О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1966

Гр. София, 04. 07. 2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. трето гр. отделение, в закрито заседание на 31. 05. 23 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. №359/23 г., намира следното:

Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на „Л. И. АД, [населено място] срещу въззивното решение на Апелативен съд София/АС/ по гр. д. №2361/21 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен до размер от 100 000 лв. предявеният от Р. А. О. / починала и заместена от конституираните нейни наследници/ срещу касатора иск по чл. 226, ал. 1 КЗ, отм., за обезщетяване на неимуществени вреди от смъртта на сина на първоначалната ищца С. А., настъпила на 10. 01. 2016 г., в резултат на ПТП от 8. 01. 2016 г. Въззивното решение се обжалва в частта, с която искът е уважен за размера над 50 000 лв.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1,т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Поставя като значими за спора, но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото следните правни въпроси:

1. Следва ли съдът да съобрази конкретните обективно съществуващи факти по делото, които да разгледа в контекста на цялостното увреждане на летално пострадалия, както и последиците от това увреждане, причинени именно от личното му неправомерно поведение, като формира мотиви по отношение на тяхната съвкупност?

2. В случая конкретно извършеното правонарушение и настъпилите в конкретика травми, безспорно довели до летален изход, не е ли достатъчно, за да бъде установен този факт като обуславящ укоримо поведение, което да бъде прието като принос? Събраните съвкупно налични данни относно механизма на събитието следва ли да се приемат по отношение на дължимата се деликтна отговорност и да се отчетат при присъждане на суми за обезщетение при реализация на правата на правоимащото лице и приложение на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?

3. При налични противоречиви обстоятелства следва ли съдът да обследва и прецени, както и да мотивира в решението си и в частта по отношение на правноизключващите обстоятелства? Не следва ли при липса на възможност за изграждане на вътрешно убеждение да се назначават или допускат експертизи по свой/ на съда/ почин, за да бъде изградено вътрешното убеждение по сторените възражения, оплаквания и оспорвания?

4. Следва ли да бъде постигната обективност по отношение на отговора на въпроса дали пострадалият е допринесъл за вредоносния резултат, съобразно всички събрани доказателства, като те се преценяват съвкупно с всички останали обстоятелства по механизма на настъпилия пътен инцидент?

5. Поведение, което съставлява обективен принос и е противоправно и което е в причинна връзка с вредоносния резултат и последица от реализираното ПТП следва ли да бъде отчетено при определяне на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди и какво е дължимото обезщетение в конкретния случай с оглед на събраните доказателства след приспадане на доказания процент принос?

Във връзка с въпросите обаче касаторът не е обосновал специфичните допълнителни предпоставки на соченото само с квалификацията му осн. по чл. 280, ал. 1,т. 3 ГПК / ТР №1/19. 02. 10 г. ОСГК/ В касационната си жалба сам е посочил, че въпросите по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при определяне на обезщетението/каквито са и зададените в изложението/ са разработени в цитираната практика на ВКС. Не е обоснована и сочената отново само с квалификация очевидна неправилност на въззивното решение като особено тежък и външно установим негов порок. С оглед на това, по допускане на обжалването ВКС намира следното:

Въззивният съд е приел за спорни във въззивното производство въпросите за размера на обезщетението за неимуществени вреди, което се определя по справедливост на осн. чл. 52 ЗЗД и за съпричиняването на резултата от пострадалия – има ли го и на колко евентуално се оценява то? Съдът е приел, че съгласно ППВС № 4/1968 г. при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат предвид всички обстоятелства, обуславящи тези вреди и то не само чрез посочването им, но и при отчитане на тяхното значение за размера на вредите. При определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди при причиняване на смърт, от значение са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, претендиращ обезщетението, както и обстоятелствата, при които е настъпил вредоносният резултат. Въззивният съд е отчел стреса от настъпилата при трагични обстоятелства внезапна смърт на сина на ищцата, който е бил почти на 53 години към деня на смъртта му, степента на преживените от нея негативни емоции, трайната и дълбока скръб от загубата, която майката е изпитвала до своята смърт, настъпила в хода на производството (чл. 235, ал. 3 ГПК). Въззивният съд е преценил и действителното фактическо съдържание на отношенията между пострадалия и търсещата обезщетение за неимуществени вреди негова майка и в тази връзка е приел, че отношенията между ищцата и починалия, които са живели в едно домакинство, са били близки, характеризирали са се с обич, разбирателство и привързаност. Характерът на тези отношения е свързан със страдания и покруса като установената по делото за ищцата от непоправимата загуба на починалия син. При отчитане на горните обстоятелства, въззивният съд е приел, че в конкретния случай справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за понесените от ищцата, починала в хода на процеса, болки и страдания по повод загубата на сина й е в размер на 100 000 лв. При причиняване на смърт за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от значение са освен посочените по-горе обстоятелства, и специфичните за всеки случай конкретни обстоятелства (ППВС № 4/1968 г.), както и, според формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на самото общество. При определяне на размера на конкретното обезщетение въззивният съд е съобразил, че смъртта на търсещата обезщетение майка е настъпила около 3 години след произшествието, при което е загинал синът й. Той е заемал съществено място в живота на своята майка - единствено той от децата й е живял с нея, въпреки че е имал самостоятелен живот, както твърди ответникът по иска. Обезщетението според АС е съобразено и с икономическите условия в страната към момента на настъпване на ПТП, а като ориентир - и със съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент, които са индиция за икономическите условия. Обезщетението се дължи ведно със законната лихва, присъдена от първоинстанционния съд - чл. 84, ал. 3 ЗЗД вр. чл. 223, ал. 2, изр. 1 и по арг. от чл. 227, т. 2 КЗ отм. вр. § 22 ПЗРКЗ.

