О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2424

гр. София, 14.05.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети април две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 3161/2024 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на О. В. срещу въззивно решение № 489 от 07.05.2024 г., постановено по в. гр. д. № 26/2024 г. на Варненския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 3425 от 25.10.2023г. по гр. д. № 16016/2022 г. на Варненския районен съд, и вместо това на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признал за установено по отношение на касатора, че И. Г. А. и Н. Г. Н. са собственици на основание давностно владение, продължило повече от 10 години (01.06.1996 г. до 08.03.2022 г.) на недвижим имот, находящ се в [населено място], общ. В., [улица], целият с площ от 603 кв. м, стар номер *, кв. 26, парцел ***, по КК от 2015 г. с идентификатор ***.

Въззивният съд е приел за установено, че с договор за отстъпване правото на строеж върху държавна земя № 9377/26.03.1969 г. Изпълнителният комитет на Градския общински народен съвет – Варна е учредил на Г. Н. И. правото на строеж върху държавно урегулирано място с площ от 600 кв. м, съставляващо парцел *** от кв. 38, находящо се в [населено място], [населено място], за постройка на жилищна сграда, което е отбеллязано и в АДС № 9377/21.02.1968 г. С договор от 24.03.1981 г. Г. Н. е продал на И. Г. Н. жилищна сграда, заедно с отстъпеното право на строеж върху държавна земя, съставляващо парцел *** в кв. 38 по плана на [населено място], В. окръг, целият от 600 кв. м. С договор за дарение от 31.03.1989 г., обективиран в нот. акт № 40/1989 г., И. Г. Н. е дарила на брат си Н. Г. Н. собствената си 1/2 ид. част от жилищната сграда, заедно с 1/2 ид. част от отстъпеното право на строеж върху държавна земя. Поземлен имот с идентификатор *** е деклариран от И. А. и Н. Н. с декларация вх. № 15045517/08.04.1998 г., които през годините са заплащали данъците за земята и сградата. Процесният имот е отписан от актовите книги за имотите частна държавна собственост и на основание чл. 58, ал. 5 ЗОС за него е издаден АЧОС № 10860 от 25.11.2022 г. В заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза е посочено, че съгласно кадастралния план от 1962 г., одобрен със заповед № 624/05.09.1963 г. на председателя на ИК на ГНС, процесният имот попада извън регулацията на населеното място. Съгласно регулационен план, одобрен със заповед № 15/17.03.1972 г. на председателя на ИК на ГНС, изработен на основата на КП от 1962 г., за имота е отреден парцел ***, кв. 38 с площ от 618 кв. м с предназначение за жилищно строителство. Според показанията на свидетелите С. В. Г. и Й. Д. Г. процесният имот е бил застроен от родителите на ищците през 1969-1970 г., като до 1989-1990 г. е стопанисван от тях, а след това от И. А. и Н. Н..

С оглед на така установената по делото фактическа обстановка въззивният съд е приел, че към момента на учредяването на правото на строеж върху процесния имот в действие е била редакцията на чл. 15 ЗС /обн. в ДВ, бр. 12 от 11.02.1958 г./, която не предвиждала лицата, на които е учредено това право, да могат да използват и незастроената част от парцела. Към този момент обаче в сила е бил и Указ № 115 от 01.04.1954 г. за насърчаване и подпомагане на кооперативното и индивидуалното жилищно строителство, където в чл. 1, ал. 2 е посочено, че построените жилищни сгради в изпълнение на отстъпеното право на строеж върху държавна земя стават собственост на строителите, а те придобиват „и право на ползване върху отстъпената им държавна земя“. С оглед на това съдът е приел, че към момента на придобиването на суперфициарни права от бащата на ищците Г. Н. не му е учредено изрично право на ползване на дворното място, но той го е придобил по силата на подзаконовия нормативен акт. С последващото изменение на чл. 15 ЗС /ДВ бр. 87 от 08.11.1974 г./ е приета нова ал. 3, в която изрично е предвидено, че правото на строеж включва ползването и на незастроената част от земята. Учреденото право на ползване по реда на чл. 15, ал. 3 ЗС (отм.) е идентично с това, предвидено в чл. 1, ал. 2 от Указ № 115 от 01.04.1954, което за разлика от класическото право на ползване, предвидено в чл. 56 ЗС, може да бъде прехвърлено в полза на трети лица заедно с правото на строеж, съответно с правото на собственост върху построената сграда, както и да бъда бъде наследявано. С оглед на това, с последващите разпоредителни сделки се е прехвърляло и правото на ползване върху поземления имот. След като фактическата власт върху имота е придобита на основание учреденото по силата закона право на ползване, това прави ищците държатели, а не владелци. За да придобият собствеността върху процесния имот на основание давностно владение, ищците е следвало да трансформират държането си във владение, демонстрирайки промяната в намерението си спрямо собственика. В случая ищците не са упражнили правото си да придобият собствеността върху имота по силата на ПМС № 235/19.09.1996 г., което е индиция, че са установили владение за себе си и са започнали да своят имота. Нежеланието да се възползват от възможността да закупят имота сочи, че те са считали дворното място за тяхна собственост, което се установява и от показанията на свидетелите. Друга индиция за възникналото своене на имота е декларирането му в данъчната служба като собствен, което съчетано със заплащане на данъците му в продължение на години, демонстрира поведение за своене на имота спрямо общината. С оглед на това съдът е приел, че в случая от страна на ищците е налице намерение за придобиване на имота. Придобивната давност за имота е започнала да тече с влизане в сила на възможността за придобиване на вещи частна държавна и общинска собственост, предвидена в чл. 86 ЗС, влязла в сила на 01.06.1996 г. Десетгодишният срок на недобросъвестното владение изтича на 31.05.2006 г., на която дата е спряно течението на давностния срок с § 1 ДР ЗС до 07.03.2022 г., когато е влязло в сила решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на КС на РБ, с което нормата е обявена за противоконституционна. Преди спирането на давността на ищците не им е стигал 1 ден да придобият имота по давност, който е изтекъл на 08.03.2022 г., денят следващ дата на влизане в сила на решението на КС, по силата на което придобивната давност е започнала да тече отново. Исковата молба е подадена на 06.12.2022 г., към който момент е изтекъл 10-годишния срок. В заключение предявеният установителен иск е приет за основателен.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос: „Следва ли на правоимащите лица по смисъла на §1 от ПЗР на ПМС № 235/1996 г., с учредено право на строеж върху държавна (общинска) земя, при предявен от тях положителен установителен иск по чл. 124, вр. с чл. 79, ал. 1 ГПК, при положение, че са бездействали и не са ползвали дадената от правната уредба възможност да изкупят земята за времето на действие на посочената разпоредба: от 19.09.1996 г. до 30.09.2006 г., на същите тези лица, за същия този период, да им бъде признато, че са осъществили недобросъвестно владение върху държавния (общински) имот в качеството на владелци; Осъщественото бездействие през посочения период обуславя ли фактически и правен извод за наличие през целия този период на двата елемента на владението - обективен и субективен, осъществили се според въззивния съд в период, през който едновременно с бездействието е действала разпоредбата на §1 от ПЗР на ПМС № 235/1996 г.“

Ответниците по жалбата И. Г. и Н. Г. Н. са подали писмен отговор, в който са изразили становище за неоснователност на жалбата. Претендират разноски.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Поставеният от касатора въпрос се отнася до един съпътстващ, а не решаващ мотив за постановяване на обжалваното решение и по съществото си представлява оплакване за неговата неправилност, което не може да бъде предмет на обсъждане в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. В случая съдът е приел, че бездействието от страна на ищците да упражнят правото си да придобият собствеността върху имота по реда на ПМС № 235/19.09.1996 г. е само индиция, че са установили владение за себе си и са започнали да го своят. За да уважи предявения установителен иск, съдът е посочил, че са налице и други обстоятелства по делото, от които следва извод, че ищците са трансформирали държането си във владение, демонстрирайки промяната в намерението си спрямо собственика, а именно декларирането на имота в данъчната служба като собствен, което съчетано със заплащане на данъците в продължение на години, сочи на манифестирано поведение за неговото своене. В допълнение следва да се отбележи, че съгласно съдебната практика предявяването на иск за собственост от страна на владелеца не прекъсва течащата в негова полза придобивна давност, като съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след това, които са от значение за спорното право.

Наред с това следва да се посочи, че от касатора не са изложени и релевантни доводи за наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, а именно за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, които в случая не са налице.

Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касатора.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация сторените от тях разноски в настоящото производство в размер на 1000 лв.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 489 от 07.05.2024 г. по в. гр. д. № 26/2024 г. на Варненския окръжен съд.

О с ъ ж д а О. В. да заплати на И. Г. А. и Н. Г. Н. сумата 1000 лв. /хиляда лева/ разноски.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: