Образувано е по касационна жалба на Национална агенция по приходите, против решение № 1925/10. 11. 2017 г., постановено от Административния съд – Пловдив по адм. д. № 2550/2017 г., в частта, в която Национална агенция по приходите е осъдена да заплати на „Деливъри“ ООД сумата от 336 лева, представляваща начислен ДДС по ползвани от ответника адвокатски услуги, произтекли от отменено по съдебен ред като незаконосъобразно наказателно постановление /НП/ № 216056-F168567/02. 09. 2016 г., издадено от Директора на ТД на НАП – Пловдив, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска на 08. 09. 2017 г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта, в която НАП е осъдена да заплати на „Деливъри“ ООД разноски в размер на 72, 22 лева, представляващи ДДС върху адвокатски хонорар, заплатен в производството по адм. д. № 2550/2017 г. по описа на Административен съд - Пловдив.
В касационната жалба се твърди неправилност на решението в обжалваната част. Наведени са всичките касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на иска за обезщетение за посочените в касационната жалба суми, представляващ начислен ДДС,както и в частта относно присъ дената законна лихва от датата на подаване на исковата молба -08. 09. 2017г.Счита, че в тази част на са изложени мотиви, излага доводи че лих ва не се дължи върху хлатените адвокатски възнаграждения в производвство по обжалване на НП.
Ответникът – „Деливъри“ ООД чрез процесуалния му представител адв.. Н, оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор на касационна жалба.
Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за допустимост и основателност на касационната жалба.
Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационната жалба като допустима, тъй като е редовна от външна страна, подадена е от страна по съдебния спор, за която решението в обжалваната му част е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. По основателността й съдът приема следното:
Административният съд е приел, че е сезиран с иск, с пр. осн. чл. 1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в заплатени адвокатски възнаграждения във връзка с обжалването на НП № 216056-F168567/02. 09. 2016 г., издадено от Директора на ТД на НАП-Пловдив, ведно със законната лихва върху размера на обезщетението от 08. 09. 2017 г. (датата на завеждане на исковата молба) до окончателното изплащане на сумата.
Съдът е приел за установено, че във връзка с касационното обжалване на решението, постановено от Районен съд – Пловдив по н. а.х. д. № 6928/15г. по жалбата срещу въпросното НП, с което то е отменено, ищецът е бил представляван от адвокат Христев въз основа на приложено пълномощно.
Съдът е посочил, че в производството пред него, ищецът е представил данъчна фактура от 14. 11. 16 г., издадена му от адвокат Х.Х за доставка на услуга – изготвяне на жалба и процесуално представителство пред Районен съд – Пловдив по повод обжалване на Наказателно постановление № 216056-F168567/02. 09. 2016 г. срещу сумата от 830 лева и ДДС върху тази сума в размер на 166 лева и данъчна фактура от 06. 06. 17 г., издадена му от адвокат И.Н за доставка на услуга – процесуално представителство по адм. д. № 1516/2017 г. по описа на Административен съд – Пловдив срещу сумата от 850 лева и ДДС върху тази сума в размер на 170 лева. Установено е, въз основа на банково извлечение от 14. 11. 16 г., че сумата по едната фактура е постъпила по сметката на адв.. Х на 14. 11. 16 г. като платена от „Деливъри“ ООД, а също така е установено от друго банково извлечение от 07. 06. 17 г., че сумата по другата фактура е постъпила по сметката на адв.. Н на 07. 06. 17 г.
От правна страна, съдът е приел, че е налице първата предпоставка от фактическия състав на чл. 1 ЗОДОВ отменен незаконосъобразен акт.
Съдът е приел, че макар и да са представени с исковата молба доказателства за направените разноски за адвокатско възнаграждение, все пак доказвали реалното извършване на разхода, който е вреда за ищеца, тъй като водел до намаляване на имуществото му и е пряка и непосредствена последица от отмененото наказателно постановление.
Съдът е преценил като неоснователно възражението на ответника относно включването на фактурата по реда на чл. 72, ал. 2 от ЗДДС. За да формира този извод, съдът се е позовал на чл. 78 от ГПК, като е приел, че отношенията на страните с трети страни, вкл. с държавния бюджет са ирелевантни за отговорността за разноски. Приел е, че в случая са налице две самостоятелни правоотношения – между санкционираното дружество и адвокатите, които са го представлявали по повод и при обжалване на НП, което правоотношение е такова по ЗЗД; и съответно между дружеството и фиска като е преценил, че това правоотношение е такова по ЗДДС. Преценил е, че дори да съществува връзка между двете правоотношения, същата не може да доведе до т. нар. „компенсация“, която е възможна и допустима само в рамките на едно правоотношение.