Възражението на ответника по иска / сега касатор/ за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия поради неизползван обезопасителен колан, въззивният съд е приел за недоказано при условията на пълно доказване от носещия тежестта на доказване ответник по иска. Съпричиняване на вредоносния резултат има, когато поведението на пострадалия е в причинна връзка с вредоносния резултат. Релевантен е фактическият конкретен принос на пострадалия за вредоносния резултат, а не допуснатото от негова страна формално нарушение, необуслявящо вредоносния резултат. В разглеждания случай въззивният е приел, изхождайки от механизма на процесното ПТП и получените травматични увреждания, че по делото не е несъмнено установено смъртта на пострадалия да е причинена с негов принос (т. 7 от ТР № 1 от 23. 12. 2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г., ОСТК на ВКС, в което се прави разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото ПТП като правно значим факт, който обуславя прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, и приноса на пострадалия за настъпване на вредата спрямо самия него, който факт също води до приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД). Конкретиката на случая според АС налага извод, съобразно възприетото заключение на изслушаната експертиза, че част от травматичните увреждания на пострадалия са получени в купето на автомобила и че и тези увреждания (на белите дробове) могат да причинят смъртен изход от травматичен шок, въпреки че при поставен колан тялото на пострадалия би се задържало към седалката и не би паднало от автомобила. Затова според АС по делото не е доказан при изискуемото пълно доказване приносът на пострадалия поради неизползване на обезопасителен колан за вредоносния резултат и определената на ищцата/респ. наследниците й/ като обезщетение за неимуществени вреди сума от 100 000 лв. не е намалена на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

Тези изводи не са в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, вкл. цитираното от въззивния съд ТР №1/15 г. ОСТК. В заключението на комплексната СМЕ и АТЕ, на л. 144 от делото на РС е посочено, че „ травмата на белите дробове и счупените ребра отговарят да са получени вътре в купето на автомобила. Поотделно травматичните черепно - мозъчни увреждания/ получени при падането извън автомобила, за което се отнася възражението за неползван обезопасителен колан/ и травматичните увреждания на белите дробове, всяко едно поотделно, може самостоятелно да причини смъртен изход от травматичен шок“. В трайната практика на ВКС е прието, че не всяко поведение на пострадалия, действие или бездействие, дори когато не съответства на предписаното от закона, може да бъде определено като съпричиняващо вредата по см. на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а само това, чието конкретно проявление се явява пряка и непосредствена причина за произлезлите вреди – р. по т. д. №762/10 г. , второ т. о. на ВКС. Релевантен за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало /наред с неправомерното поведение на делинквента/ до увреждането като неблагоприятен резултат. В случая смъртния изход се дължи на две самостоятелни причини/ травми, получени при ПТП – черепно-мозъчна и на белите дробове/; възражението за съпричиняване на резултата се отнася само за първата от тях и в съответствие с практиката на ВКС е отклонено от въззивния съд като недоказано по необходимия несъмнен начин.

Част от въпросите на касатора/2, 4 и 5/ изискват обсъждане на фактически данни и съдържат питания по същество на спора, които касационният съд не разглежда в това производство. В ТР №1/19. 02. 10 г. ОСТК е посочено, че осн. по чл. 280, ал. 1 са различни от тези по чл. 281, т.3 ГПК и са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания.

Поради изложеното сочените от касатора основания за допускане на обжалването не се установяват – поставените въпроси са разработени в практиката на ВКС, на която като същностен краен извод въззивното решение съответства. Решението на АС не е постановено при явно нарушение на правилата на формалната логика, нито законът е приложен в неговия противоположен смисъл.

Не са налице основанията по чл. 280, ал. 1,т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК и ВКС на РБ, трето г. о.

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд София по гр. д. №2361/21 г. от 16. 05. 22 г. в обжалваната част.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: