Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Д. Т., В. Д. Т. и В. Д. Д., и тримата представлявани от адв.С. А., срещу решение № 114 от 08. 03. 2022г. по в. т.д. № 898/2021г. на Пловдивски апелативен съд, 1-ви търговски състав, с което след частична отмяна на решение № 260065 от 19. 05. 2021г., поправено с решение № 260095 от 19. 07. 2021г., постановени по т. д. № 208/2019г. на Хасковски окръжен съд, са отхвърлени предявените от настоящите касатори против „Застрахователна компания Л. И“ АД главни искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ отм. за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди, претърпени при полагане на грижи за Д. Х. Т., починал на 23. 05. 2011г., при лечението му от травматични увреждания, получени вследствие ПТП от 13. 04. 2011г., както следва: на В. Д. Т. – сумата от 10 000 лева, а на В. Д. Т. и В. Д. Д. – сумите от по 5000 лева, ведно със законната лихва, считано от 13. 04. 2013г. до окончателното изплащане на сумите, както и са отхвърлени предявените от касаторите против делинквента М. М. М. евентуални искове с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетения за претърпените неимуществени вреди, както следва: на В. Д. Т. – сумата от 10 000 лева, а на В. Д. Т. и В. Д. Д. – сумите от по 5000 лева, ведно със законната лихва, считано от 13. 04. 2013г. до окончателното изплащане на сумите.

Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Считат за неправилен извода на въззивния съд, че право на обезщетение има само пострадалият от ПТП. В тази връзка навеждат доводи, че са материалноправно легитимирани да претендират обезщетения, тъй като първият главен иск е предявен в качеството им на наследници на Д. Т. за претърпените от него неимуществени вреди, а с втория главен иск претендират обезщетения на собствено основание с оглед полагането на грижи в полза на пострадалия. Считат за неправилен и извода на съда за неоснователност на евентуалните искове, доколкото с влязло в сила решение по анд № 560/2017г. на Районен съд – Свиленград е установена вината на водача на лекия автомобил. Поддържат, че направената от съда преценка на събраните по делото доказателства е неясна, хаотична, в противоречие с правилата на логиката, с оглед на което и изводите му са погрешни, като липсват мотиви за съществените въпроси. Твърдят, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 12 ГПК, тъй като съдържанието на решението не сочи на спазване на процесуалния ред за изграждане на вътрешното убеждение на съда въз основа на всички доказателства по делото и доводите на страните. Твърдят и нарушение на нормите на чл. 8 и чл. 9 ГПК поради неизследване в пълнота от съда на доводите, възраженията и твърденията им и необсъждането в цялост на събраните доказателства.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, като сочат следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Наследимо ли е и преминава ли към наследниците на починалото лице правото да предявят претенция за неимуществени вреди от деликт, в случай че наследодателят – пострадало лице е заявил приживе изричното си желание да предяви претенция за причинените му вреди, но по обективни причини не е успял да предяви същата приживе?

2. Следва ли наследниците на пострадалото лице да могат да предявят претенция за претърпените от тях в лично качество неимуществени вреди в резултат на полаганите грижи и преживения стрес от причинените на наследодателя им вреди от деликт?

3. Съставлява ли процесуално нарушение съдът да се произнесе единствено въз основа на обстоятелствата, на които се основава искът, ако счете, че обстоятелствата, на които се основава искът, са достатъчни за постановяване на решение, без да обсъжда събраните по делото доказателства в хода на съдебното дирене?

4. Следва ли въззивният съд да се произнесе поотделно по всеки един заведен главен и евентуален иск и да обоснове уважаването, респективно неуважаването с отделни мотиви?

5. Съставлява ли процесуално нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК необсъждането в пълнота на събраните по делото доказателства?

6. Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор?

7. Следва ли мотивите на съдебното решение, и в частност въззивното, да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът, и в частност въззивният, счита доводите и възраженията на страните за основателни, респективно неоснователни?

8. С оглед задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото и да се произнесе по всички доводи и възражения във въззивната жалба и в отговора на въззивната жалба, то следва ли въззивният съд да формира своите изводи за фактите след съвкупна преценка на доказателствата по делото и да се произнесе по всички възражения и доводи?

Поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 325 от 19. 06. 2015г. по т. д. № 59/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., ППВС № 4/23. 12. 1968г., Тълкувателно решение № 1 от 09. 12. 2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 260 от 30. 10. 2013г. по гр. д. № 1286/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 123 от 30. 05. 2011г. по гр. д. № 890/2010г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 380 от 02. 06. 2009г. по гр. д. № 758/2009г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 232 от 20. 03. 2009г. по гр. д. № 2716/2008г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 768 от 25. 10. 2012г. по т. д. № 410/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 27 от 22. 04. 2019г. по гр. д. № 1321/2018г. на ВКС, ГК, IV г. о. Поддържат също, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Касаторите, без да излагат аргументи, твърдят и наличие на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 1 - предл. 3 ГПК, поради вероятна нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът „Застрахователна компания Л. И“ АД, представляван от адв.В. Д., оспорва касационната жалба. Твърди липса на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като първият въпрос не е разглеждан от въззивния съд, по втория въпрос съдът се е произнесъл положително, като е приел исковете за допустими и ги е разгледал, а останалите въпроси са хипотетични и теоретични.

Ответникът М. М. М., чрез особен представител – адв.В. Т., в писмен отговор поддържа, че не са налице основания за допускане на касационен контрол, тъй като въззивното решение не противоречи на задължителната и постоянна практика на ВКС, а първият и вторият въпроси са некоректно формулирани, докато останалите въпроси са неотносими към изхода на делото. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд при произнасяне по допустимостта на първоинстанционното решение е съобразил, че с решение № 319 от 06. 11. 2019г. по в. т.д. № 547/2019г. на Пловдивски апелативен съд е частично обезсилено решение № 38 от 01. 04. 2019г., поправено с решение № 67 от 13. 06. 2019г., постановени по т. д. № 60/2016г. на Хасковски окръжен съд и делото е върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав по предявените от В. Д. Т., В. Д. Т. и В. Д. Д. искове за неимуществени вреди, претърпени вследствие полагане на грижи за баща им, поради причинените му от ПТП телесни увреждания. Приел е, че първоинстанционното решение е допустимо, тъй като с него има произнасяне по така предявените искове.

На следващо място, въззивният съд е съобразил твърдението на ищците, че на 13. 04. 2011г. при ПТП, причинено от М. М. М. при управление на застрахования при ответното дружество лек автомобил, са причинени телесни увреждания на баща им – Д. Т.. Приел е, че обезщетенията се претендират за претърпени от самите ищци неимуществени вреди от процесното ПТП, изразяващи се в полагане на интензивни грижи за баща им, изоставяне на обичайните ежедневни дейности, осигуряване на непрекъснатото му наблюдение, преживян от самите тях изключителен дискомфорт, стрес и притеснения, силно травмиране от състоянието на пострадалия. Съобразил е, че смъртта на Д. Т. е настъпила на 23. 05. 2011г., като е намерил, че по делото не се твърди и не се установява тя да се дължи на причинените му от ПТП телесни увреждания. В тази връзка е изтъкнал направеното от ищците в първоначалната искова молба, в молба и в отговора на въззивната жалба признание, че телесните увреждания не са в причинно – следствена връзка с настъпилата смърт, както и заключението на вещото лице по приетата съдебно – медицинска експертиза, според което смъртта на Д. Т. е настъпила в резултат на заболяване, съществувало и преди травмата, и няма нищо общо с нея като възникване, съществуване, развитие и завършек. С оглед на тези съображения, и по – конкретно на обстоятелството, че неимуществените вреди не се претендират от смъртта на бащата, а от причинените му телесни увреждания, въззивният съд е приел, че исковете за неоснователни. Изтъкнал е, че този извод може да бъде направен, без да се обсъждат събраните по делото доказателства, а само въз основа на обстоятелствата, на които се основават исковете, които са достатъчни да се приеме, че ищците не са сред лицата, материалноправно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди. В тази връзка е изложил съображения, че изпитваните от близките негативни емоции, свързани с притеснения за състоянието на пострадалия и необходимостта да се грижат за него, са част от съдържанието на съществуващата роднинска връзка, но не са в пряка причинна връзка с виновното и противоправно поведение на причинителя на телесните увреждания, поради което не са сред вредите по смисъла на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, за които се дължи обезщетение. Отбелязал е, че на обезщетение подлежат претърпените от самия пострадал болки и страдания заради нанесените му телесни увреждания, а неговите близки имат право на обезщетение само ако същият почине. Заключил е, че обезщетението не се дължи нито от прекия причинител на основание чл. 45 ЗЗД, нито от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на основание чл. 226, ал. 1 КЗ отм., с оглед на което е отхвърлил както главните, така и евентуалните искове.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият формулиран въпрос не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил изхода на делото. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е обжалвано само в неговата осъдителна част, т. е. в частта, с която ЗК „Л. И“ АД е осъдено да заплати обезщетения за неимуществени вреди, а в останалите части, в това число в частта, с която е прекратено производството поради недопустимост на предявените от ищците искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в качеството им на наследници на Д. Х. Т., същото не е обжалвано и е влязло в сила. Поради това въззивният съд не е обсъждал въпроса за наследимостта на правото на претенция за неимуществени вреди от деликт.

