може да се направи основателно предположение, че изследваното имущество е придобито с доходи именно от престъпната дейност; както и че престъпленията, свързани с държане на огнестрелно оръжие не са от категорията генериращи финансов ресурс, а тези за неправомерно получен данъчен кредит са извършени в отдалечен период от време /1996г. -1997г./, който логически не може да се свърже с имущества, придобити десет и повече години след това. Освен това съдът е изследвал и анализирал доходите на ответниците за времето, когато са извършени първите престъпления, посочвайки, че същите са разполагали със значителни средства и доходи от търговска дейност /многократно надвишаващи разходите им/ и са имали възможност да придобият имуществото, чието отнемане се иска – т. е. източникът на доходи е установен, което изключва презумпцията по чл. 3 ал. 1 ЗОПДИППД отм., Препращайки, на основание чл. 272 ГПК, към мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд е изложил и собствени фактически и правни изводи относно конкретната липса на предпоставките по чл. 4 ал. 1 и ал. 2 ЗОПДИППД отм. за отнемане в полза на държавата на посоченото в искането на К. имущество.

За да се допусне разглеждане на касационната жалба, предвид залегналата в ГПК факултативност на касационното обжалване, на първо място касаторът следва да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, по който съдът се е произнесъл с обжалвания съдебен акт. Такива са основните въпроси на спора, засягащи допустимостта и основателността на иска, по които съдът реализира произнасяне, от което зависи изхода на делото. В случая поставените в изложението на К. правни въпроси са от значение за изхода на спора, но същите не са решени от въззивния съд в отклонение със задължителна съдебна практика.

С Тълкувателно решение № 7/2013 г. на ОСГК на ВКС се прие, че е необходимо е да има връзка /пряка или косвена/ между престъпната дейност по чл. 3 ал. 1 ЗОПДИППД отм. и придобиването на имуществото. Достатъчно е връзката да може обосновано да се предположи логически, с оглед обстоятелствата по делото, както и да не е установен законен източник в придобиването на имуществото, за да бъде то отнето по реда на чл. 28 ЗОПДИППД отм., Конкретната престъпна дейност и обстоятелствата, от които се прави предположението за връзката с придобиването на имуществото, са тези, които определят релевантния период във всеки конкретен случай, който трябва да е в рамките на чл. 11 ЗОПДИППД отм., Срокът по същата разпоредба е възможният, в който може да се извърши проверката от К., но конкретната престъпна дейност и обстоятелствата, от които се прави предположение за връзката с придобиването на имуществото са тези, които определят релевантния период. Неустановяването на законен източник за придобиване на имущество, не замества основателното предположение за връзка с престъпната дейност, а само освобождава К. от тежестта да я установи по несъмнен начин. Дори връзката между конкретното престъпление и конкретното придобиване да не е установена, ако тя може да се предположи, то предположението е основателно и достатъчно за целите на закона, щом не е установен законен източник, като съдът изгражда изводите си налице ли е връзка между престъпната дейност и доходите, послужили за придобиване на имуществото въз основа на конкретиката на случая, на фактите, свързани с вида на престъплението и цялостните данни за характера на осъществявана престъпна дейност.

Тълкуването на чл. 3 ал. 1 и чл. 4 ал. 1 и ал. 2 ЗОПДИППД отм. в обжалваното решение не противоречи на разясненията, дадени в ТР № 7/2013г. на ОСГК на ВКС и в решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /вкл. представените от касатора/, поради което не е налице хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Съдебната практика е константна в разбирането си, че хипотезата на чл. 4 ал. 1 от ЗОПДИППД отм. урежда случаите на отнемане в полза на държавата на налично в патримониума на ответника имущество, придобито от престъпна дейност; а ал. 2 на същата норма касае отнемане на заместващата облага – това, което е получено от лицето в резултат на разпоредителна възмездна сделка с имущество, придобито от престъпна дейност, сключена с трети добросъвестни лица. Нормите на ЗОПДИППД отм., касаещи предметния обхват на отнемането са със санкционен характер, поради което не могат да се тълкуват разширително, в какъвто смисъл се е произнесъл и въззивният съд. Следва да се отбележи, че интерпретацията на касатора по фактите и доказателствата, съдържаща се в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК, няма отношение към процедурата по чл. 288 ГПК. Несъгласието на страната с фактическите и прави изводи на въззивната инстанция, само по себе си, не е основание за допускане на касационно обжалване, както е прието с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и многократно е разяснявано. От значение е какво е постановил въззивният съд в обжалваното решение, съответно при изграждане на фактическите и правни изводи - дал ли е разрешение по правен въпрос, който противоречи на задължително тълкуване, или по същия въпрос се установява противоречива съдебна практика, или разглеждането му е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Ето защо, в случая по поставените правни въпроси не са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Твърденията на К., касаещи неправилността на въззивното решение, изразяваща се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалният закон, представляват касационни основания по чл. 281 т. 3 ГПК и не могат да аргументират приложното поле на чл. 280 ал. 1 ГПК.

При така възприетото, съгласно разпоредбата на чл. 287 ал. 4 ГПК насрещната касационна жалба на С. С. М. не следва да бъде разглеждана.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №213 от 29. 07. 2015г., постановено по възз. гр. д. №173/2015г. на Апелативен съд – В. Т.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.