Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Деведжи-2005“ООД срещу решение № 207/29. 03. 2022 г. по в. т.д. № 100/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 261442/28. 10. 2021 г. по т. д. № 642/2020 г. на СГС е отхвърлен предявеният от касатора против „Интернешънъл А. Б“АД иск с правно осн. чл. 55, ал. 1, прдл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 61857, 52 лв. – платена сума с платежно нареждане[ЕИК]/03. 07. 2019 г. на осн. чл. 13, ал. 2 вр. чл. 31, ал. 1, т. 8 от Общите правила и условия за кредитиране на лица.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В писмения си отговор ответникът по касацията „Интернешънъл А. Б“АД основателността на касационната жалба и изпълнението на условията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че касаторът е предявил иск с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД за сумата 61 857, 52 лв., която твърди, че недължимо е платил. Въззивната инстанция е приела за доказано, че между банката, в качеството й на кредитор, трето за спора лице в качеството му на кредитополучател и касатора като солидарен длъжник е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по силата на което банката е отпуснала на кредитополучателя кредит в размер 475 000 лв. срещу задължение за връщане на предоставената сума, заедно с дължимите лихви, в сроковете и при условията на договора. Обсъдени са били разпоредбите на чл. 31, ал. 1, т. 8 и т. 10 от ОУ към договор за кредит № ДК-123-002438-153/12. 07. 2017 г., според които банката е имала право по своя преценка да отнесе само размера на непогасените лихви и/или главница по кредита в просрочие или да обяви част или целия кредит за предсрочно изискуем, когато: 1./ върху сметките на кредитополучателя и/или друга страна по кредитната сделка бъде наложен запор и/или започнат действия по принудително изпълнение от страна на трето лице или бъдат предприети и/или наложени други обезпечителни или изпълнителни мерки върху имуществото на кредитополучателя и/или третото задължено лице и 2./ когато е налице неизпълнение на задълженията по други договори между банката и кредитополучателя/другите страни по кредитната сделка, и/или свързани с тях лица, в т. ч. по свързаните договори във връзка с кредитната сделка, както и по договори между страни по кредитната сделка и трети лица, свързани с предоставения кредит. Според САС разпоредбата на чл. 432 от ТЗ е диспозитивна и чл. 9 от ЗЗД предоставя на страните по граждански договор правото свободно да постигат съгласие и уговарят условията на договорите, като единственото изискване е те да не противоречат на императивните законови разпоредби. Съдът е заключил, че в процесния случай се касае за договор за банков кредит, при който законът допуска страните да предвидят условията, при които в полза на банката ще се поражда едностранното преобразуващо право да обяви отпуснатия от нея и ползван от кредитополучателя банков кредит за предсрочно изискуем /при позоваване на решение № 92/ 09. 09. 2019 г. т. д.№ 2481/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о./. За неоснователен е бил счетен аргументът на касатора, че банката едностранно е установила клаузите на Общите условия, тъй като с подписания договор за кредит № ДК-123-002438- 7 153/12. 07. 2017 г. той се е съгласил изрично с тях и е декларирал, че ги счита неразделна част от договора. Установил е за доказана хипотезата от ОУ от договора, предвиждаща възможност за банката да пристъпи към обявяване на даден от нея кредит за предсрочно изискуем, без да е налице неизправност от страна на прекия получател на кредита, а по причина неизправност на свързано с кредитополучателя лице и то за задължения произтичащи от друго кредитно правоотношение, по което касаторът изобщо не е страна. САС се е позовал на представени доказателства за това, че върху сметките на кредитополучателя са били наложени запори във връзка с публични вземания по публични изпълнителни дела от страна на третото за договора лице Национална агенция за приходите. Поради което е заключил, че са били налице условията на хипотезата на чл. 31, ал. 1, т. 8 от ОУ, при осъществяване на които възниква правото на ответника да обяви кредита за предсрочно изискуем. Установено е било и неизпълнение на задълженията на кредитополучателя по други договори между него и банката-ответник, както и на свързаното с него лице „Преработвателна компания“ ЕООД. Въззивната инстанция е посочила, че към 19. 04. 2018 г. „Мусан-Д“ЕООД като солидарен длъжник по договор за инвестиционен кредит № ДК-491-022076- 142/29. 12. 2015 г. е бил неизправна страна относно задължението си за заплащане на дължимите вноски с настъпил падеж - главница и договорна лихва, което е било доказано с влязло в сила съдебно решение по чл. 422 ГПК постановено от Окръжен съд - Кърджали. С решението е било прието за установено, че „Мусан-Д“ЕООД заедно с кредитополучателя „Преработвателна компания“ ЕООД дължи в полза на „Интернешънъл А. Б“ АД сумата от 750 000 лв. – съставляваща част от главница по предоставен банков кредит с договор от 29. 12. 2015 г. и три броя Анекси към него.