Вторият въпрос е обсъждан от въззивния съд, но по отношение на него не са налице допълнителните основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В случая по поставения въпрос е формирана постоянна съдебна практика, която настоящият състав споделя. В Постановление № 4 от 23. 12. 1968г. по гр. д. № 2/68г. на Пленума на ВС е прието, че на обезщетяване подлежат всички вреди, които са настъпили или ще настъпят като пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане, като при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. В мотивите на постановлението са посочени критериите, въз основа на които следва да се определи обезщетение по справедливост, като във връзка с приложението им е формирана и постоянна практика на ВКС, обективирана в множество решения по чл. 290 ГПК. От така възприетите критерии се налага извод, че на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, търпени от самия пострадал поради нанесените му телесни увреждания, както и неимуществените вреди, търпени от близките на пострадалото лице при настъпила негова смърт. Това разрешение не е в противоречие и с европейското законодателство. Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972г. относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използване на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава и Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка задължават държавите членки да предприемат мерки с цел застрахователният договор да покрива всички вреди, причинени на територията на другите държави членки в съответствие с действащото в тях законодателство. На държавите членки е предоставена свободата да определят в рамките на режима на гражданската отговорност подлежащите на обезщетяване вреди, причинени от моторни превозни средства, обхвата на обезщетението и лицата, които имат право на обезщетение. Държавите членки трябва да упражняват своята компетентност в тази област при спазване на правото на Съюза и разпоредбите на националното право, които уреждат обезщетяване при произшествия при използването на моторни превозни средства, не могат да лишат Първа, Втора и Т. Д от тяхното полезно действие /в този смисъл Решение от 24 октомври 2013г. по дело Katarina Haasova, С-22/12, Решение от 24 октомври 2013г. по дело Vitalijs Drodovs, С-277/12/. Уредбата на обема на гражданската отговорност в българското право и постоянната съдебна практика по приложението му, според която на обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, търпени от самия пострадал поради нанесените му телесни увреждания, и неимуществените вреди, търпени от близки на пострадалия поради смъртта му, настъпила в резултат на деликта, не е в противоречие с европейското законодателство. Съгласно чл. 16 от Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета, държавите членки гарантират, че в хода на наказателното производство жертвите имат право да получат решение за обезщетение от извършителя на престъплението в рамките на разумен срок, освен ако в националното право не се предвижда това решение да бъде постановено в друго производство. Понятието “жертва“ е дефинирано в чл. 2, параграф 1, буква „а“, според който за целите на Директивата „жертва“ означава физическо лице, което е претърпяло вреди, включително физическо, душевно или емоционално страдание или икономическа вреда, които са пряка последица от престъпление, и членовете на семейството на лице, чиято смърт е пряка последица от престъпление и които са претърпели вреда в резултат на смъртта на лицето. С оглед наличието на формирана постоянна съдебна практика, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана и от която възивният съд не се е отклонил, не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поставените трети, пети, шести, седми и осми въпроси, касаещи задълженията на въззивния съд при постановяване на съдебното решение да обсъди събраните по делото доказателства, са важни, но по отношение на тях не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решаващият извод на въззивния съд за неоснователност на предявените искове е обусловен от преценката му за липса на активна материалноправна легитимация на ищците да претендират обезщетение за посочените в исковата молба неимуществени вреди. С оглед на така формирания извод въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК, като не е обсъдил ангажираните доказателства относно наличието на останалите елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. Четвърти въпрос е формулиран общо, хипотетично и теоретично, без да е съобразен с определени решаващи мотиви на въззивния съд, поради което не може да обоснове допускане на касационен контрол.

Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Въззивното решение не е вероятно нищожно или недопустимо. Нищожно е решението, което не отговаря на изискванията за валидно решение – такова, което не е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, което не е постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, което не е изготвено в писмена форма или не е подписано, в което волята на съда е изразена по начин, който поради абсолютната й неразбираемост, не позволява да се изведе, дори и чрез тълкуване, нейното съдържание. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество – решение, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран, решение, постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка. Обжалваното решение е постановено от законен състав в рамките на правораздавателната компетентност на съда и в изискуемата форма. Волята на съда е ясно и разбираемо изразена. Атакуваното решение отговаря и на всички изисквания за допустимост. Същото не се преценява и като очевидно неправилно. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В случая обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касаторите не се дължат разноски.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 114 от 08. 03. 2022г. по в. т.д. № 898/2021г. на Пловдивски апелативен съд, 1-ви търговски състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: