ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2435

гр. София, 15.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател:Мария Иванова

Членове:Даниела Стоянова

Бисера Максимова

като разгледа докладваното от Б. М. К. гражданско дело № 20258002101548 по описа за 2025 година

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Г. К., действащ чрез адвокат И. Ю. от САК, против въззивно решение № 5186/17.09.2024 г., постановено по в. гр. д. № 4931/2023 г. по описа на СГС, ГО, в частта му, в която е потвърдено решение № 1048 от 24.01.2023 г. по гр. д. № 52760/2021 г. по описа на СРС, ГО, 66 състав, с което е признато за установено по предявените от „И.“ АД, ЕИК ***, срещу М. Г. К., искове с правно основание в чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата от 600 евро, представляваща задължение по чл. 4.3, ал. 1 и ал. 2 от Договор за обслужване на купувач № *** от 06.03.2019 г., ведно със законна лихва, считано от 08.09.2020 г. до изплащане на вземането, както и неустойка за забава по чл. 9.1 от договора в размер на 60 евро за период от 21.11.2019 г. до 01.12.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение от 23.09.2020 г. по гр. д. № 43278/2020 г. по описа на СРС, 66 състав. В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът-ответник счита, че СГС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следния процесуалноправен въпрос: „Длъжен ли е съдът, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така, че да реши делото според точния смисъл на закона? – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се на Решение № 9 от 25.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3700/2013 г., първо г. о., ГК. Отделно счита, че отговорът на поставения въпрос е и от важно значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), а по същите съображения твърди, че обжалваното решение е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Постъпила е насрещна касационна жалба от ищеца „И.” АД, действащо чрез адвокат Г. Ч., с която въззивното решение се обжалва като неправилно в частта му, в която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната му част до пълните предявени размери на исковете. В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът-ищец изразява становище, че решението на въззивния съд е в разрез със съдебната практика и в противоречие с материалния закон, тъй като противоречи на договорната свобода и приложената съдебна практика по въпроса дали регистърът на предложените имоти, който се води от служителите на ищцовото дружество при осъществен оглед на имот, се явява част от договора за обслужване на клиент при продажба на недвижим имот - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според този касатор допускането до касационно обжалване на въззивното съдебно решение по депозираната насрещна касационна жалба ще е от полза и за точното прилагане на закона и развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Като съдебна практика се сочат решение № 306 от 16.08.2021 по в. гр. д. № 765 от 2021 на Бургаския окръжен съд; решение от 07.11.2022 по в. гр. д. № 2328 от 2021 на СГС; решение № 1048/2023 по гр. д. № 52760 от 2021 г. на СРС.

Всяка от страните в производството е депозирала отговор на касационната/насрещната касационна жалба на ответната страна с твърдения за неоснователност.

Касационната жалба на М. Г. К. е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Допустима се явява и депозираната насрещна касационна жалба, подадена от ищеца „И.” АД.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

За да постанови обжалваното въззивно решение, състав на Софийски градски съд е приел, че производството е образувано след подадено в срок възражение от ответника по реда на чл. 414 ГПК като изложената от първостепенния съд фактическа обстановка е приета за правилно установена, поради което въззивният съд не е намерил за необходимо да я преповтаря изцяло, а е препратил към нея, на основание чл. 272 ГПК. Въззивният съд е посочил, че СРС се е произнесъл по главни искове по чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, за установяване на задължения за заплащане на възнаграждение по договор за обслужване на купувач във връзка с сключване на договор за продажба на недвижим имот и неустойка за забава, които частично е приел за основателни и е уважил, поради което не е разгледал евентуалния иск осъдителен иск по чл. 92 ЗЗД. Въззивният съд е изразил становище, че за да бъде уважен иска за възнаграждение по договора за обслужване на клиент, в доказателствена тежест на ищеца е да установи, че е сключен договор за посредничество с ответника, както и основните параметри на договора - предмет, договорено възнаграждение, срок за плащане, както и че той е изправна страна по него, т. е. че е изпълнил задълженията си да осъществи реално посредничество за закупуване на конкретния имот, а в тежест на ответника е да установи правоизключващите и правопогасяващите си възражения, в това число и тези, че ищецът е създал невярна представа у него, че се дължи възнаграждение за осъществено посредничество. На тази основа съдът е приел, че между страните не е спорно и от доказателствата се установява, че между ищеца, като изпълнител, от една страна и ответника, като възложител, от друга, е сключен Договор за обслужване на купувач от 06.03.2019 г., по силата на който дружеството се задължило да посредничи на ответника за закупуване на недвижим имот, срещу което ответникът се е задължил да заплати възнаграждение при покупка на имот от продавач, представен от ищеца, в размер на 3 % без ДДС от продажната цена на имота - арг. от т. 4. 3 от договора. Съдът е посочил, че съобразно клаузата на т. 4. 5 от договора, възнаграждението по т. 4. 3 се дължи поради самия факт на свързване на страните по сделката. Съдът е коментирал, че според приложения Регистър на предложените имоти на 06.03.2019 г. ищецът е предложил на ответника, в качеството на купувач, недвижим имот, представляващ апартамент ***, находящ се в гр. С., ж. к. „О.“, ул. „Б.“ ***, но на етаж 3, на стойност 92 741 евро, като не е било спорно също така, видно от нотариален акт за покупко - продажба ***, том № ***, вх. per № *** г., че ответникът е закупил от „Г. С. ЕООД апартамент ***, находящ се в гр. С. на ул. „Б.“ ***, на стойност 17 798 лв. По повод възраженията на ответника, поддържани и във въззивното производство, за унищожаемост на договора поради измама - чл. 29, ал. 1 ЗЗД, понеже на сградата бил поставен надпис „без комисионна, въззивният съд се е солидаризирал с изводите на СРС, че ответникът не е ангажирал никакви доказателства за установяване на тази твърдения за недействителност на процесния договор на соченото основание, поради което е достигнал до извода, че договорът е валиден и обвързва страните. На следващо място, въззивният състав е споделил и изводите на СРС, че продажната цена, която се има предвид по договора за посредничество според уговорката на страните, е цената, вписана в окончателния нотариален акт, с който е закупен имота, а не примерната цена, вписана в Регистъра на предложените имоти от ищеца. Съдът е тълкувал уговорките на самия договор, според които купувачът дължи възнаграждение при покупка на имот от продавач, представен от ищеца, в размер на 3 % без ДДС от продажната цена на имота - арг. от т. 4. 3 от договора като е приел, че в случая за продажна следва да се приеме цената, на която реално е изповядана сделката покупко-продажба, независимо от вписаното в регистъра на предложените имоти. По спорния въпрос дали са изпълнени задълженията на ищеца по процесния договор, които обуславят правото му да претендира заплащане на възнаграждение за посредничество във връзка с покупката на имота, съдът е приел, че договорът за посредничество касае упражняване на дейност по занятие от търговец, който е специализиран в осъществяване на определени сделки или на сделки с определени обекти от гражданския оборот; че посредникът има право на възнаграждение съобразно уговорката с възложителя, а ключовото задължение за правоотношението е осъществяването на посредничеството, т. е. осъществяването на контакт между страните - продавач и купувач; че посредникът е търговец, който по занятие посредничи за сключване на сделки /така чл. 49, ал. 1 ТЗ/, като съгласно чл. 51 ТЗ, търговският посредник има право на възнаграждение, което се дължи от едната или от двете страни съобразно уговорката им, а ако няма уговорка, дължи се обичайното възнаграждение за този вид дейност според случая и от двете страни.

Въззивният съд е достигнал до извода, че предмет на договора за посредничество не е извършването на определена работа, а постигането на определен резултат - свързване на страните за сключването на сделка и че именно такъв е предметът и на процесния договор за посредничество - по арг. т. 4. 3. от договора изпълнението на поръчката настъпва „при подписване на предварителен договор между възложителя и продавач, а ако такъв не е подписан - в деня на придобиване на имота (чрез сключване на окончателен договор или по друг начин)“. Въззивният съд е анализирал съдържанието на процесния договор и е приел, че необходимо и достатъчно условие за възникване правото на възнаграждение на посредника е сключването на сделката с продавача да е в резултат от действия на посредника по осъществяване на контакта между страните по последващата продажба. Като е обсъдил писмените и гласни доказателства въззивният съд е достигнал до извода, че закупеният от ответника имот е представен за оглед от ищеца „И. АД според вписването в Регистъра на предложените имоти, който е неразделна част от договора - обстоятелство, което се подкрепя и от показанията на свидетелката Р. Г. която работи брокер (посредник) в дружеството. Въззивният съд е анализирал показанията на тази свидетелка за това, че тя е извършила оглед на процесния недвижим имот заедно с ответника и родителите му, но въпреки осъщественото от дружеството посредничество, ответникът отказал да заплати възнаграждение за посредничеството на „И.“ АД. Въззивният състав е споделил извода на СРС, че ответникът е придобил недвижимия имот, договаряйки направо с продавача, като по този начин е искал да избегне заплащането на възнаграждение в полза на посредника – ищец, въпреки че такова му се дължи в съответствие с разпоредбата на т. 4. 3, ал. 1 и ал. 2 от договора. Относно размера на дължимото възнаграждение съдът е достигнал до извода, че доколкото в т. 4. 3. (2) от договора е уговорено, че възнаграждението (без ДДС) е 3 % от продажната цена на имота, но не по-малко от 600 евро, като продажната цена е тази, посочена в нотариален акт от 21.11.2019 г. - 17 798 лв., то искът се явява основателен за сумата от 600 евро, а за горницата над 600 евро до предявения за установяване размер от 3 276 евро, искът е неоснователен и законосъобразно е отхвърлен. По иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 92 ЗЗД - за установяване на претенция за неустойка за забава, съдът е приел, че според т. 9. 1 от договора, страните са се споразумели, че при забава на купувача за заплащане на цялото или на част от възнаграждението на ищцовото дружество, той дължи неустойка в размер на 1 % на ден от дължимата сума, но не повече от 10 % - т. е. че дължима е сумата от 60 евро. Въззивният съд е приел, че доколкото главният иск е уважен - т. е. прието е, че се дължи възнаграждение за осъществено посредничество от ищеца, то следва че не са сбъднали процесуалните предпоставки за разглеждане на евентуалният иск за неустойка по т. 4. 4 от договора. Поради съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на СРС, оспореното решение е било потвърдено изцяло.

При тези данни касационният съд намира, че по така подадената от М. Г. К. касационна жалба не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение в съответната му обжалвана част до касационен контрол.

Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК въпрос на касатора-ответник обосновава наличието на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и наличието на специфичната такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса за задължението на въззивния съд като инстанция по същество да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран, е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т. о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г. о.; решение №35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020 г., І г. о.; решение №50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г. о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г. о. и др. В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Разяснено е още, че уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, свързано с обвързаността на съда от доводите във въззивната жалба, при проверка правилността на обжалваното решение и ограничаването на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства).

В настоящия случай въззивното решение е съобразено с така посочената съдебна практика. Макар въззивният съд да е препратил към разпоредбата на чл. 272 ГПК по отношение на фактическата обстановка, то той е изложил самостоятелни мотиви по правния спор, обсъждайки всички правнорелевантни факти. Мотивите на въззивния съд са ясни, разбираеми и изчерпателни и обхващат всички повдигнати от страните спорни моменти. Обсъдени са събраните по делото доказателства – договор за обслужване на клиент, регистър на предложените имоти, свидетелски показания като не е даден превес на нито едно доказателство. Осъществено е тълкуване на клаузи от сключения договор, поради което въззивният съд се е съобразил изцяло с така цитираната по-горе съдебна практика като е стигнал до собствен правен извод за крайния изход по спора. За пълнота на изложението следва да се посочи, че въззивният съд, в съответствие с разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК, обосновано е приел, че причина да не бъдат събрани доказателства за твърдяното от страна на ответника въвеждане в заблуждение по отношение на дължимост на комисионно възнаграждение за посредничество при покупка на недвижим имот, е бездействието на самия ответник, доколкото първоинстанционният съд е допуснал свидетел за установяване на твърдяното обстоятелство, но и в двете открити съдебни заседания, проведени при първоначалното разглеждане на делото, страната и нейният процесуален представител не са се явили.

Многобройната съдебна практика по повдигнатия от касатора-ответник въпрос изключва възможността да се обоснове наличието на специалната предпоставка за допускане на въззивното решение на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – съдебната практика по въпроса е непротиворечива и не се нуждае от промяна или осъвременяване.

Решението не е очевидно неправилно - основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК, както твърди касаторът-ответник. Мотивите на постановеното въззивно решение са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т. е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В заключение, касаторът-ответник не е обосновал предпоставки в приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което достъп до касация следва да му се откаже.

Предвид обстоятелството, че по така подадената касационна жалба от М. Г. К. настоящата касационна инстанция не допуска въззивното решение в обжалваната му част на касационно обжалване, то подадената от „И. АД насрещна касационна жалба следва да се остави без разглеждане на основание чл. 287, ал. 4 ГПК.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5186/17.09.2024 г., постановено по в. гр. д. № 4931/2023 г. по описа на СГС, ГО, в частта му, в която е потвърдено решение № 1048 от 24.01.2023 г. по гр. д. № 52760/2021 г. по описа на СРС, ГО, 66 състав, с което е признато за установено по предявените от „И.“ АД, ЕИК ***, срещу М. Г. К. искове с правно основание в чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата от 600 евро, представляваща задължение по чл. 4.3, ал. 1 и ал. 2 от Договор за обслужване на купувач № *** от 06.03.2019 г., ведно със законна лихва, считано от 08.09.2020 г. до изплащане на вземането, както и неустойка за забава по чл. 9.1 от договора в размер на 60 евро за период от 21.11.2019 г. до 01.12.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение от 23.09.2020 г. по гр. д. № 43278/2020 г. по описа на СРС, 66 състав.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от „И.“ АД насрещна касационна жалба на основание чл. 287, ал. 4 ГПК.

Определението е окончателно.

Председател:_______________________

Членове:

1._______________________

2._______________________