САС е констатирал, че с уведомления, получени на 19. 04. 2018 г. Н. А. като управител на „Мусан-Д“ ЕООД – кредитополучател по процесния договор и като пълномощник на касатора, е бил уведомен от страна на ответната банка за това, че последната е обявила кредита по договор за кредит № ДК-123- 002438-153/12. 07. 2017 г. за предсрочно изискуем. По отношение датата на получаване на уведомлението САС не е кредитирал показанията на свидетеля А., като е изложил съображения, че от страна на ищеца не е било направено такова възражение с допълнителната искова молба, след запознаването с доказателството, което е представено с отговора на исковата молба. Освен това САС е намерил, че свидетелят е бил заинтересован /същият е управител на дружеството „Мусан-Д“ ЕООД/. Съдът е преценил като неоснователни доводите на ищеца относно счетоводните записвания в „Интернешънъл А. Б“ АД, както и липсата на отразяване на предсрочната изискуемост в Централния кредитен регистър към Българска народна банка. Застъпил е аргументи, че счетоводното записване и отбелязването в регистъра към БНБ са въпроси по администриране на кредита от страна на ответника, за което същият носи друг вид отговорност, като липсата на тези отбелязвания не може да повлияе върху фактическия състав на обявяването на процесния кредит за предсрочно изискуем. Поради което е заключил, че кредитополучателят е бил уведомен редовно от страна на ответника за предсрочната изискуемост, като в уведомлението са посочени обективните предпоставки за превръщане на кредита в предсрочно изискуем, които към датата на получаването му са били осъществени. При тези обстоятелства САС е счел, че на 19. 04. 2018 г. кредитът е станал предсрочно изискуем и е бил дължим.

САС е посочил, че при предсрочна изискуемост се дължи останалата непогасена главница, както и обезщетение за забавеното й плащане, което може да е или уговореното в договора, както е в настоящия случай, или при липса на уговорка – посоченото в чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Счел е, че клаузата на чл. 13, ал. 2 от общите условия не противоречи на изискванията за добросъвестност. Забавата в изпълнението на задължението за връщане на предсрочно изискуемия кредит е допустимо да бъде санкционирана, като в конкретния случай санкционирането е било под формата на наказателна надбавка, която по никакъв начин според въззивната инстанция не нарушава изискването за добросъвестност, а също и равновесието между правата и задълженията на кредитора и кредитополучателя. Установил е, че за периода от датата на обявяване на кредита по договор за кредит № ДК-123-002438-153/12. 07. 2017 г. за предсрочно изискуем - 19. 04. 2018 г. до датата на окончателното му погасяване – 4. 07. 2019 г., ищецът е бил в забава за неговото плащане, като по отношение на ответника е възникнало правото да получи плащане на неустойката /наказателна лихва/, уговорена в договора за кредит с чл. 13, ал. 2 от ОУ, която вещото лице е изчислило на 86 291. 67 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Следва ли да се приеме, че предсрочната изискуемост поражда действие, след като уведомлението за предсрочна изискуемост, адресирано до солидарен длъжнике връчено на трето лице, което макар и да има качеството на пълномощник, при получаване на банковия документ, не се е позовал на представителната си власт, е получил същия в лично качество?; 2/ Може ли да се приеме, че предсрочната изискуемост поражда действие, след като уведомлението за предсрочна изискуемост не е връчено на всеки от солидарните длъжници, нито е било връчено по установения от ОУ на банката ред?; 3/Преклудирано ли е правото на ищеца да оспори датата на връчване на адресираното до него, но получено от трето лице банково уведомление за предсрочна изискуемост, представено с отговора на исковата молба, след като едва в разпита пред съда третото лице заявява, че изписаната от него дата в уведомлението е недостоверна?; 4/ Длъжен ли е съдът да съобрази факти, установени в хода на съдебното следствие, марак същите да не са били оспорени от ищеца в сроковете по ГПК, поради установяването им едва при разпит на свидетел?; 5/ Може ли в случая да се приеме, че банката е обявила кредита за предсрочно изискуем към определената дата при положение, че: към тази дата не е уведомила ЦКР за това обстоятелство; след тази дата кредитът продължава да се осчетоводиява като редовен от нейна страна; след тази датата банката издава три броя удостоверения, в които не е отразила, че кредитът е предсрочно изскуем?; 6/ След като банката сама не е третирала даден банков кредит като предсрочно изискуем до определена дата – 22. 03. 2019 г., следвало ли е да начисли наказателна лихва за просрочие на кредитополучателя за предходен период, независимо, че към този момент са били налице предпоставките за предсрочна изискуемост?; 7/ Следва ли съдът да приложи нормата на чл. 432, ал. 1, т. 4 от ТЗ, при положение, че банката е обявила кредита за предсрочно изискуем, без да е проверила, че неизпълнението на кредитополучателя на други задължения към банковата институция се дължи на влошено финансово състояние? Касаторът въвежда допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като счита че произнасянето на САС по всички правни въпроси противоречи на пракктиката на ВКС. Сочи такава само по първите два въпроса – решения по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, по т. д. № 1608/2015г. на ВКС, по т..д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т. о., по т. д. № 2220/2015г. на ВКС, II т. о. по т. д. № 1826/2016г. на ВКС и др. Позовава се по правните въпроси и на селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и на хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК.