С оглед изхода на спора, съдът е осъдил ответника да заплати на ищеца сторените разноски за адвокатски възнаграждения възлизащи общо на 2016 лева, наред с това е осъдил ответника и за сторените разноски по адм. д. № 2550/2017 г. на Административен съд – гр. П.. Касационната жалба е частично основателна.
Решението на административния съд е правилно в частта, в която е приел, че данъчната основа на заплатения от ищеца адвокатски хонорар за предоставената адвокатска услуга е вреда за него и тя е в пряка, причинно-следствена връзка с НП. По тези въпроси, съдът е постановил решението си в съответствие с приетото с ТР №1/17 г. от ВАС по т. д.№ 2/16 г. Приетите от съда факти и обстоятелства са установени обективно въз основа на доказателствата, събрани по делото. Установено е, че разхода за адвокатски хонорар е направен своевременно, в хода на производството пред касационната инстанция, пред която ищецът е бил процесуално представляван от адвокат. Съдът е приложил правилно материалния закон присъждайки като обезщетение, справедливия според него размер на данъчната основа от заплатеното адвокатското възнаграждение.
Неправилно е решението на съда в частта, в която е присъдил като обезщетение сумата от 336 лева, представляваща начислен ДДС по ползваните адвокатски услуги при обжалването на НП № 216056-F168567/02. 09. 2016 г., както и за сумата от 72, 22 лева, представляваща ДДС върху адвокатски хонорар, заплатен в производството по адм. д. № 2550/2017 г. В тази част от спора, съдът не е обсъдил възражението на ответника, че ДДС не следва да се включва в размера на разноските, доколкото подлежи на приспадане от получателя на адвокатската услуга, който е регистрирано по ЗДДС лице и не е изискал допълнително доказателства във връзка с него.
Защитата, която се дължи с уважаването на иска по чл. 1 ЗОДОВ не трябва да надхвърля целта му, а именно да обезщети реалните вреди, понесени от лицето. Тя не следва да е средство за неоснователно обогатяване. В конкретния случай, съдът правилно е посочил, че ДДС, начислен върху хонорара, е неделима част от дължимото за плащане от клиента, но това не означава, че във всички случаи клиентът е намалил имуществото си с размера на заплатения ДДС. Част от механизма на ДДС е приспадането на заплатения данък от платеца му и понасянето на данъка в тежест от крайния потребител. Преди да присъди като обезщетение и размера на начисления ДДС, съдът е трябвало да изследва, дали ищецът е бил краен потребител по предоставената адвокатска услуга или той е приспаднал начисления му по фактурата данък. В случай, че ищецът е приспаднал заплатения от него ДДС по въпросната фактура, издадена от адвокатското дружество, то за него не е налице вреда, тъй като не е намаляло имуществото му с неговия размер. Съдът е следвало да даде указания на ищеца за ангажиране на писмени (счетоводни) документи по този въпрос, а така също в изпълнение на правомощието му по чл. 171, ал. 2, е могъл да назначи и съдебно-счетоводна експертиза с такава задача. Като не е сторил това, съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което се е отразило и на крайния резултат. Решението в тази част следва да се отмени, а делото се върне на друг съдебен състав на същия съд за ново разглеждане.В този смисъл са решенията на Върховния административен съд постановени по адм. д. №15098/2018г. и адм. д.№4929/2019 г. по описа на трето отделение на ВАС.
Неоснователни са доводите срещу присъждане на законна лихва от датата на завеждане на исковата претенция, така както е поискано с ИМ.Съобразно ТР №1 от 15. 03. 2017г. по т. д. №2/2016г. на ВАС възнагражденията платени за ползвана адвокатска помощ при обжалване на НП, представляват пряка и непоследствена последица по смисъла на чл. 4 от ЗОДОВ т. е. те са имуществена вреда и върху тях се дължи лихва .
Следва да се отмени и решението в частта, в която на ищеца са присъдени разноски за адвокатски хонорар за сумата от 445, 48 лева за исковото производство по ЗОДОВ.Рте следва да се присъдят при новото разглеждане на делото с оглед уважената част на иска.
Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 2, т. 1 и т. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение, РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 1925/10. 11. 2017 г., постановено от Административния съд – Пловдив по адм. д. №2550/2017 година, в частта, в която Национална агенция за приходите е осъдена да заплати на „Деливъри“ ООД сумата от 336 лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, произтекли от отменено по съдебен ред като незаконосъобразно наказателно постановление № 216056-F168567/02. 09. 2016 г., издадено от Директора на НАП – Пловдив, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска на 08. 09. 2017 г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта, в която НАП е осъдена да заплати на „Деливъри“ ООД разноски за производството, в размер 445, 48лв, като ВРЪЩА делото в тази отменена част за ново разглеждане от друг съдебен състав на Административния съд – Пловдив.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му обжалвана част. Решението не подлежи на обжалване.