Първи и втори въпрос според настоящия състав на ВКС не изпълняват изискването по чл. 280, ал. 1 ГПК към общото основание за достъп до касация. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19. 02. 2010г. по тълк. д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Те нямат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстатовка от възизвния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Проверката за законосъобразността на обжалвания съдебен акт се извършва една след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

Така първият правен въпрос съдържа интерпретацията от страна на касатора на събраните доказателства, но не съответства на приетите от въззивния съд за доказани факти. САС не е изложил мотиви, че уведомлението до касатора като солидарен длъжник за обявяване на кредита за предсрочно изисдкуем е било получено от трето за спора лице единствено в лично качество. Произнасянето на въззивната инстанция е, че получилото лице е действало като пълномощник на адресата на съобщението. Вторият правен въпрос също е поставен в различен от установения от съда фактически контекст. Касаторът за пръв път с касационната жалба въвежда ново за спора възражение, че обявяването на предсрочна изискуемост не е била съобщена на друг солидарен длъжник И. К.. Същото възражение е преклудирано. Не е и било предмет на обсъждане от страна на въззивния съд. По отношение проблема за начина на връчване на съобщението до „Деведжи- 2005“ООД според САС същият е надлежен. В тази връзка е изложил доводи, че уведомлението /изпратено на вписания в ТР по партида на дружеството адрес на управление и посочен в процесния договор като адрес за кореспонденция/ е получено от Н. А., който е вписал задължение да го предаде на управителя Е. А.. Съобразил е, че е било представено по делото пълномощно от „Деведжи-2005“ООД, с което се упълномощава Н. А. да представлява първото в отношенията с кредитора-банка. Допълнително е преценил и молба от 22. 03. 2019г. до банката от „Деведжи-2005“ООД, представлявано от управителя Е. А., в която е обективирано изявление на представителя на касатора, че извършва цялостно погасяване на кредитите / вкл. и този по процесния договор от 12. 07. 2017г./, които са били обявени за предсрочно изискуеми.

Налага се извод, че от една страна преценката относно надлежния ред за връчване на съобщения от страна на банката до солидарния длъжник „Девежди-2005“ООД касае обсъждане на конкретни доказателства, а от друга страна – изводът за достигане на изявлението на банката, че прави кредита предсрочно изискуем до касатора, е основан и на други непосочени в правните въпроси факти.

Трети и четвърти въпрос не се явяват обуславящи произнасянето на въззивния съд, тъй като некредитирането на свидетелските показания не е само и единствено поради съображения за преклудиране на възражението относно датата на получаване на уведомлението. САС е изложил съображения и относно предубедеността на свидетеля.

Пети и шести въпрос са свързани, но в своята цялост представляват обсъждане на конкретни доказателства по делото, т. е. нямат характеристиката на „правни“ въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивната инстанция е обсъдила липсата на уведомление до ЦКР и издадените три удостоверения, като несъгласието на касатора с установените от нея въз основа на посочените доказателства обстоятелства представлява оплакване за необоснованост, което е касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежи като такова на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК.

По отношение на въпроси от № 3 до № 7 вкл. касаторът не сочи конкретна практика на ВКС, в противоречие с която да е постановено въззивното решение, а по отношение на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице обосновка, защо счита, че същите въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Следва да се отбележи, че съгласно мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 27. 03. 2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем за потребление или за кредит, уредена в нормите на чл. 71 ЗЗД и чл. 432 ТЗ, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на договора и, за разлика от общия принцип по чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните. Волеизявлението следва да достигне до насрещната страна, но не се нуждае от приемане и същото поражда действие, ако са били налице обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или предвидени в закона. В този смисъл е и произнасянето на апелативния съд, като е приел, че ще изследва условията за предсрочна изискуемост съобразно договорените от страните.

По отношение възражението за нищожност на клаузата по чл. 13. 2 от ОУ касаторът не формулира конкретен правен въпрос, но дори и той да е във връзка със задължението на въззивния съд да изложи мотиви по доводите и доказателствата сочени от страните, в обжалваното решение се съдържа обсъждане на това възражение. Прието е, че конкретната клауза съобразно съдържанието й и неизпълнението, което обезщетява, както и целите й не нарушава изискванията за добросъвестност.

Не е налице и сочената от касатора хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съобразно изложените вече мотиви касае се до оплакване за необосъждане на възражение относно невръчване на уведомление до друг солидарен длъжник - И. К., каквото възражение не е направено с исковата молба и допълнителната искова молба.

Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

В полза на ответника по касацията следва да се присъдят сторените от него разноски в размер на 200 лв. за подаване на отговор на касационна жалба.

Водим от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 207/29. 03. 2022 г. по в. т.д. № 100/2022 г. на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА „Деведжи-2005“ООД да заплати на „Интернешънъл А. Б“АД сумата от 200 лв., представляваща сторените от последния разноски за касационна инстанция, на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: